О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 102
гр. София, 05.02.2016 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на четвърти февруари през две хиляди и шестнадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РАДОСТИНА КАРАКОЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИАНА КОСТОВА
КОСТАДИНКА НЕДКОВА
като изслуша докладваното от съдия Костадинка Недкова т. д. N 1702 по описа за 2015г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на А. Г. И. срещу решение № 64 от 19.02.2015г. по в.гр.д. № 1470/2014г. на Апелативен съд – Пловдив, с което е потвърдено решение № 92/ 16.10.2014г. по т.д. № 8/ 2014г. на Окръжен съд – Хасково за осъждане на касатора да заплати на [фирма], сумата от 27 000 лева, дължима по силата на договор за заем от 05.12.2008г., заедно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на исковата молба- 30.04.2013г. до окончателното плащане, ведно с разноски.
В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е неправилно, поради нарушение на материалния закон и допуснати съществени процесуални нарушения.
Ответникът по жалбата, [фирма], поддържа, че не са налице предпоставките за допускане на касационен контрол на решението, а при допускането му иска потвърждаване на атакувания акт, като правилен. Претендира присъждане на направените по делото разноски.
Ответникът по жалбата, трето лице помагач на страната на ищеца, П. И. П., не представя отговор на същата.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:
Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че между страните е възникнало заемно правоотношение, като съдържанието на договора за заем е възпроизведено в нотариалния акт за договорната ипотека, обезпечаваща заема, а фактът на предаването на заемната сума, с оглед реалния характер на договора, се установява, както от едностранно подписания от ответника, настоящ касатор, договор за паричен заем от 05.12.2008г., имащ характер на разписка, /в него е посочено, че сумата е получена на ръка с поемане на задължение за връщането й/ така и от признанието на това обстоятелство в нотариалния акт за ипотеката. С оглед на това е прието за неоснователно възражението, че липсата на счетоводни записвания у ищеца- заемодател, доказва липсата на реално предаване на заемната сума. Не е възприето и твърдението на ответника, че заемната сума е предоставена от трето лице, тъй като е установено, че то е действало в качеството си на пълномощник на заемодателя. Изложени са и съображения, че давностният срок е пет , а не три годишен за вземанията по договор за заем, тъй като не са налице периодични плащания, които се различават по характер от разсроченото плащане на погасителни месечни вноски.
В изложението към касационната жалба се твърди, че въззивният съд е изложил противоречиви мотиви по следните въпроси от значение за правилното решаване на делото: „/1/ Чия е доказателствената тежест за установяване факта на сключването на договора за заем, предвид обстоятелството, че този вид договори са реални по своя характер, както и вида на провежданото доказване на този факт; какво се доказва при установяване на договора за заем – съгласие или предаване на сумата?; /2/ Каква е процесуалната сила и доказателствената стойност на направеното извънсъдебно признание от ответника по делото, съдържащо неизгодни за него факти и доказателствената стойност на дадения от тази страна отговор по чл.114 ГПК, който включва изгодни за страната факти?; /3/ Договорът за ипотека сам по себе си доказва ли съществуването на обезпеченото вземане? /4/ Обещанието за връщане на сума равнозначно ли е на разписка по чл.77 ЗЗД?; /5/ Може ли съдът да обосновава изводите си на собствени предположения за житейското разглеждане на спорния въпрос?”. Касаторът се позовава на допълнителната предпоставка по чл.280, ал.1, т.3 ГПК по отношение на последния въпрос, а спрямо останали въпроси се поддържа наличие на основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
Първият въпрос за разпределението на доказателствената тежест е неотносим за изхода на спора с оглед уважаването на иска и приетите за доказани факти, както на постигнатото съгласие, така и на предаването на заемната сума. Липса на общото основание по чл.280, ал.1 ГПК е налице и спрямо втория въпрос, тъй като въззивният съд не е обсъждал приложението на чл.114 ГПК и не е направил съпоставка на същото с извънсъдебното признание на ответника по делото. Общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК не е осъществена и спрямо третия формулиран въпрос, тъй като въззивната инстанция не е приела, че ипотечният договор сам по себе си доказва обезпеченото вземане, а се е позовала на възпроизвеждането на договора за заем в нотариалния акт за ипотека и на признанието на факта на предаването на заемната сума. Това е относимо и спрямо четвъртия въпрос, тъй като липсва приравняване от апелативния съд на обещанието за връщане на сума на разписка по чл.77 ЗЗД, доколкото въззивният съд се е позовал на волеизявлението в договора на касатора, че сумата е получена на ръка. Последният въпрос също не покрива общия критерий за допускане на касационния контрол, тъй като макар въззивният акт да съдържа и т.нар.”житейски постановки”, изходът на спора е обусловен от правните изводи на решаващият състав относно фактическият състав на сключването на договора за заем и неговия реален характер.
Предвид неосъществяването на общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК, касационното обжалване не следва да бъде допуснато, поради което безпредметно е обсъждането на наведените допълнителни критерии по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК.
Предвид изхода на делото, на ответника по касацията, [фирма], следва да се присъдят направените по делото разноски в размер на 900 лева – заплатено адвокатско възнаграждение.
Водим от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 64 от 19.02.2015г. по в.гр.д. № 1470/2014г. на Апелативен съд – Пловдив.
ОСЪЖДА А. Г. И., ЕГН [ЕГН], да заплати на [фирма], ЕИК[ЕИК], направените за настоящото производство разноски в размер на 900 лева- заплатено адвокатско възнаграждение.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.