2
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№1022
гр. София, 03.11.2017 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на пети октомври през две хиляди и седемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа, докладваното от съдия Боян Цонев, гр. дело № 744 по описа за 2017 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на И. Г. К. срещу решение № 7725/25.10.2016 г., постановено по възз. гр. дело № 7664/2016 г. на Софийския градски съд (СГС). С обжалваното въззивно решение, като е потвърдено решение № I-40-15/14.04.2016 г. по гр. дело № 48309/2013 г. на Софийския районен съд (СРС), са отхвърлени, предявените от жалбоподателя срещу П….. (П.), искове с правно основание чл. 71, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ЗЗДискр за признаване за установено, че ответното предприятие е осъществило спрямо касатора-ищец пряка дискриминация на работното му място и тормоз по смисъла на § 1 от ДР на ЗЗДискр, изразяваща се в неравностойно третиране, както и за осъждане на ответното предприятие да заплати на касатора-ищец сумата 3 000 лв., представляваща обезщетение за претърпени имуществени вреди (пропуснати ползи) в резултат на дискриминационни действия, както и сумата 12 000 лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди от дискриминационни действия, ведно със законната лихва върху тези суми, считано от 21.11.2013 г., до окончателното им изплащане; в тежест на жалбоподателя са възложени разноски по делото.
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. В жалбата се излагат оплаквания и доводи за неправилност на последното, поради нарушения на процесуални и материалноправни разпоредби и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК.
В изложението на жалбоподателя по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са формулирани следните три правни въпроса: 1) дали нарушенията при упражняване правото на труд от работника или служителя са защитен признак по смисъла на чл. 4, ал. 1 от ЗЗДискр; 2) как се разпределя доказателствената тежест по антидискриминационни дела във връзка с оборимата презумпция по чл. 9 от ЗЗДискр; и 3) след като районният съд е указал на страната, с доклада по делото, да представи относими по спора доказателства, в случая – за претърпени неимуществени вреди, и страната ги представи в определения от съда срок, длъжен ли е съдът в мотивите по делото да обсъди тези доказателства. По отношение и на трите въпроса жалбоподателят сочи разпоредбата по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, но не излага никакви съображения тези въпроси да са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото (т. 4 от тълкувателно решение (ТР) № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС). От друга страна касаторът излага доводи, че въззивният съд е разрешил първия въпрос в противоречие с решение № 14435/22.12.2008 г. по адм. дело № 11454/2008 г. на VII-мо отд. на ВАС, втория – в противоречие с решение № 1432/2008 г. по гр. дело № 1405/2006 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС и решение № 1002/09 от 07.01.2010 г. по гр. дело № 3800/2008 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, и третия въпрос – в противоречие с т. 2 от ТР № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС и решение № 24/28.01.2010 г. по гр. дело № 4744/2008 г. на І-во гр. отд. на ВКС.
Ответното П. в отговора на касационната жалба излага становище, че не следва да се допуска касационното обжалване, както и съображения за неоснователност на жалбата.
Съдът намира, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване.
Първият правен въпрос е напълно неясно формулиран, която неяснота води и до лишаването му от смисъл. Повече от очевидно е, че самите дискриминационни нарушения, свързани с упражняване правото на труд (раздел І, гл. ІІ от ЗЗДискр), не биха могли са „защитен“ признак, респ. – не биха могли да са и дискриминационен признак по смисъла на чл. 4, ал. 1 от ЗЗДискр, включително признака „лично положение“, каквото становище се застъпва в изложението. Поради това, първият правен въпрос не съставлява общо основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване (т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС). Наред с това, посоченото от касатора решение № 14435/22.12.2008 г. по адм. дело № 11454/2008 г. на VII-мо отд. на ВАС нито формира задължителна практика на ВКС по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, нито е годно да формира противоречива съдебна практика по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК, а и касаторът не е представил препис от него, т.е. – във връзка с този въпрос не е налице и допълнително основание за допускане на касационното обжалване (т. 2 и т. 3 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС). Наред с това, изводите на въззивния съд, че за да е налице пряка дискриминация е необходимо по-неблагоприятното третиране да е извършено на основата на някой от признаците по чл. 4, ал. 1 от ЗЗДискр – изрично изброените там или на всякакъв друг признак, установен със закон или международен договор, по който България е страна, като по делото касаторът-ищец нито сочи, нито се установява такъв признак, по който да е извършена твърдяната от него дискриминация – тези изводи на въззивния съд са в пълно съответствие със задължителната практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 от ГПК. Така в решение № 231/31.03.2010 г. по гр. дело № 204/2009 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, решение № 428/13.05.2010 г. по гр. дело № 1207/2009 г. на IV-то гр. отд. на ВКС и решение № 153/14.06.2010 г. по гр. дело № 6/2009 г. на III-то гр. отд. на ВКС е прието, че ЗЗДискр цели уеднаквяване и санкциониране на всяко поставяне в неравностойно положение според признаците, изброени в разпоредбата на чл. 4 ал. 1 от ЗЗДискр или на всякакви други признаци, установени в закон или в международен договор, по който Република България е страна; това по-неблагоприятно третиране на лице въз основа на признаците по чл. 4 ал. 1 от закона следва да се преценява в сравнение с начина, по който се третира, било е третирано или би било третирано друго лице при сравними сходни обстоятелства, поради което оплаквания, произтичащи само от приложението на разпоредби, предвидени в специалните закони, по същество са неотносими към предмета на спора по ЗЗДискр. В същия смисъл е и решение № 244/04.08.2012 г. по гр. дело № 777/2011 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, в което след анализ и тълкуване на разпоредбите на чл. 2, чл. 4, ал. 1, § 1, т. 7 и т. 8 от ДР и чл. 6 от ЗЗДискр е направен изводът, че по-неблагоприятно третиране или поставянето в по-неблагоприятно положение е обусловено от нарушаване по признаците по чл. 4, ал. 1 ЗЗДискр на установени правила, предвиждащи права и свободи.
Въззивният съд е разрешил втория изведен от касатора правен въпрос – по приложението на чл. 9 от ЗЗДискр – относно разпределението на доказателствената тежест, като е приел, че съобразно тази законова разпоредба, в производството за защита от дискриминация страната, която твърди, че е жертва на дискриминация, следва да докаже факти, от които може да се направи извод, че е налице дискриминация, т.е. – ищецът носи доказателствената тежест да докаже фактите, въз основа на които може да се направи обосновано предположение, че същият е бил жертва на дискриминация, и едва тогава ответната страна трябва да докаже, че правото на равно третиране не е нарушено. Тези изводи на въззивния съд по тълкуването и приложението на чл. 9 от ЗЗДискр – относно разпределението на доказателствената тежест, също са в пълно съответствие със задължителната практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 от ГПК, включително – посочената от касатора. В посоченото от последния, решение № 1002/09 от 07.01.2010 г. по гр. дело № 3800/2008 г. на IV-то гр. отд. на ВКС е прието, че разпоредбата на чл. 9 от ЗЗДискр установява, че ищецът трябва да докаже вероятността да е дискриминиран, поради което в тежест на ответника е да опровергае при условията на пълно и главно доказване тази вероятност. Въззивният съд не е приел нещо различно. Жалбоподателят не е представил препис от другото посочено – решение № 1432/2008 г. по гр. дело № 1405/2006 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, което очевидно (предвид годината – 2006, през която е образувано касационното дело) е постановено по реда на отменения ГПК от 1952 г., поради което не е и годно да формира задължителна практика (т. 2 и т. 3 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС). В постановените по реда на чл. 290 от ГПК, решение № 85/13.09.2016 г. по гр. дело № 4328/2015 г. на IV-то гр. отд. на ВКС и решение № 511/27.07.2010 г. по гр. дело № 587/2009 г. на III-то гр. отд. на ВКС е прието същото, макар и по-подробно развито разрешение на въпроса, а именно: С разпоредбата на чл. 9 от ЗЗДискр е създадена изрична уредба относно доказателствената тежест в съдебното производство за защита срещу дискриминация. Законодателно е възприет принципът на разделяне на доказателствената тежест между ищеца и ответника. Основната доказателствена тежест е възложена на ищеца. Ищецът е длъжен да докаже фактите, въз основа на които може основателно да се предположи, че той е жертва на дискриминация. Само в този случай законът възлага доказателствената тежест на ответника да установи обратното, а именно, че правото на равно третиране на ищеца в конкретния случай не е нарушено. Неизпълнението от страна на ищеца на възложената му от закона доказателствена тежест е достатъчно основание за постановяване на отхвърлителен резултат по предявения иск. В същия смисъл са и решение № 115/02.08.2012 г. по гр. д. № 626/2012 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, решение № 62/19.06.2014 г. по гр. д. № 3920/2013 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, решение № 183/08.06.2013 г. по гр. д. № 7381/2014 г. на IV-то гр. отд. на ВКС и решение № 153/14.06.2010 г. по гр. д. № 6/2009 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС. В пълно съответствие с тази задължителна практика на ВКС, апелативният съд е отхвърлил исковете на касатора по настоящото дело, като по реда на чл. 272 от ГПК е споделил подробните мотиви на първоинстанционния съд, че жалбоподателят-ищец не е доказал по делото, от страна на ответното предприятие – чрез изпълнителния му директор Г. С., изобщо да са извършени част твърдяните по делото деяния (издаване на устно разпореждане за полагане на извънреден труд, принудително задържане в кабинета ?, хвърляне на класьор по ищеца и подканяния към него да подаде молба за напускане), както и че определянето на служители за участие в семинар, да ползват мобилни апарати, да получат допълнително трудово възнаграждение за постигнати резултати от труда са въпроси по целесъобразност на преценка на работодателя, като по делото липсват каквито и да било доказателства, че при тези действия е бил използван дискриминационен критерий, какъвто касаторът-ищец и не сочи по делото (в този смисъл – също решение № 85/13.09.2016 г. по гр. дело № 4328/2015 г. на IV-то гр. отд. на ВКС).
Последният изведен от касатора правен въпрос, видно и от формулировката му, е свързан с доказването на твърдяните от по делото процесни неимуществени вреди, настъпили като следствие от твърдяните дискриминационни нарушения. При положение, че въззивният съд е приел, че последните – самите дискриминационни нарушения не са установени по делото, той не е обсъждал и не е имало необходимост да обсъжда доказателствата относно вредите за ищеца от тях, респ. – този процесуалноправен въпрос не е обуславящ правните изводи в обжалваното решение и е без значение за изхода на спора по делото (т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС).
В заключение, касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не са налице наведените от жалбоподателя общи и допълнителни основания за това по чл. 280, ал. 1 от ГПК.
Предвид изхода на делото, съгласно чл. 78, ал. 3 и чл. 81 от ГПК жалбоподателят-ищец дължи и следва да бъде осъден да заплати на ответника, претендираните и направени от последния разноски за заплатеното адвокатско възнаграждение за защитата пред касационната инстанция, в размер 1 080 лв.
Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 7725/25.10.2016 г., постановено по възз. гр. дело № 7664/2016 г. на Софийския градски съд.
ОСЪЖДА И. Г. К. да заплати на П….. сумата 1 080 лв. (хиляда и осемдесет лева) – разноски по делото.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: