О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1023
София 27.09.2012г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, ГК,ІV г.о.в закрито заседание на двадесет и пети септември през две хиляди и дванадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НАДЕЖДА ЗЕКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕСКА РАЙЧЕВА
СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА
при секретаря…………………….. и в присъствието на прокурора………………..
като изслуша докладваното от съдията Светла Бояджиева гр.дело № 132 по описа за 2012 год.за да се произнесе,взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Образувано е по повод подадена касационна жалба от О. д. на М.-София срещу решение № 857 от 15.11.10г.по в.гр.дело № 617/10г.на Софийския апелативен съд в осъдителната му част.В приложеното изложение жалбоподателят счита,че с обжалваното решение въззивният съд се е произнесъл по материалноправен въпрос относно отговорността на държавния орган по чл.2 т.2 ЗОДВ,когато се касае за наказателно производство,при което подсъдимият е оправдан поради недоказаност на обвинението,който е от значение за точното приложение на закона,както и за развитие на правото – чл.280 ал.1 т.3 ГПК и моли да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение.
Решението е обжалвано и от С. ап. пр.- П. в осъдителната част.Застъпено е становище,че въпросът как се прилага обществения критерий за справедливост при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди е решен от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС и е разрешаван противоречиво от съдилищата.Прилага съдебни решения.
Върховният касационен съд,състав на Четвърто гражданско отделение,като направи преценка за наличие на предпоставките на чл.280 ал.1 ГПК ,приема за установено следното:
Касационно обжалване на решението на въззивния съд не следва да се допусне.
С обжалваното решение въззивният съд е приел от фактическа страна,че срещу ищеца е образувано досъдебно производство ЗМ 486/25.10.04г.по описа на РУ-М.-С. при ответника ОДМВР-София.На 16.12.04г.е привлечен в качеството на уличено лице за престъпления по чл.128 ал.1 вр.с ал.2 пр.последно вр.с чл.20 ал.2 НК;чл.325 ал.1 вр.чл.20 ал.2 НК.През м.април 2006г.РП-С. е внесла в Самоковския РС обвинителен акт срещу ищеца е и други лица с обвинения за престъпления по чл.128 ал.1 вр.с ал.2,вр.с чл.20 ал.2 НК и за две престъпления по чл.325 ал.1 вр.чл.20 ал.2 НК.С присъда от 23.04.08г. по нохд № 62/06г.на Самоковския РС е признат за невиновен в това,че на 23.10.04г.в [населено място] в съучастие като съизвършител с В. И. е причинил на И. Ф. тежка телесна повреда и е оправдан по обвинението по чл.128 ал.1във вр.с ал.2 НК.Признат е за невиновен в извършването на същата дата на непристойни действия – нанасяне на побой на Е. М. и И. Ф.,както и в извършването на непристойни действия- нанасяне на побой на Б. Б.,като е оправдан по двете обвения за престъпление по чл.325 ал.1 вр.с чл.20 ал.2 НК.Присъдата е била протестирана пред СОС,който с окончателно решение от 12.06.09г.е потвърдил присъдата спряма ищеца в оправдателната й част.
При тези данни по делото въззивният съд е приел,че са налице предпоставките на чл.2 ал.1 т.2 ЗОДОВ за ангажиране на солидарната отговорност на ответниците О. д. на М.-София и Пр. на РБ. за претърпените от ищеца вреди от незаконното обвинение в извършване на три престъпления,за които е оправдан.Счел е,че определения от първоинстанционния съд размер на обезщетението за неимуществени вреди в размер на 3 000 лв е занижен и е присъдил още сумата 2 000 лв,или общо 5000 лв.
В разглеждания случай не са налице основанията за допускане по чл.280 ал.1 т.1 и т.2 ГПК.Въпросът относно определяне размера на обезщетението за претърпени неимуществени вреди от водено незаконно наказателно производство по справедливост,е от значение за изхода на спора,но не е разрешен в противоречие със задължителната практика на ВКС,в т.ч.ППВС № 4/68г.и ТР № 3/04.на ОСГК на ВКС,тъй като при подлежащите на обезщетяване вреди и размера на обезщетението въззивният съд е спазил изискването да подходи конкретно съобразно установеното по делото.Приложените съдебни решения са относими доколкото са по приложението на чл.2 ЗОДОВ и на чл.52 ЗЗД,но са постановени по конкретни казуси при различна фактическа обстановка,поради което не могат да обусловят приложението на чл.280 ал.1 т.2 от ГПК.В утвърдената съдебна практика се приема,че справедливото обезщетяване,каквото изисква чл.52 от ЗЗД,на всички неимуществени вреди,означава съдът да определи точен паричен еквивалент на болките и страданията,на трайните поражения върху физическата цялост и здраве на пострадалото лице във всеки отделен случай конкретно,а не по общи критерии.Определената сума пари в най-пълна степен следва да компенсира вредите.Пострадалото лице следва,както изисква закона,да бъде обезщетено в пълен и справедлив размер и той е различен за всеки отделен случай.В този смисъл е решение № 407 от 26.05.10г.,по гр.дело № 1273/09г.на ВКС,ІІІ г.о.постановено по реда на чл.290 ГПК,в което е даден отговор на въпроса относно съдържанието на понятието”справедливост”,изведено като принцип при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди в разпоредбата на чл.52 ЗЗД ,като относим към паричния еквивалент,необходим за възмездяване на увреденото лице за претърпените от него морални вреди. Обжалваното решение не противоречи по правни изводи на задължителната практика доколкото съдът се е съобразил с изискването за конкретна преценка на събраните по делото доказателства при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди.
Не е налице и основанието по чл.280 ал.1 т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване.По въпроса,формулиран в изложението на О. дирекция на М.-София,за отговорността на държавния орган по чл.2 т.2 ЗОДВ,когато се касае за наказателно производство ,при което подсъдимият оправдан поради недоказаност на обвинението,има задължителна практика на ВКС- ТР № 3 от 22.04.04г.по тълк.дело № 3/04г.на ОСГК.В т.7 е дадено разяснение,че когато наказателното производство е прекратено поради недоказаност на обвинението,основанието за обезщетяване на вреди по чл.2 т.2 ЗОДВОВ е,че деянието не е извършено от лицето.При наличието на съдебна практика по поставения въпрос,която не се налага да бъде променена, не може да се приеме,че е същият е от значение за точното прилагане на закона,както и за развитие на правото.
Въз основа на изложеното следва,че не са налице предпоставките на чл.280 ал.1 от ГПК,поради което не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение и по двете касационни жалби.
Предвид на горното,ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД,ІV г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА до касационно обжалване решение № 857 от 15.11.10г.,постановено по в. гр.дело № 617/10г.на Софийския апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.