О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1026
София, 06.11. 2017 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение в закрито заседание на четвърти октомври, две хиляди и седемнадесета година в състав:
Председател: ВЕСКА РАЙЧЕВА
Членове: СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА
ЕРИК ВАСИЛЕВ
като изслуша докладваното от съдия Ерик Василев гр.д. № 1454 по описа за 2017 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производство по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на И.Я.И.Я.Е. към Б., представляван от директора доц. д-р Д. В.Т., срещу въззивно решение № 8225 от 11.11.2016 г. по в.гр.дело № 6715/2016 г. на Софийски градски съд, с което се отменя решение от 29.03.2016 г. по гр.д.№ 56454/2015 г. и вместо това е уважен предявения иск от Г. А. Б. срещу И.-Б., на основание чл.344, ал.1, т.1 КТ, за признаване на незаконно и отмяна на уволнението на Г. А. Б. със Заповед № 17/16.03.2015 г., на основание чл.330, ал.2, т.6 КТ. С определение от 27.01.2017 г. по в.гр.д. № 6715/2016 г. на Софийски градски съд е допълнено въззивното решение в частта му за разноските, като са присъдени направените от ищеца разноски пред първоинстанционния съд в размер на 912 лева. Срещу определението за допълване на решението в частта за разноските е подадена частна жалба от И.-Б., в която се поддържа, че въззивният съд неправилно е присъдил разноски на ищеца за заплатеното пред първоинстанционния съд адвокатско възнаграждение, без той да е поискал разноски във въззивното производство.
Касационната жалба съдържа доводи за неправилност и твърдения, че решението на въззивния съд е постановено в нарушение на материалния закон и е необосновано – касационни основания по чл.281, т.3 ГПК.
В изложение към касационната жалба се поддържа, че са налице основания за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1 ГПК по обуславящия изхода на делото въпрос: „Кой е моментът на изтичане на двумесечния срок по чл.194, ал.1 КТ за налагане на дисциплинарно наказание уволнение по чл.190, ал.1, т.2 КТ, когато нарушението неявяване на работа в течение на два последователни работни дни обхваща не само двата работни дни, посочени в заповедта за налагане на дисциплинарно наказание, но и всички следващи работни дни, без прекъсване до датата на получаване на заповедта за дисциплинарното наказание, от която дата се счита, че дисциплинарното наказание е наложено, в случая, когато поради отсъствието на работника или служителя от мястото на работа на работодателя и от България, заповедта не може да му бъде връчена своевременно лично или по реда на чл.195, ал.3 КТ по пощата с препоръчано писмо с обратна разписка на адреса, посочен в трудовия договор”; Касаторът е изложил съображения, че произнасянето по поставения въпрос ще е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 ГПК, като поддържа също, че изводите на съда за характера на сроковете по чл.194, ал.1 КТ в обжалваното въззивно решение противоречи на решение № 167 от 30.07.2014 г. по гр.д. № 6368/2013 г. на ВКС, ІV г.о.
От ответника по касационната жалба Г. А. Б., чрез адвокат Н. Н. от САК не е подаден отговор, но в писмения отговор на частната жалба на И.-Б. се оспорват доводите и се иска да бъде потвърдено допълнителното определение по чл.248, ал.1 ГПК.
За да постанови решението, въззивният съд е приел, че страните са били в трудово правоотношение, прекратено със Заповед № 17/16.03.2015 г., за дисциплинарно уволнение на ищеца поради неявяването му на работа в течение на два последователни работни дни – 04.02.2015 г. и 05.02.2015 г. Съдът е установил, че работодателят е наложил дисциплинарното наказание за нарушение на трудовата дисциплина по чл.190, ал.1, т.2 КТ, но заповедта била връчена на 23.07.2015 г., а съгласно разпоредбата на чл.195, ал.3 КТ, дисциплинарното наказание се счита наложено с връчване на заповедта и към този момент се преценява дали са спазени сроковете по чл.194, ал.1 КТ. Дисциплинарното наказание е наложено извън 2-месечния преклузивен срок, какъвто довод е въведен в исковата молба, поради което според въззивната инстанция това е достатъчно, за да се отмени уволнението като незаконно, без да се преценява дали е извършено дисциплинарното нарушение. Въззивният съд е приел също, че след като се отменя решението на първата инстанция и е уважен предявения иск за отмяна на уволнението, ищецът има право на разноските, направени пред първоинстанционния съд, а обстоятелството, че не са били поискани разноски във въззивното производство е ирелевантно.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1 ГПК поради следните съображения: Първият поставен въпрос не покрива изискванията за правен въпрос, като общо основание за допускане на касационно обжалване, тъй като по своята същност отговорът му е поставен в зависимост от конкретно установените по делото фактически обстоятелства, във връзка с началния момент, от който започва да тече срока за работодателя да наложи дисциплинарно наказание. В тази връзка, касаторът е изложил и твърдения, че различните съдилища решават по различен начин въпроса за двумесечният срок по чл.194, ал.1 КТ, когато дисциплинарното нарушение е продължило до датата на получаване на заповедта за уволнение. В случая, въззивният съд обосновано е приел, че началният момент на сроковете по чл.194, ал.1 КТ започват от установяване на нарушението /не по-късно от 05.02.2015 г./ и следва да се преценяват към датата на връчване на заповедта за уволнение, когато дисциплинарното наказание се смята за наложено – чл.195, ал.3 КТ. Тези мотиви са в съответствие с трайната практика на Върховния касационен съд, уеднаквена с решение № 256 от 18.05.2012 г. по гр.д. № 1036/2011 г. на ІV г.о., решение № 86 от 11.04.2014 г. по гр.д. № 7424/2013 г. на ІІІ г.о. и др., в които се приема, че съгласно разпоредбата на чл.194, ал.1 КТ, дисциплинарните наказания се налагат не по-късно от два месеца от откриване на нарушението и не по-късно от една година от извършването му. Съотношението между двата срока е следното: ако е изтекъл двумесечният срок от откриване на нарушението, то не може да се приложи едногодишният срок; ако е изтекъл едногодишният срок от извършването, то той поглъща двумесечния срок от откриване на нарушението. „Откриване на нарушението” по смисъла на чл.194, ал.1 КТ означава узнаване от субекта на дисциплинарната власт за нарушаване на трудовата дисциплина, установено в съществените му признаци – субектът на нарушението, времето и мястото на извършването му, съществените индивидуализиращи признаци на деянието от обективна и субективна страна, които го квалифицират като нарушение. Именно в рамките на двумесечния срок от откриване на нарушението, т.е. от установяване на посочените съществени елементи от конкретния негов фактически състав, работодателят следва да извърши съответните необходими допълнителни проверки за пълното изясняване на случая, като в тази връзка следва и да изслуша работника или служителя или да приеме писмените му обяснения и да събере посочените от него доказателства, да прецени дали да наложи дисциплинарно наказание и да определи вида му, както и да връчи заповедта за дисциплинарно наказание на работника или служителя. След изтичането на двумесечния срок по чл.194, ал.1 от КТ, субективното потестативно право на работодателя да наложи дисциплинарно наказание, ако не е упражнено, се преклудира. При наличието на решения на Върховния касационен съд по уеднаквяване на съдебната практика, аргументите да бъде изменена или да бъде създадена нова съдебна практика по тълкуването и прилагането на конкретни разпоредби на закона не е обоснована, тъй като липсва промяна в нормативната база по същия въпрос или промяна в обществените отношения, която да налага ново тълкуване от значение за точното прилагане на закона, поради което не е налице допълнителното основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
В изложението към касационната жалба се твърди също, че решението на въззивната инстанция е постановено в противоречие с практиката на Върховния касационен съд по материалноправния въпрос „относно характера на сроковете, предвидени в разпоредбата на чл.194, ал.1 КТ”, но е посочено решение № 167/30.07.2014 г. по гр.д. № 6368/2013 г. на ВКС по чл.290 ГПК, в което съдът се е произнесъл по процесуалноправния въпрос относно момента, в който се преклудира възможността на ищеца по иск за отмяна на уволнение да въвежда довод за налагане на дисциплинарното наказание след сроковете по чл.194, ал.1 КТ. Не е налице соченото от касатора противоречие на повдигнатия материалноправен въпрос с практиката на ВКС, който въпрос освен общотеоритично е поставен и некоректно, доколкото с цитираното решение на Върховния касационен съд се дава отговор по процесуалноправен въпрос, във връзка с който по настоящото дело липсва спор – довод за налагане на дисциплинарното наказание след сроковете по чл.194, ал.1 КТ е въведен като основание за отмяна на уволнението още с исковата молба.
Предвид гореизложеното, настоящият състав на Върховния касационен съд намира, че не са налице сочените допълнителни основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК.
Частната жалба вх. № 20429/15.02.2017 г. на И.Я.И.Я.Е. към Б. е подадена в срок от легитимирана да обжалва съдебния акт страна по делото, на основание чл.274, ал.2 ГПК, поради което е редовна и процесуално допустима, но разгледана по същество е неоснователна поради следното: Съгласно дадените разяснения с т.1 на ТР № 6 от 6.11.2013 г. по тълк. дело № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС, съдебните разноски за адвокатско възнаграждение се присъждат, когато страната в чиято полза е решен правния спор е представила доказателства, че е заплатила възнаграждението. В договора следва да е вписан начина на плащане – ако е по банков път, задължително се представят доказателства за това, а ако е в брой, то тогава вписването за направеното плащане в договора за правна помощ е достатъчно и има характера на разписка. В случая, ищецът е представил договор за правна защита и съдействие, вносна бележка за превеждане на сумата по банков път и фактура от 14.12.2015 г. на стойност 912 лева с ДДС, които с оглед изхода на делото въззивният съд обосновано е приел, че следва да бъдат присъдени на ищеца, на основание чл.78, ал.1 ГПК, тъй като са били заплатени в производството пред първоинстанционния съд.
Доводите в частната жалба, че въззивният съд е присъдил разноски, без да е направено искане от страна на ищеца във въззивното производство, са неоснователни. Когато са поискани разноски в съответната инстанция, съдът дължи произнасяне по молбата за допълване на основание чл.248, ал.1 ГПК, независимо дали е представен списък по чл.80 ГПК, съгласно цитираното тълк. дело № 6/2012 г. на ОСГТК. По аргумент от разпоредбата на чл.81 ГПК, при промяна в крайния изход на делото пред въззивния съд и подадена молба за допълване на въззивното решение в частта му за разноските, съдът се произнася по искането за всички направени до този момент разноски, включително и за тези, които са били направени в предходната инстанция. В случая, въззивният съд е постановил ново решение като е възложил разноските по делото в тежест на ответника по правилото на чл.78, ал.1 ГПК, но е съобразил, че ищецът е поискал разноски само за първата инстанция, с оглед на което ги е присъдил съразмерно с уважената част от иска.
Предвид изложените по-горе съображения, обжалваното определение, постановено по реда на чл.248, ал.1 ГПК следва да се потвърди като правилно и законосъобразно, а частната жалба да бъде оставена без уважение.
Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 8225 от 11.11.2016 г. по в.гр.дело № 6715/2016 г. на Софийски градски съд.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ частната жалба вх. № 20429/15.02.2017 г. на И.Я.И.Я.Е. към Б. срещу определение от 27.01.2017 г. по в.гр.д. № 6715/2016 г. на Софийски градски съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.