4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1028
гр. София, 07.11.2017 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на деветнадесети октомври през две хиляди и седемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа, докладваното от съдия Боян Цонев, гр. дело № 1319 по описа за 2017 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288 от ГПК (в редакцията на закона, преди ЗИДГПК, обн. в ДВ, бр. 86/2017 г. – съгласно § 74 от последния, която редакция относно касационното производство се има предвид и по-натам в определението).
Производството е образувано по касационна жалба на [фирма] срещу решение № 501/16.11.2016 г., постановено по въззивно гр. дело № 264/2016 г. на Софийския окръжен съд (СОС). Касаторът обжалва въззивното решение в частта, с която, при постановени частична отмяна и частично потвърждаване на решение № 130/04.01.2016 г. по гр. дело № 137/2015 г. на Свогенския районен съд, като краен резултат жалбоподателят е осъден, на основание чл. 200 от КТ, да заплати солидарно с [фирма] на ищцата Б. Р. Й. следните суми: сумата 4 430.80 лв. – обезщетение за имуществени вреди, изразяващи се в разликата между трудовото възнаграждение и личната ? пенсия поради професионално заболяване за периода 01.01.2012 г. – 01.04.2013 г., и сумата 1 000 лв. – обезщетение за имуществени вреди, изразяващи се в разходи за лекарства за същия период, ведно със законните лихви върху тези суми, считано от 01.04.2012 г. до окончателното им изплащане; в тежест на касатора са възложени и разноски по делото.
При извършената служебна проверка, съдът намира касационната жалба за процесуално недопустима в частта ? относно втория иск – за обезщетението на имуществените вреди, изразяващи се в разходите за лекарства, който е с цена 1 000 лв., т.е. – под 5 000 лв. Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 2, т. 3 от ГПК (в посочената по-горе редакция), въззивното решение не подлежи на касационно обжалване в тази част, поради което касационната жалба следва да се остави без разглеждане и касационното производство следва да се прекрати в същата част.
В останалата ? част касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащата на касационно обжалване част от въззивното решение, с която другият иск, който е с цена 6 000 лв., е уважен до посочения по-горе размер от 4 430.80 лв. В жалбата се поддържат оплаквания и доводи за недопустимост на тази част, като постановена по недопустим иск, а също – и за неправилност, поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 2 и т. 3 от ГПК.
В изложението на касатора по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са формулирани следните два правни въпроса: 1) за начина, по който следва да се извърши анализ на писмените доказателства; и 2) относно признаване правото на обезщетение и неговия размер. Жалбоподателят моли касационното обжалване по първия въпрос да се допусне на основание чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК, но не сочи в изложението си нито съдебни актове, нито противоречие между такива и обжалваното решение по този въпрос. Касаторът поддържа, че вторият въпрос е решен от въззивния съд в противоречие с постоянната практика на ВКС (също без да сочи конкретни актове на ВКС) и с решение № 85/22.02.2012 г. по възз. гр. дело № 824/2011 г. на СОС, решение № 505/24.11.2010 г. по възз. гр. дело № 63/2010 г. на СОС и решение № 524/04.11.2011 г. по възз. гр. дело № 645/2011 г. на СОС, преписи от които представя, но също – без да излага каквито и да било твърдения и доводи за конкретни противоречия между тези решения и обжалваното решение по втория въпрос.
Ответницата по касационната жалба – ищцата Б. Р. Й. в отговора си излага становище и съображения, че не следва да се допуска касационното обжалване, както и за неоснователност на жалбата.
Настоящият съдебен състав намира, че няма основание за допускане на касационното обжалване.
Възражението на касатора-ответник за недопустимост на иска по чл. 200 от КТ, поради това, че не бил спазен едногодишният срок, считано прекратяване на трудовото правоотношение с ищцата през 2002 г., за потвърждаването на професионалния характер на болестта ? – съгласно чл. 8, ал. 2 от Наредбата за реда за съобщаване, регистриране, потвърждаване, обжалване и отчитане на професионалните болести (обн. ДВ, бр. 33/2001 г., отм. ДВ, бр. 65/2008 г.), е била поддържано и пред въззивната инстанция, която го е намерила за неоснователно. В тази връзка окръжният съд е приел, че процесното заболяване на ищцата – бронхиална астма – е било установено като професионално такова с протокол № 165/14.12.1990 г. на Диагностичната комисия за професионални болести при I-ва работническа болница – София, по надлежния ред – при действието на предходната Наредба № 23 за съобщаването, регистрирането и отчитането на професионалните заболявания (обн. ДВ, бр. 5/1985 г., отм. ДВ, бр. 33/2001 г.) и преди прекратяването на трудовото правоотношение с ищцата през 2002 г. Настоящата инстанция, освен че изцяло споделя тези изводи на въззивния съд, намира, че това възражение на жалбоподателя е такова по основателността, а не относно процесуалната допустимост на иска по чл. 200 от КТ. От изложеното следва, че не е налице вероятност искът, респ. – постановеното по него въззивно решение – в подлежащата на касационно обжалване негова част, да са процесуално недопустими. При това положение няма основание касационното обжалване да се допуска в хипотезата на т. 1 – in fine от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС – с оглед проверка процесуалната допустимост на тази част от въззивното решение.
Двата правни въпроса, формулирани в изложението на касатора, също не съставляват общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване. Техните формулировки са изключително широки по съдържание („за начина, по който следва да се извърши анализ на писмените доказателства“ и „относно признаване правото на обезщетение и неговия размер“), което – при липсата на каквото и да било друго съдържание в изложението на жалбоподателя, води както до пълна неяснота на самите въпроси и във връзка с коя част от подробните мотиви към въззивното решение те следва да се обсъждат от настоящата инстанция в производството по чл. 288 от ГПК, така и до невъзможност да бъдат конкретизирани или уточнени съгласно т. 1, изр. 3 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС.
Наред с това, с изложението не е надлежно наведено и допълнително основание за допускане на касационното обжалване. Както вече беше посочено, във връзка с първия въпрос касаторът единствено е посочил разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК. Макар по отношение на втория въпрос да е посочил три въззивни решения и да е представил преписи от тях, жалбоподателят не е изложил каквито и да било твърдения и доводи за конкретни противоречия между тези решения и обжалваното по настоящото дело решение. Това, съчетано с изключително широката и поради това напълно неясна формулировка на втория въпрос („относно признаване правото на обезщетение и неговия размер“), също води до невъзможност за преценка по реда на чл. 288 от ГПК. Освен това, за две от трите приложени в преписи към изложението въззивни решения, не са представени данни и доказателства да са влезли в сила, поради което те не са годни да формират противоречива съдебна практика по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК (т. 3 и мотивите към нея от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС). Третото решение е влязло в сила, но е постановено в производство по иск по чл. 200 от КТ, по което обстоятелствата са напълно различни в сравнение с тези по настоящото дело, поради също не е налице противоречие с обжалваното въззивно решение.
В заключение – касационното обжалване не следва да се допуска по отношение на подлежащата на такова обжалване част от въззивното решение.
Предвид изхода на делото, съгласно чл. 78, ал. 1 и чл. 81 от ГПК, касаторът-ответник дължи и следва да бъде осъден да заплати на ищцата, претендираните и направени от нея разноски за заплатено адвокатско възнаграждение за защитата ? пред касационната инстанция, в размер 700 лв.
Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ касационната жалба на [фирма] срещу решение № 501/16.11.2016 г., постановено по въззивно гр. дело № 264/2016 г. на Софийския окръжен съд, – в частта относно осъждането му да заплати на Б. Р. Й. обезщетението за имуществени вреди, изразяващи се в разходи за лекарства, в размер 1 000 лв., ведно със законната лихва; и ПРЕКРАТЯВА производството по гр. дело № 1319/2017 г. по описа на Върховния касационен съд, Четвърто гражданско отделение, в частта по този иск.
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 501/16.11.2016 г., постановено по въззивно гр. дело № 264/2016 г. на Софийския окръжен съд, – в частта, с която [фирма] е осъдено да заплати на Б. Р. Й. обезщетението за имуществени вреди, изразяващи се в разликата между трудовото възнаграждение и личната ? пенсия поради професионално заболяване, в размер 4 430.80 лв., ведно със законната лихва.
В останалата – отхвърлителна част, въззивното решение не е обжалвано.
ОСЪЖДА [фирма] да заплати на Б. Р. Й. сумата 700 лв. (седемстотин лева) – разноски по делото.
Определението – в частта, с която частично се оставя без разглеждане касационната жалба и частично се прекратява касационното производство по делото, подлежи на обжалване с частна жалба пред друг състав на Върховния касационен съд в едноседмичен срок от съобщаването на определението с връчване и на препис от него, а в останалата част определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: