О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 103
гр. София, 13.06.2019 год.
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на дванадесети юни две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ГЕРГАНА НИКОВА
като разгледа докладваното от съдията Николова ч. гр. д. № 1831 по описа за 2019 год., и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба на Х. А. К., лично и като пълномощник на И. Ю. К., С. С. Д., С. Ю. С., С. А. С., Я. А. Ч. и Н. А. Ч., [населено място], област Р., чрез пълномощник адв. В. Д., срещу въззивно определение № 149/06.02.2019 год. по в. ч. гр. д. № 60/2019 год. на Окръжен съд – Русе.
Жалбоподателите поддържат, че определението е нищожно, недопустимо и неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Искат отмяната му и разглеждане на спора по същество.
Жалбата е подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК от легитимирани лица, отговаря на изискванията по чл. 284 ГПК за редовност, включително и е приложено изложение на основанията за допускане на касационното обжалване.
Ответникът по частната жалба – Областна дирекция „Земеделие“ – Русе, чрез юрк. В. И., оспорва същата по съображения в представения в срока по чл. 276, ал. 1 ГПК писмен отговор. Претендира присъждане на направените в настоящето производство разноски.
За да се произнесе, настоящият състав на ВКС взе предвид следното:
С обжалваното определение № 149/06.02.2019 год. Окръжен съд – Русе е потвърдил определение № 7571/13.12.2018 год. по гр. д. № 5426/2018 год. на Районен съд – Русе. С последното са оставени без разглеждане като процесуално недопустими предявените от жалбоподателите срещу Областна дирекция „Земеделие и гори“ – Русе субективно, обективно и алтернативно съединени искове да бъдат признати за собственици на земеделски земи в землището на [населено място], както и да бъде осъден ответникът да им заплати обезщетение в земеделска земя или в пари, като е прекратено производството по делото.
За да потвърди обжалваното определение, въззивният съд е приел, че посоченият ответник не е надлежно процесуално легитимиран по предявената претенция /права на собственик по отношение на земите от държавния поземлен фонд упражнява министърът на земеделието, храните и горите/. От изложените в исковата молба фактически данни безспорно се установява, че ищците като безимотни/малоимотни граждани и ответникът – по пълномощие от министъра на земеделието и горите, са страни по сключени през 2004 год. договори за наем на земи от държавния поземлен фонд. Заявената претенция се обосновава с предвидения в Наредбата за оземляване на безимотни и малоимотни граждани привилегирован ред, уреден в § 23, ал. 1 ПЗР на ППЗСПЗЗ. Този ред обаче е приложим до 31.12.2009 год. и е обвързан с отправяне от страна на правоимащите на искане за придобиване право на собственост върху ползваните земи. Такова искане са отправили само Ф. Я. /наследодател на ищците С. С., Я. Ч. и Н. Ч./ и ищецът И. К., които не са заплатили дължимите суми, поради което по отношение на тях не се е осъществил фактическият състав на процедурата по придобиване в собственост на отдадените под наем земеделски земи.
Сроковете по § 23 ПЗР на ППЗСПЗЗ са преклузивни, поради което с изтичането им /на 31.12.2009 год./ се е погасило и правото на изкупуване на оземлените лица. Понастоящем липсва законова възможност за придобиване от последните на право на собственост върху отдадените им земи от държавния поземлен фонд. С оглед забраната на чл. 24, ал. 7 ЗСПЗЗ не е налице и соченото придобивно основание – давност.
В изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК жалбоподателите обосновават наличието на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК и чл. 280, ал. 2, предложение трето ГПК за допускане касационно обжалване на въззивното определение по следните въпроси, уточнени и конкретизирани съобразно правомощието на касационната инстанция /т. 1, ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г., ОСГТК, ВКС/: 1. Налице ли е съществено нарушение на съдопроизводствените правила, ако съдът обоснове и аргументира своето решение на базата на писмени доказателства, които не са събрани по делото?; 2. Може ли гражданският съд на практика да е приел за разглеждане предявените искове, но да не се е произнесъл по тях, предвид, че ищецът не ги е оттеглил и съдът не е десезиран?; 3. Възможно ли е съдът да не допуска иск за твърдени субективни права с определение, което е в противоречие с уговорките на страните в сключения между тях договор, който на основание чл. 20а, ал. 1 ЗЗД има силата на закон за тях и за свободата на договаряне по чл. 9 ЗЗД, от разрешението на който въпрос произтича и въпросът за вещните претенции на ищците? Твърдят, че въпросите са разрешени в противоречие с определение № 238/21.04.2011 год. по гр. д. № 131/2011 год., ВКС, г. о., решение № 267/26.05.2004 год. по гр. д. № 1699/2003 год., ВКС, I т. о., решение № 28/01.03.2017 год. по гр. д. № 60094/2016 год., ВКС, IV г. о. и решение № 137/25.06.2010 год. по т. д. № 888/2009 год., ВКС, II т. о. В допълнение към частната касационна жалба касаторите излагат доводи, че предходните инстанции са обосновали становището си на косвени доказателства, които не са събрани по реда на ГПК. Съдът не е направил изрично отграничаване и надлежно квалифициране на исковите претенции, не е посочил подлежащите на установяване обстоятелства, не е разпределил доказателствената тежест за подлежащите на доказване факти в процеса. Преценката за недопустимост на иска следва да бъде базирана и ограничена само до необходимото съдържание на исковата молба, а надлежната легитимация на ищците, респ. притежаването на спорното материално право, изисква доказване, което може и следва да се реализира в един състезателен процес.
Съобразявайки доводите на жалбоподателите и данните по делото, настоящият състав намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното определение. Съображенията за този извод са следните:
Съгласно разясненията, дадени в т. 1 на ТР № 1/19.02.2010 год. по тълк. д. № 1/2009 год., ОСГТК, ВКС, за да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното определение касаторът трябва да формулира точно и ясно правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело в мотивираното изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, като израз на диспозитивното начало в гражданския процес. Въпросът трябва да се изведе от предмета на спора, който представлява твърдяното субективно право или правоотношение и да е от значение за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалвания акт, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Посоченият от касатора правен въпрос определя рамките, в които следва да се извърши селекцията на касационните жалби. С новата редакция на закона, приета с ДВ, бр. 86/2017 год., се предвиди в чл. 280, ал. 2 ГПК, че независимо от предпоставките по ал. 1, въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност.
Първите два въпроса не представляват правни въпроси по смисъла на ТР № 1/19.02.2010 год. по тълк. д. № 1/2009 год., ОСГТК, ВКС, а касационни оплаквания по правилността на обжалвания съдебен акт по чл. 281, т. 3 ГПК с оглед изложените твърдения за допуснати от въззивния съд нарушения на материалния и процесуалния закон, и необоснованост на правните изводи. Така поставени, въпросите не могат да бъдат разглеждани в настоящето производство по чл. 274, ал. 3 ГПК, тъй като основанията по чл. 281, т. 3 ГПК са различни от основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК. При постановяване на обжалваното определение, въззивният съд е обсъдил всички възражения и доводи на страните, представените по делото писмени доказателства, както и приложимите законови разпоредби с оглед извършване на преценка за допустимостта на исковите претенции. Въпросът може ли гражданският съд да приеме за разглеждане в производството така предявените искове, но да не се произнесе по тях, не съответства на установената по делото фактическа и правна обстановка – съдът не се е десезирал от спора /в какъвто смисъл са изложените оплаквания/ – приел е, че исковете са процесуално недопустими, съответно не следва да се разглеждат по същество, поради което не е посочил и подлежащите на установяване обстоятелства или разпределил доказателствената тежест за подлежащите на доказване факти в процеса. Касаторите не са посочили върху кои писмени доказателства, непредставени по делото /респ. косвени такива, които не са събрани по предвидения в ГПК ред/, съдът е постановил определението си. Само за допълнение следва да се посочи, че решение № 267/26.05.2004 год. по гр. д. № 1699/2003 год., ВКС, І т. о. е изцяло неотносимо, а определение № 238/21.04.2011 год. по гр. д. № 131/2011 год., ВКС, ІV г. о. не обуславя твърдяното противоречие по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като касае въпроса за допустимостта на предявения иск с оглед процесуалната легитимация на ищците, какъвто въпрос не е поставян в настоящия случай. Касаторите не са обосновали и значението на въпросите за точното прилагане на закона и за развитието на правото, с доводи относими към основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК – неяснота или непълнота в закона, липса на практика или загубила актуалност такава, което да налага допускане на обжалването.
Не са налице сочените основания за допускане на касационно обжалване и по третия въпрос. Въпросът за вещните претенции на ищците, произтичащи от уговорките на сключените договори за отдаване под наем на земеделски земи, включени в държавния поземлен фонд, и задължението на съда да зачете тези уговорки, не е бил предмет на разглеждане и не е включен в мотивите на обжалваното определение, поради което не може да послужи като общо основание по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. В посочените решение № 28/01.03.2017 год. по гр. д. № 60094/2016 год., ВКС, IV г. о. и решение № 137/25.06.2010 год. по т. д. № 888/2009 год., ВКС, II г. о. се разрешават въпросите за обвързващата сила на договорите по чл. 20а ЗЗД и задължението на съда да прецени уговорките по сключен в границите на чл. 9 ЗЗД договор. Съблюдаването на спазването на тези уговорки при възникнали спорове между страните, следва да се извърши при пълното зачитане на договореностите между последните, освен ако не са налице законови ограничения за това /недействителност/, при направени в процесуалните срокове и ред възражения. Това задължение на съда обаче се отнася само за случаите, в които е приет за разглеждане процесуално допустим иск, какъвто в случая не е предявен.
Липсва и основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предложение трето ГПК. Като квалифицирана форма на неправилност, очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона, или явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, довели до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт /постановен „contra legem“, при прилагане на закона в неговия обратен, противоположен смисъл или „extra legem“, при прилагане на несъществуваща или отменена правна норма/. В случая не е налице нито една от хипотезите, които предполагат очевидна неправилност на обжалваното определение – нарушение на императивна правна норма, на основни съдопроизводствени правила, или наличие на явна необоснованост с оглед правилата на формалната логика, поради което касационното обжалване не може да бъде допуснато и на това основание. Липсват и съмнения въззивното определение да е нищожно или недопустимо, което да обуславя служебното му допускане до касационен контрол.
Въпреки изхода на настоящето производство, разноски на ответника по частната касационна жалба не следва да се присъждат, тъй като липсват доказателства за представителната власт на юрк. В. И. за осъществяване на процесуално представителство на Областна дирекция „Земеделие“ – Русе пред касационната инстанция.
Водим от горното настоящият състав на ВКС, ІІ г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА до касационно обжалване въззивно определение № 149/06.02.2019 год. по в. ч. гр. д. № 60/2019 год. на Окръжен съд – Русе по подадената от Х. А. К., И. Ю. К., С. С. Д., С. Ю. С., С. А. С., Я. А. Ч. и Н. А. Ч., всички от [населено място], област Р., чрез адв. В. Д., частна касационна жалба вх. № 1878/25.02.2019 год. срещу него.
Оставя без уважение искането на Областна дирекция „Земеделие” – Русе за присъждане на разноски за юрисконсултско възнаграждение за настоящата инстанция.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: