ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 103
гр. София, 19.02.2020 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, Първо търговско отделение, в закрито заседание в състав:
Председател: Елеонора Чаначева
Членове: Росица Божилова
Васил Христакиев
разгледа докладваното от съдията Христакиев т. д. № 1575 по описа за 2019 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 280 и сл. ГПК.
С решението си Варненският апелативен съд е потвърдил решението на Варненския окръжен съд в обжалваната част, с която е частично отхвърлен предявеният от „Полимери инвест“ АД (н) срещу „Делта гард“ ООД иск по чл. 694 ТЗ за установяване на несъществуването на вземане на ответника, предявено в откритото срещу ищеца производство по несъстоятелност.
Въззивното решение е обжалвано от ищеца и от неговия синдик с оплаквания за неправилност и искания за отмяната му със съответните последици.
Ответникът оспорва жалбите.
Въззивният съд, след като е установил, че са налице специалните предпоставки по чл. 694 ТЗ за допустимост на предявения иск, е приел за установено, че между страните е бил сключен процесният договор, с който ищецът е възложил на ответника осъществяването на охрана на активи на ищеца срещу възнаграждение в размер на 20000 лв. месечно, без ДДС. След анализ на събраните писмени и гласни доказателства съдът е установил, че възложената охрана ответникът е осъществявал за периода от м. март до м. септември 2014 г. Намерил е за неоснователни възраженията на ищеца за неизпълнение на поетите от ответника задължения, а именно: твърденията за недопускане до охранявания обект на представител на ищеца е намерил за опровергани от показанията на разпитаните свидетели, вкл. тези на самото лице, за което се твърди да му е бил отказан достъп; възражението за неизпълнение, изразяващо се в непредставяне на списъци с охранителите и служители на ответника в охранявания обект е намерил за неоснователно по съображение, че в договора задължение за поименно посочване на служителите не е уговорено; а основания на факта, че след сключване на договора ответникът е предложил повишение на месечното възнаграждение (неприето от ищеца), довод е намерил за неоснователен по съображение, че непостигането на съгласие между страните за последващо изменение на договора относно уговореното възнаграждение не може да представлява неизпълнение. С липсата на неизпълнение от страна на ответника е мотивирал крайния си извод, че отправеното от ищеца през м. април 2014 г. изявление за разваляне на договора не е породило действие.
І. По жалбата на ищеца.
Искането за допускане на касационно обжалване е обосновано с основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност. Поддържа се, че в случая очевидната неправилност произтича от противоречието на въззивното решение с безспорността на всички елементи от състава на чл. 265 и сл. вр. чл. 87 ЗЗД, вкл. липсата на изпълнение от страна на ответника, извършените от последния нарушения на договора и отправеното едностранно предизвестие от страна на ищеца, прието от ответника.
Въвежда се и основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК поради произнасяне на въззивния съд в противоречие с посочена касационна практика по въпросите:
– допустимо ли е разваляне на договор за охрана, когато е налице неизпълнение от страна на изпълнителя с оглед интереса на възложителя и не е налице приемане на изработеното; счита ли се за приемане на част от изработеното, когато е изпратено уведомление до изпълнителя за прекратяване на договора за времето от сключването до прекратяването му, и
– нарушен ли е принципът за установяване на истината при противоречиви свидетелски показания, когато се кредитират само някои от тях, без да се вземат предвид писмените доказателства, приложени по делото.
Накрая, поддържа се и основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК – произнасяне на въззивния съд по въпроси от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото, а именно:
– едностранното увеличение на цената по договор за изработка от страна на изпълнителя представлява ли основателна причина и предпоставка за развалянето му от страна на поръчващия и допустимо ли е разваляне на договора, и
– при липса на счетоводно отразяване и плащане по договор от страна на изпълнителя и след отправено предизвестие за разваляне на договора следва ли да се приема съществуването на валидно правоотношение между страните.
Касационно обжалване не следва да се допуска.
Очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК е налице при установими от самите мотиви на въззивния съдебен акт нарушение или явна необоснованост. Очевидно неправилен е актът, постановен в противоречие със закона до степен, че съответната норма е приложена със смисъл, противоположен на действителното й съдържание, или е приложена несъществуваща или отменена норма, или грубо са нарушени правилата на формалната логика. Извън обхвата на очевидната неправилност остават хипотезите на неправилност поради неточно тълкуване и прилагане на закона, несъобразяване с практиката на Върховния касационен съд или с актове на Конституционния съд и на Съда на ЕС, неправилно установяване на приложимия закон, необсъждане на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, неправилно установяване на фактите – в тези случаи допускането на касационно обжалване зависи от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК.
В разглеждания случай от мотивите на обжалваното решение не се установява да е налице очевидна неправилност в посочения по-горе смисъл. Изложените в тази насока доводи също са неоснователни, доколкото се свеждат до противоречие на изводите на въззивния съд с поддържаната от жалбоподателя, но отречена от съда, теза за наличие на неизпълнение като основание за разваляне на договора. Доколкото мотивите на въззивното решение не разкриват нито приложение на закона до степен на неправилност съобразно посоченото по-горе, нито непълнота и непоследователност до степен на грубо нарушение на правилата на формалната логика, очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК не е налице.
Не е налице и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като поставените въпроси не отговарят на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК, а именно да са обусловили правните изводи на въззивния съд. Така допустимостта на разваляне на договор при наличие на неизпълнение не съответства на приетото от съда, че в конкретния случай неизпълнение не е налице. Въпросът за значението на изявлението за разваляне като частично приемане на изработеното до момента на връчването му също не е обсъждан от въззивния съд, който е приел, че в случая изявлението за разваляне изобщо не е породило действие поради наличието на изпълнение, без да е обсъждал дали с това изявление ищецът е приел или не извършеното до момента. По отношение на третия въпрос относно обсъждането на доказателствата (гласни и писмени) връзка с решаващите правни изводи на въззивния съд съгласно изискването на чл. 280, ал. 1 ГПК също не се обосновава, доколкото в тази част на изложението единствено е цитирана касационната практика, за която се поддържа противоречие на въззивното решение, без обаче по никакъв начин да е аргументирано в какво точно се изразява противоречието в конкретния случай.
Накрая, не отговарят на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК и поставените във връзка с основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК въпроси. Първият въпрос е неотносим към изводите на въззивния съд (и въобще към спора), доколкото съдът нито е приел за установено да е налице едностранно увеличение, нито е обсъждал правното значение на такова увеличение – прието е за установено по делото отправено от ответника предложение за увеличение, което не е било прието от ищеца и съответно не е породило действие, във връзка с което именно съдът е счел, че отправянето на такова предложение не може да представлява неизпълнение от страна на отправилата го страна. Вторият въпрос е общо формулиран и не е обоснована връзката му с правните изводи на въззивния съд – въпросът за счетоводното отразяване на издадените от ответника фактури в изложението е коментиран единствено от фактическа страна по повод събраните по делото доказателства, а не и във връзка с обусловени от това правни изводи на въззивния съд. Освен това по отношение и на двата въпроса не се обосновава наличието на създадена поради неточно тълкуване съдебна практика, която следва да бъде изменена, или на съдебна практика, създадена при остарели правна уредба или обществени условия, която следва да бъде осъвременена, или на непълнота, неяснота или противоречивост на правната уредба, поради което съдебна практика следва да бъде създадена или осъвременена съобразно разясненията по т. 4 от ТР № 1/2009 на ВКС-ОСГТК.
ІІ. По жалбата на синдика.
За допускане на касационното обжалване се сочи основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК – произнасяне на въззивния съд в противоречие с посочена касационна практика по въпросите
– длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички основания и фактически твърдения за отмяна, посочени от жалбоподателя, и
– длъжен ли е въззивният съд да изложи собствени мотиви по съществото на спора, дори когато приема мотивите на първата инстанция.
Касационно обжалване не следва да се допуска, доколкото и по двата въпроса в изложението не е обоснована връзката между поставените въпроси и правните изводи на въззивния съд съгласно общото изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК и разясненията по ТР № 1/2009 на ВКС-ОСГТК. Така относно първия въпрос единствено общо е посочено, че съдът не е обсъдил наведените с въззивната жалба доводи за неправилност на първоинстанционното решение, без изобщо да е посочени кои доводи не са обсъдени и по какъв начин необсъждането им е обусловило правните изводи на въззивния съд. По втория въпрос също е заявено единствено общо твърдение, че въззивният съд не е изложил свои собствени правни изводи по съществото на спора, а само е приел тези, изложени от първоинстанционния съд, без да е посочено кои точно мотиви на първата инстанция въззивния съд е възприел, без да изложи свои – по кои релевантни за делото въпроси и с какво значение за крайните правни изводи. Твърдението освен това се опровергава и от съдържанието на въззивното решение, в чиито мотиви въззивният съд е изложил самостоятелни съображения по предмета на делото. Съвпадането на тези съображения и обусловените от тях изводи с изводите на първоинстанционния съд обаче не представлява липса на самостоятелни мотиви.
С тези мотиви съдът
ОПРЕДЕЛИ:
Не допуска касационно обжалване на решение № 39/14.02.2019 г. по т. д. № 663/2018 г. по описа на Варненски апелативен съд.
Осъжда „Полимери инвест“ АД (н), ЕИК[ЕИК], [населено място], Промишлена зона, да заплати на основание чл. 694, ал. 7 ТЗ по сметка на ВКС държавна такса в размер на 573.31 лв.
Определението не подлежи на обжалване.
Председател:
Членове: