1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 103
гр.София, 23.02.2017 г.
Върховният касационен съд на Република България,
четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на
двадесет и втори февруари две хиляди и седемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Борислав Белазелков
ЧЛЕНОВЕ: Борис Илиев
Димитър Димитров
като разгледа докладваното от Борис Илиев ч.гр.д.№ 626/ 2017 г.
за да постанови определението, взе предвид следното:
Производството е по чл.274 ал.3 т.1 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба на И. Д. Г. срещу определение на Софийски апелативен съд № 3747 от 09.11.2016 г. по ч.гр.д.№ 4731/ 2016 г, с което е потвърдено определение на Софийски градски съд от 19.08.2016 г. по ч.гр.д.№ 9002/ 2016 г. за прекратяване на производството по подадената от И. Г. жалба срещу определение на Софийски районен съд от 12.05.2016 г. по ч.гр.д.№ 71586/ 2015 г.
Жалбоподателят поддържа, че съдът неправилно счел за легитимиран да претендира разноски по чл.38 ал.2 ЗА единствено адвокатът, който е оказал безплатна правна помощ. Според него както искането за присъждане на такива разноски, така и обжалването на акта, с който присъждането е отказано, може да бъде направено от страната в производството, на която безплатната помощ е оказана. Като приел обратното, въззивният съд постановил незаконосъобразно определение, което следва да бъде отменено. Като основание за допускането на това определение до касационно обжалване сочи процесуалноправния въпрос легитимирана ли е страната да обжалва определение, с което е отхвърлено искане на процесуалният й представител – адвокат за присъждане на адвокатско възнаграждение. Поддържа наличието на допълнителните основания по т.1 и 2 на ал.1 на чл.280 ГПК.
Частната жалба е допустима, но не са налице предпоставките за допускане на касационния контрол.
За да потвърди обжалваното пред него определение на Софийски градски съд, апелативният съд приел, че в производството по ч.гр.д.№ 71586/ 2015 г. пред Софийски районен съд И. Д. Г. е бил представляван от адвокат при условията на чл.38 ал.2 ЗА. Производството по делото е прекратено, като направеното от адвоката искане за присъждане на възнаграждение е уважено частично. Отказът за присъждане на разликата е обжалван само от страната по делото (частният жалбоподател Г., чрез друг адвокат), но не и от адвоката, чието искане е отхвърлено. Съдът приел тази жалба за недопустима, тъй като страната няма правен интерес да оспорва съдебен акт, с който се отричат права на друго лице.
С оглед тези мотиви на въззивната инстанция, поставеният от жалбоподателя въпрос обуславя обжалваното определение, но той не е разрешен в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, нито се разрешава противоречиво от съдилищата. Представената съдебна практика, на която жалбоподателят се позовава, е създадена изцяло по искания или жалби на адвокатите, които са оказали безплатна правна помощ по съответното дело. Тя не касае хипотеза, при която искането е направено от адвоката, уважено е частично в негова полза, но самият адвокат не е обжалвал определението за частичен отказ. В този случай страната не е легитимирана да подаде частна жалба, тъй като актът не засяга нейни права. Правото на адвокатско възнаграждение, на което кореспондира задължението на неоснователно предизвикалата правния спор страна, е притезателно субективно право. То може да бъде предявено пред съд само от титуляра му (чл.26 ал.2 ГПК), тъй като ЗА не предвижда изключение от общата забрана да се търси защита на чужди права. Съответно обжалването на съдебния акт, с който правото се отрича изцяло или отчасти, е в легитимацията единствено на титуляра на това право, не й на други лица.
По изложените съображения Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно определение на Софийски апелативен съд № 3747 от 09.11.2016 г. по ч.гр.д.№ 4731/ 2016 г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: