О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 103
гр. София, 27.02.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито заседание на дванадесети декември, две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ЗЛАТКА РУСЕВА
ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
като изслуша докладваното от съдия Първанова гр. дело № 2920/2018г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Д. И. Г., [населено място], чрез процесуалния му представител адвокат А. Черногорски, срещу въззивно решение № 198/19.01.2018 г. по гр. д. № 703/2017 г. по описа на Софийски апелативен съд. Поддържат се оплаквания, че обжалваното решение е нищожно, недопустимо и неправилно поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост.
В приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са изложени твърдения за постановяване на решението по правни въпроси, решени в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, както и от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото – основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Въпросите, уточнени и конкретизирани съобразно правомощието на касационната инстанция, съгласно разясненията в т. 1 на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г., ОСГТК, ВКС, са: 1.Може ли постановлението за възлагане да влезе в сила при наличието на обезпечителна заповед, по силата на която преди влизането в сила на постановлението за възлагане е спряно производството по изпълнителното дело, при положение че обезпечителната заповед не е отменена /твърди се противоречие с решение № 56/2018 г. по гр. д. № 2339/2017 г., ВКС, ІІ г. о. и определение № 357/2013 г. по гр. д. № 2703/2013 г., ВКС, І г. о./; 2.Кога започва и завършва публичната продан на един недвижим имот, дали постановлението за възлагане е крайният акт на проданта и приключва ли принудителното изпълнение върху имота с издаването му /от значение за точното прилагане на закона – чл. 483 и чл. 496 ГПК/; 3. Какви са основанията и правната рамка на защита на правото на собственост на т. нар. „длъжник“ в изпълнителното производство по отношение на собствения му имот, изнесен на публична продан и възложен с постановление за възлагане; 4.При спор за право на собственост върху имот, обект на изпълнението и възложен с постановление за възлагане, доводите на страната, че купувачът на публичната продан е подставено лице/„сламен човек“ на привиден кредитор, както и тези за материална /липса на изпълняемо право, несъществуване на вземането, предмет на изпълнителното производство/ и процесуална незаконосъобразност на принудителното изпълнение имат ли правно значение за осъществяването на вещнопрехвърлителното действие на възлагателното постановление, т. е. релевантни ли са в спор за правните му последици /твърди се, че въпроси № 3, 4 и 6 са разрешени в противоречие с практиката на ВКС – определение № 81/2012 г. по ч. гр. д. № 498/2011 г., ВКС, І г. о., решение № 105/2017 г. по гр. д. № 1091/2016 г., ВКС, ІІ г. о., решение № 92/2010 г. по т. д. № 645/2009 г., ВКС, ІІ т. о.; евентуално наличие на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, и практиката на ЕСПЧ – решение от 03.03.2015 г. по делото „Д. срещу България“; 5. Поражда ли вещнопрехвърлителен ефект постановлението за възлагане в случаите, когато имотът, обект на изпълнението, е възложен на привиден кредитор или на негово подставено лице/„сламен човек“ /противоречие с практиката на ВКС относно случаите, когато обект на изпълнението е възложен на привиден кредитор – привидният кредитор не може да запази никакви права, придобити в материалнонезаконосъобразния изпълнителен процес – решение № 123/2015 г. по гр. д. № 4298/2014 г., ВКС, ІV г. о., решение № 19/2015 г. по гр. д. № 1812/2014 г., ВКС, ІV г. о., определение № 260/2015 г. по ч. т. д. № 2820/2014 г., ВКС, І т. о., и чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК/; 6.Валидно ли е придобито от купувача на публична продан правото на собственост върху имот, обект на изпълнението, в случаите, когато преди влизане в сила на постановлението за възлагане са образувани други производства /за валидността на основанието, въз основа на което е издаден изпълнителен лист и образувано изпълнително производство и/или за съществуване на вземането, за принудителното събиране на което е образувано изпълнителното производство/, които към момента на произнасянето по спора не са разрешени със сила на пресъдено нещо, съответно имат ли те преюдициално значение за разрешаването на спора преминало ли е правото на собственост от „длъжника“ в патримониума на купувача на публичната продан; допустимо ли е произнасянето на въззивния съд преди разрешаването им; 7.Налице ли е нарушение на съдопроизводствените правила при липса на волеизявление на първоинстанционния съд, надлежно отразено в протокола от първото открито съдебно заседание, по отношение приемане доклада по делото, и счита ли се в такива случаи за приет докладът по делото по смисъла на чл. 146 ГПК; кога е налице непълен доклад, съответно кога се счита, че е налице извършен доклад с предвиденото в чл. 146 ГПК съдържание /противоречие с ТР № 1/2013 г., ОСГТК, ВКС, т. 1 и т. 2, решение № 121/2017 г. по гр. д. № 4818/2016 г., ВКС, І г. о., решение № 212/2017 г. по гр. д. № 1392/2016 г., ВКС, ІІІ г. о., решение № 97/2018 г. по гр. д. № 3224/2017 г., ВКС, ІV г. о./; 8. Длъжен ли е въззивният съд да постанови решението си като обсъди всички относими и допустими доказателства, възражения и доводи на страните, съгласно чл. 235, ал. 2 и ал. 3 ГПК и да изложи собствени мотиви по съществото на спора с оглед очертаните с въззивната жалба предели на въззивното производство; /противоречие с ТР № 1/2013 г., ОСГТК, ВКС, т. 3, ТР № 1/2001 г., ОСГК, ВКС, т. 19, решение № 589/2010 г. по гр. д. № 1359/2009 г., ВКС, І г. о., решение № 134/2013 г. по т. д. № 34/2013 г., ВКС, ІІ т. о., определение № 28/2018 г. по ч. гр. д. № 3796/2017 г., ВКС, ІІ г. о./ ; 9. Какво е значението на практиката на ВКС, когато е относима към разрешаваните правни въпроси по делото /противоречие с решение № 97/2018 г. по гр. д. № 3224/2017 г., ВКС, ІV г. о./ 10. Нищожно ли е решението и поражда ли правни последици, ако е обърната правната логика и следствието обяснява причината. Твърди се, че по този въпрос липсва съдебна практика и произнасянето на ВКС ще допринесе за развитието на правото.
Ответниците по касационната жалба – С. Г. Г. и Б. А. Г., ответници по иска, и третото лице помагач на страната на ответниците – С. И. С., [населено място], чрез пълномощника си адвокат П. И., оспорват жалбата и считат, че не следва да се допуска касационно обжалване в становище по чл. 287, ал. 1 ГПК.
Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд, в срока по чл. 283 ГПК и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е процесуално допустима.
При проверка допустимостта на касационното производство, ВКС, ІІ г. о. констатира следното:
С въззивното решение е потвърдено решение № 8135/09.11.2016 г. по гр. д. № 6/2014 г. по описа на Софийски градски съд, с което са отхвърлени предявените от Д. И. Г. срещу С. Г. Г. и Б. А. Г. субективно съединени искове с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК за установяване правото на собственост на ищеца върху 1/2 ид. ч. от недвижим имот, представляващ апартамент № 11, с местонахождение: [населено място], [улица], ет. 3, със застроена площ от 153,60 кв. м., разположен на две нива, заедно с 8,68 % ид. ч. от общите части на сградата и от терена, върху който тази сграда е построена, представляващ УПИ **** от кв. 53 по плана на [населено място], м. „Х. – В.“, целият с площ от 470 кв. м.
Въззивният съд е възприел фактическите и правни констатации на първоинстанционния съд и на основание чл. 272 ГПК е препратил към неговите мотиви. Приел е, че предявеният установителен иск е допустим с оглед твърдяното и установено оспорване от страна на ответниците право на собственост на ищеца върху процесния имот, обуславящо правния му интерес от съдебна защита. По искане на [фирма] е образувано изпълнително дело за принудителното изпълнение на парично вземане срещу длъжниците – Д. Г. и С. М.. Изпълнението е насочено върху процесния недвижим имот, изнесен на публична продан и възложен на ответника С. Г. по време на брака му с Б. Г. с постановление за възлагане от 27.12.2012 г. На 11.03.2014 г. ответниците са продали на конституираната като трето лице – помагач С. С. процесния недвижим имот. Страните не спорят, че ищецът e придобил правото на собственост върху апартамента в съсобственост със С. М. с договор за продажба от 21.12.2006 г. Въведен като спорен е въпросът дали постановлението за възлагане е влязло в сила с оглед твърденията, че спирането на производството по изпълнителното дело от 15.05.2013 г. /като обезпечителна мярка по гр. д. № 3102/2013 г. по описа на Софийски градски съд, образувано по искова молба на Д. Г. и С. М. срещу И. А. М. и [фирма]/ към която дата постановлението е било обжалвано.
Въззивният съд е констатирал, че имотът е бил изнесен на публична продан в хода на принудителното изпълнение срещу ищеца /длъжник/ и възложен на ответника С. Г. /купувач/ с постановление от 27.12.2012г. Жалбата на длъжника срещу постановлението за възлагане по реда на чл. 435 ГПК е оставена без разглеждане с определение от 19.02.2013г. по гр.д. №1289/2013г. на Софийския градски съд, потвърдено с определение от 31.05.2013г. по гр.д. 1698/2013г. на Софийския апелативен съд. След съставяне на постановлението за възлагане по изпълнителното дело не се осъществяват факти, обуславящи влизането му в сила. Не е такъв факт и отбелязването върху постановлението за датата на влизането му в сила. Възлагателното постановление е влязло в сила с оставяне без разглеждане на жалбата срещу него с краен съдебен акт, от която дата е породило и вещнопрехвърлителния си ефект и купувачът по проданта е придобил правото на собственост върху процесния имот. След като към момента на възлагането имотът е принадлежал на длъжника (за процесната 1/2 ид. ч.) и постановлението за възлагане е влязло в сила, ответниците са придобили валидно правото на собственост по силата на постановлението за възлагане – чл. 496, ал. 2 ГПК. Останалите доводи на ищеца – за качеството на „сламен човек“ на купувача в проданта; за пороците на изпълнителните действия, предхождащи проданта, и на самата продан; за пороците на процедурата по вписване на възлагателното постановление; за несъществуването на вземането, за изпълнението на което е изпълнителното производство, са приети за неотносими към настъпване вещнопрехвърлителното действие на постановлението за възлагане.
Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о., намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на решението, поради липса на сочените основания на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Съобразно разясненията, дадени в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г., ОСГТК, ВКС, касаторът трябва да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело в мотивираното изложение по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК. Той трябва да се изведе от предмета на спора, който представлява твърдяното субективно право или правоотношение и да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Посоченият от касатора правен въпрос определя рамките, в които следва да се извърши селекцията на касационните жалби по реда на чл. 288 ГПК. Касационният съд не е длъжен и не може да извежда релевантен правен въпрос от твърденията на касатора, както и от изложените от него факти и обстоятелства. По първия поставен от касатора въпрос не е налице соченото противоречие с решение № 56/2018 г. по гр. д. № 2339/2017 г., ВКС, ІІ г. о. и определение № 357/2013 г. по гр. д. № 2703/2013 г., ВКС, І г. о./. Определение №357/2013г. е изцяло неотносимо като постановено в производство по чл.288 ГПК и то в хипотеза на приложение разпоредбата на чл.496,ал.2 ГПК в старата редакция /до изменението с ДВ, бр. 49/29.06.2012г./. С решение №56/2018г. по гр.д.№2339/2017г. се приема, че постановлението за възлагане влиза в сила след като изтече срокът по чл.436,ал.1 ГПК за обжалването му, респ. след като постъпилите жалби са приети за неоснователни. Ако в срока за обжалване на постановлението изпълнителното производство бъде спряно по разпореждане на съда, вкл.и в производство за обезпечение на иск, спирането поражда действието по чл.61,ал.1 ГПК, постановлението не може да влезе в сила до момента, в който изпълнителното производство не бъде възобновено и не изтече оставащата към момента на спирането част от срока. Случаят касае въпроси за наличише или не на правен интерес от предявен отрицателен установителен иск по чл.440 ГПК -че длъжникът не е собственик на имота, предмет на изпълнението и на постановлението за възлагане, неприключило производство по жалба срещу постановлението за възлагане, за която е прието, че е породила своя суспензивен ефект, и постановена обезпечителна мярка „спиране на изпълнението” по така предявения отрицателен установителен иск. Изведен е извод, че докато е спряно изпълнителното производство е налице правен интерес от оспорване правото на собственост на длъжника по изпълнението. В настоящия случай са образувани няколко съдебни производства по инициатива на длъжника по изпълнението – обжалване постановлението за възлагане по реда на чл.435 ГПК, завеждане на положителен установителен иск срещу купувача по публичната продан, че длъжникът е собственик на имота, иск с правно основание чл.30 ЗЗД за унищожаване поради заплашване на договор за учредяване на договорна ипотека /гр.д.№3102/2013г. на СГС, по който е допуснато обезпечение като е наложена обезпечителна мярка „спиране на изпълнението”, молба за отмяна по реда на чл.303,ал.1,т.1 ГПК на влязло в сила постановление за възлагане от 31.08.2016г. /гр.д.№887/2017г., ВКС, ІІІ г.о./ и по твърдение на касатора иск за установяване несъществуване на вземането по договора за заем по гр.д.№2151/2017г. на СГС. Въведените по разглеждания по настоящото дело установителен иск твърдения са, че ищецът е собственик на имота, тъй като постановлението за възлагане от 27.12.2012г. не е влязло в сила, поради което и купувачът по публичната продан не е станал собственик на имота, т.е. не е настъпил вещноправният ефект. Посоченото решение №56/2018г. не може да се приеме за относима практика, тъй като в процесния случай жалбата на длъжниците по изпълнението по реда на чл.435 ГПК е оставена без разглеждане поради недопустимост. Недопустимостта е констатирана с определение от 19.02.2013г. по ч.гр.д. №1289/2013г. на СГС, потвърдено от САС с определение от 31.05.2013г. Процесуално недопустимата жалба не поражда суспензивен ефект, поради което изводът в обжалването решение, че наложената на 15.05.2013г. обезпечителна мярка „спиране на изпълнението” не рефлектира върху влизането в сила на възлагателното постановление, не е в противоречие с цитираната практика на ВКС. Самият ищец е подал молба по чл.303,ал.1,т.1 ГПК за отмяна на постановлението за възлагане по реда на извънинстанционния способ за отмяна на влезли в сила съдебни актове след ненадлежно упражненото от него право на обжалване на постановлението. Вторият въпрос – кога започва и завършва публичната продан на един недвижим имот, дали постановлението за възлагане е крайният акт на проданта и приключва ли принудителното изпълнение върху имота с издаването му е изцяло неотносим към изхода на делото и соченото основание на чл.280,ал.1,т.3 ГПК. Процесният недвижим имот е възложен на купувача по публичната продан и е ирелевантно кога тя е започнала и кога е завършила, в т.ч. с въвод във владение на купувача.Този въпрос е неотносим към предявения иск за установяване, че ищецът /длъжник/ е собственик на имота. Приложимите разпоредби на Глава 43 на ГПК, вкл. сочените от касатора чл. 483 и чл. 496 ГПК, очертават ясни правила за провеждането на публичната продан, вкл. и такива за защита на процесулноправната незаконосъобразност на изпълнението. Третият въпрос – какви са основанията и правната рамка на защита на правото на собственост на „т. нар. длъжник“ в изпълнителното производство по отношение на собствения му имот, изнесен на публична продан и възложен с постановление за възлагане, също не може да предпостави допускане касационно обжалване на въззивното решение. Видно от данните по делото, ищецът е длъжник по принудителното изпълнение въз основа на влязлата в сила заповед за незабавно изпълнение /с източник на вземането договор за заем/ като то е насочено върху имот негова собственост с оглед сключен с кредитора /взискател/ договор за ипотека. Въззивният съд е приел, че транслативното действие на публичната продан може да бъде отречено с иск за собственост, предявен от носителя на правото, предмет на проданта като трябва да се установи принадлежността на правото на собственост в лицето на длъжника към момента на възлагането и влизането в сила на постановлението за възлагане. Изводите му не противоречат на практиката на ВКС. С нея се приема /вкл. посоченото опр.№81/2012г. по ч.гр.д.№498/2011г./, че защитата на длъжника може да бъде насочена срещу материалната незаконосъобразност или процесуалната незаконосъобразност на принудителното изпълнение. Материалната незаконосъобразност е налице, когато не са налице материалноправните предпоставки за законосъобразност на изпълнението: съществуване на изпълняемото право, принадлежност на имота, върху който е насочено изпълнението, на длъжника. Процесуалната незаконосъобразност на изпълнението е налице, когато не са спазени процесуалните изисквания за законност на изпълнителния процес – наличие на изпълнително основание и изпълнителен лист и законосъобразно изпълнение на процесуалните задължения на съдебния изпълнител. Защитата на длъжника срещу материалната незаконосъобразност на изпълнителния процес в хипотезата, когато изпълнителното основание е заповед за изпълнение по чл.410 ГПК или заповед за незабавно изпълнение по чл.417 ГПК се осъществява в исковия процес, който молителят трябва да инициира за установяване на вземането си при положение, че длъжникът е подал възражение срещу заявлението за издаване на заповед за изпълнение или чрез предявяване от длъжника на иск по чл.424 ГПК /което в случая не е налице/. Защитата на длъжника срещу процесуалната незаконосъобразност на изпълнението се осъществява чрез обжалване на лимитивно определени в ГПК действия и само на основанията, посочени в закона – чл.435 ГПК. По изключение, съгласно чл.496, ал. 3 ГПК дори да не е обжалвана, публичната продан може да се оспорва по исков ред когато имотът е закупен от лице, което не е имало право да участва в публичната продан /чл.490 ГПК/ и когато имотът е възложен на лице, което не е платило цената. Сочените решения № 105/2017г. по гр.д.№1091/2016г. и №92/2010г. по т.д.№645/2009г. са изцяло неотносими. Изложеното по-горе по третия въпрос е относимо и към така поставените четвърти, пети и шести въпроси. Тези въпроси не могат да се приемат като относими към изхода на делото. Доводите, че купувачът на публичната продан е подставено лице /„сламен човек“ на привиден кредитор, нямат значение за изхода на делото. Липсват данни и твърдения да е установено по съответния съдебен ред несъществуване на изпълняемото право, т.е. кредиторът да е „привиден”. В такава хипотеза той не би могъл да запази правата, придобити в материалнонезаконосъобразния изпълнителен процес в т.ч. и възложената му вещ. В случая обаче процесният имот е възложен на трето лице – купувач по публичната продан. Публичната продан е деривативен способ за придобиване правото на собственост – купувачът придобива правото на собственост, ако длъжникът е бил собственик след възлагането с влязло в сила постановление на съдебния изпълнител. Отпадането на изпълнителното основание след това не засяга правата на купувача по публичната продан, тъй като законодателят не е предвидил обратна сила на отмяната на изпълнителното основание по отношение вещноправния ефект на проданта. В това и предвид уредената забрана за оспорване действителността на проданта по исков ред на основания, различни от предвидените в чл.496,ал.3 ГПК, се състои стабилността на този придобивен способ /решения №111/2018г. по гр.д.№99/2017г., ІІ г.о., №123/2015г. по гр.д.№4298/2014г., ІV г.о./. В разпоредбата на чл.490 ГПК са изброени лицата, които не могат да участват в наддаването, поради което и изводите на въззивния съд, че доводите на ищеца за „сламен човек” на „привидния кредитор”, пороците на изпълнителните действия, предхождащи по проданта, вписването на постановлението за възлагане и несъществуването на вземането, не са от значение за осъществяване вещно-прехвърлителното действие на проданта, не са в противоречие с практиката на ВКС, в т.ч. и сочените от касатора решения. По шестия въпрос следва да се посочи още, че се поставя при хипотеза, каквато не е възприета във фактическите изводи на въззивния съд – а именно, че правото на собственост върху недвижимия имот е придобито от купувача, когато преди влизане в сила на постановлението за възлагане са образувани производства /за валидността на основанието, въз основа на което е издаден изпълнителен лист и образувано изпълнително производство и/или за съществуване на вземането, за принудителното събиране на което е образувано изпълнителното производство/. Образуването на посочените производства след издаване на постановлението за възлагане и влизането му в сила не налагат извод за наличие на преюдициални спорове от значение за разглеждане на настоящия установителен иск за собственост, заведен от длъжника срещу купувача по публичната продан и последващите приобретатели, а оттук и доводите на касатора, свързани с евентуалната недопустимост на обжалваното решение, не могат да бъдат приети за основателни.
По поставените процесуалноправни въпроси, свързани с правомощията на въззивната инстанция, като решени в противоречие с практиката на ВКС, също не следва да се допуска касационно обжалване в хипотезата на чл.280,ал.1 ГПК. Въпросите относно допуснатите от инстанциите по същество процесуални нарушения във връзка с доклада по делото по чл. 146 ГПК по съществото си представляват касационни оплаквания относно правилността на въззивното решение /постановяването му при неизяснена фактическа и правна обстановка/. Те не могат пряко да послужат като самостоятелно основание за допускане на касационно обжалване в производството по чл. 288 ГПК, тъй като са основания за касиране на вече допуснато до касационно обжалване въззивно решение по чл. 281, т. 3 ГПК. Освен това съгласно т.2 на ТР№1/2013г., ОСГТК въззивният съд не следи служебно за допуснати от първата инстанция процесуални нарушения при докладване на делото. В случай че въззивната жалба съдържа обосновано оплакване за допуснати от първоинстанционния съд нарушения на съдопроизводствените правила във връзка с доклада, въззивният съд дължи даване на указания до страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради липса на указания. В случая с определение от 18.07.2017г. се е произнесъл по доказателствените искания на ищеца и е отговорил на доводите му за допуснати нарушения от първоинстанционния съд във връзка с доклада. Приел е и по делото е видно, че е извършен проекто – доклад и доклад по чл. 146 ГПК, разпределена е доказателствената тежест относно всички релевантни за изхода на делото и своевременно заявени в процеса факти. Въпросите относно задължението на въззивния съд да постанови решението си като обсъди всички относими и допустими доказателства, възражения и доводи на страните, съгласно чл. 235, ал. 2 и ал. 3 ГПК и да изложи собствени мотиви по съществото на спора с оглед очертаните с въззивната жалба предели на въззивното производство, също не са решени в противоречие с посочената практика на ВКС – ТР №1/2013г., ОСГТК, ТР №1/2001г., ВКС и решения на ВКС. Съобразно тази практика въззивният съд е извършил преценка на всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, както и на всички заявени в преклузивните срокове за това доводи и възражения на страните, като е основал решението си върху приетите за установени обстоятелства и върху закона. Направил е изводите си за настъпване на вещнопрехвърлителния ефект на постановлението за възлагане след обсъждане на всички доказателства по делото в тяхната съвкупност, като е изложил самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора – спирането на изпълнението при вече издадено и обжалвано постановление за възлагане не е пречка същото да влезе в сила след оставяне без разглеждане на жалбата срещу него. Наличието на уеднаквена практика на ВКС относно процесуалните задължения на въззивната инстанция, съобразена в обжалваното решение, изключва възможността за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Последните две групи въпроси са изцяло неотносими към изхода на делото. Въпросът за относимостта на практиката на ВКС към разрешаваните правни въпроси по делото е релевантен за производството по селекция на касационната жалба по реда на чл.288 ГПК в хипотезата на чл.280,ал.1,т.1 ГПК. Въпросът за това дали е нищожно въззивното решение касае преценката на ВКС по реда на чл.280,ал.2 пр.1 ГПК отново в производството по чл.288 ГПК, респ. след допускане касационно обжалване при прилагане разпоредбата на чл.281,ал.1,т.1 ГПК. В разглеждания случай не се констатират основания за евентуална нищожност на съдебното решение по смисъла на чл.270 ГПК – съдебните решения са нищожни в случаите на постановяването им от ненадлежен орган или ненадлежен съдебен състав, извън правораздавателната власт на съда, ако не са подписани от членовете на съдебния състав, ако не са в писмена форма, както и при абсолютна неразбираемост на волята на съда, вкл. и при тълкуване. Несъобразяването на правната логика, причините и следствието при обсъждане доказателствата по делото могат да се отразят на обосноваността на съдебното решение, а оттук и на неговата правилност и законосъобразност. Касационният контрол в тази връзка се осъществява при допуснато касационно обжалване на въззивното решение. Всички останали доводи и съображения в изложението по чл.284,ал.3,т.1 ГПК представляват касационни оплаквания и въпроси по съществото на така повдигнатия спор и съпътстващите производства. Те не могат да послужат пряко като основания по чл.280 ГПК.
С оглед изложеното, следва да се приеме, че не са налице предпоставките за разглеждане на касационната жалба по същество и не следва да се допуска касационното обжалване на решението.
Въпреки изхода на производството по чл. 288 ГПК, разноски на ответниците по касация не следва да се присъждат, тъй като в отговора на касационната жалба липсва искане, както и доказателства за това, че са направени такива.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 198/19.01.2018 г. по гр. д. № 703/2017 г. по описа на Софийски апелативен съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: