1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 103
С., 03.02. 2012 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение в закрито съдебно заседание в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДОБРИЛА ВАСИЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРГАРИТА СОКОЛОВА
ГЪЛЪБИНА ГЕНЧЕВА
изслуша докладваното от съдията Д. В. гр. дело № 759/ 2011 г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
С решение № 160 от 3.04.2008 г. по гр.д.№ 1785/2007г. на Сливенски районен съд, оставено в сила с решение от 16.03.2011 г. по гр.д.№ 15/2011 г. на Сливенски окръжен съд е отхвърлен иска, предявен от [фирма] против В. Г. Н., Г. Н. Г. и Г. Н. Н. за ревандикация на поземлен имот № 2864416 с площ 1100 кв.м., намиращ се в землището на [населено място], местността „О. с.”.
Ищецът е подал касационна жалба срещу решението на въззивния съд с оплаквания за нарушение на материалния и процесуалния закон. Моли да се допусне обжалване на решението по процесуалния въпрос за задължението на въззивния съд за се съобрази при новото разглеждане на делото с указанията, дадени от ВКС в отменителното му решение и по материалноправните въпроси относно придобиването на имота на основание чл.17а ЗППДОбП, както и по давност от страна на ответника, които въпроси въззивният съд бил разрешил в противоречие с практиката на ВКС или при наличие на противоречива съдебна практика по същите въпроси- основания по чл.280, ал.1, т.1 и 2 ГПК.
Ответниците не вземат становище по жалбата.
За да се произнесе настоящият състав на ВКС, първо гражданско отделение съобрази следното:
Ищецът е поддържал, че като правоприемник на бившето държавно предприятие „Р. м.”- Б. е станал собственик по реда на приватизацията и преобразуването на предоставените на това държавно предприятие недвижими имоти, в това число и на процесния имот № 2864416 с площ 1100 кв.м. Представил е доказателства за отчуждаване на частни имоти и предоставянето на държавни такива за нуждите на „Р. м.”. За да отхвърли иска възивният съд е изложил на първо място съображения, че липсват доказателства земята да е била предоставена на държавното предприятие, а впоследствие прехвърлена на ищцовото дружество, както и въобще доказателства за точните граници на имота, описан в акт за държавна собственост № 8037/95г., където попада и процесният имот. Отчетено е и обстоятелството, че изготвеният кадастрален план и попълването с процесния имот не почиват на безспорни доказателства за границите на имотите, а е станало по искане на ищцовото дружество. Липсват и доказателства за предоставяне конкретно на процесния имот за стопанисване и управление на ДФ „Р. м.”, за да се приеме, че по силата на чл.17а ЗППДОбП е станал собственост на образуваното еднолично дружество с ограничена отговорност с държавно имущество [фирма], а след това и на настоящия ищец. На последно място е изтъкнато и съображението, че дори да е доказано, че имотът е бил държавна собственост, след 1991 г. той е станал собственост на търговското дружество и като такъв е могъл да се придобие по давност от ответниците, за които е безспорно установено, че са го владяли повече от десет години.
Първият правен въпрос, във връзка с който се иска допускане на касационно обжалване, е свързан с обстоятелството, че делото се разглежда за втори път от въззивната инстанция, като касаторът счита, че тя не е изпълнила указанията в отменителното решение на ВКС, които са в смисъл, че отбелязването в акта за държавна собственост, че определен държавен имот е предоставен за стопанисване и управление на определено държавно предприятие, може да служи като доказателство за това предоставяне. Съгласно установената съдебна практика, която почива и на прякото разпореждане на закона в чл. 294, ал.1, пр.2 ГПК / стар 218з, ал.1, пр.2/ указанията на Върховния касационен съд по прилагането и тълкуването на закона са задължителни за съда, на който е върнато делото. В случая от съдържанието на отменителното решение в неговата цялост не може да се направи извод, че съставът на ВКС е дал такива задължителни указания за въззивния съд, още повече, че констатациите му се отнасят до имот по А. № 8036/ 95г., докато процесният имот се твърди да е включен в имота по А. № 8037/ 95г. По тази причина поставеният въпрос не е и определящ за изхода на делото, тъй като изводът на ВКС в отменителното решение, че ищецът е собственик на имота, е неотносим към действителния предмет на спора. Ако се приеме все пак, че отменителното решение съдържа някакви указания, те са в посока на обсъждане на доказателствата по делото и на доказателствените изводи на съда в смисъл, че актът за държавна собственост може да послужи като доказателство за това на кого имотът е бил представен за стопанисване и управление. Тези указания възивният съд е изпълнил, като е обсъдил представения акт за държавна собственост, но тъй като това не е единственото меродавно доказателство, е направил крайните си изводи въз основа на всички събрани по делото доказателства, поради което не може да се приеме, че поставения въпрос е решен в противоречие с практиката на ВКС и е основание за допускане на касационно обжалване.
Вторият поставен въпрос е материалноправен и се свързва с приложението на чл.17а ЗППДОбП. Преди всичко следва да се посочи, че този въпрос не е определящ за изхода на делото, тъй като изложените по него съображения имащ допълващо, а не решаващо значение за извода на съда, че ищецът не е доказал да е собственик на имота. Отделно от това въпросът е решен и в съответствие с установената практика по приложението на тази разпоредба, тъй като в редица решения, постановени по реда на чл.290 ГПК, се приема това, което е приел и въззивният съд, а именно, че фактическият състав на чл.17а ЗППДОбП включва на първо място предоставяне на дадено имущество на държавно предприятие за стопанисване и управление и преобразуване и приватизация на това предприятие, докато в случая именно първият елемент е останал недоказан. Актът за държавна собственост, където е отразено такова предоставяне, е съставен през 1995 г. далеч след времето, за когато се твърди, че имотът е предоставен на държавното предприятие, като към този момент вече е било осъществено преобразуването и е възникнало търговското дружество като нов правен субект. Въобще всички представени по делото доказателства- скици, карти, актове за държавна собственост, заповеди за нанасяне на имотите и др. са изготвени по инициатива на ищеца след приватизация на предприятието и обслужват собствената му теза, поради което ако не са потвърдени от други данни, не са възприети от съда, включително и по въпросите относно фактическия състав на придобиването по чл.17а ЗППДОбП. В посочения смисъл са решения № 340 от 15.07.2010 г. по гр.д.№ 1349/09 г. на І г.о., р.№ 263/ 19.07.2010 г. по гр.д.№ 1157/ 09 г.на І г.о., р.№ 406/ 25.11.2010 г. по гр.д.№ 614/ 2010 г. на ІІ г.о., р.№ 425/ 6.01.2011 г. по гр.д.№ 969/ 09 г. на І г.о., р.№ 643/ 4.01.2011 г. по гр.д.№ 1196/ 09 г. на І г.о. и др. Позоваването на друга група решения, с които исковете на [фирма] за други имоти са били уважени, не разкрива същинско противоречие при разрешаване на правния въпрос за действието на нормата на чл.17а ЗППДОбП, тъй като цитираните решения са постановени при друга фактическа обстановка и различно процесуално поведение на страните- така напр. по гр.д.№ 1349/ 2009 г. ответникът не е противопоставил възражение за придобиване на имота по давност, а от друга страна е било установено, че процесният по това дело имот е в групата имоти, отчуждени от частни лица за нуждите на „Р. м.”, докато по настоящото дело няма събрани такива доказателства.
Третият поставен въпрос е относно възможността имотът да е бил придобит по давност от страна на ответника. Той е засегнат от въззивния съд също при условията на евентуалност и затова не е определящ за изхода на делото, искът по което е отхвърлен по други съображения. Независимо от това и по този въпрос няма противоречие с практиката на ВКС, тъй като при направено възражение от страна на пълномощника на ответниците в с.з. от 18.02. 2008 г. и въз основа на събраните доказателства, че са владяли имота повече от 10 години след като той е станал частна собственост на търговското дружество, съдът е приел, че ответниците са придобили имота по давност. Установено е и промененото намерение при осъществяване на фактическата власт върху имота, което от държане е преминало във владение с цел своене на имота, както изисква постоянната съдебна практика по приложението на чл.79 ЗД, отразена и в представеното от касатора решение № 270 от 20.05. 2010 г. по гр.д.№ 1162/ 2009 г. на ІІ г.о.
По изложените съображения следва да се приеме, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 и 2 ГПК, поради което и на основание чл.288 ГПК настоящият състав на Върховния касационен съд, първо гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението от 16.03.2011 г., постановено по гр.д.№ 15/2011 г. по описа на Сливенски окръжен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: