ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 103
София 19.02.2009 година
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение в закрито заседание на осемнадесети февруари две хиляди и девета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЛИДИЯ ИВАНОВА
ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
при секретар
и с участието на прокурора
изслуша докладваното от съдията Росица Ковачева
т. дело № 19/ 2009 год.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на “А” ООД – гр. Л. и по касационна жалба на А. за с. к. – гр. С. срещу Решение № 78 от 30.V.2008 г. по т.д. № 618/ 2007 г. на Великотърновски апелативен съд, с което е отменено Решение №7 от 28.ІІ.2006 г. по гр.д. № 390/ 2004 г. на Ловешки окръжен съд в частта, с която е отхвърлен искът по чл. 79 ал. 1 ЗЗД за сумата 55 082.31 щ.д., за която искът е уважен, и с което първоинстанционното решение е отменено в частта, с която искът по чл. 92 ЗЗД е отхвърлен за сумата 221 575.91 щ.д., за която е уважен, и решението е оставено в сила в частта, с която искът е отхвърлен за сумата 354 142.25 щ.д. Касационната жалба на “А” ООД – гр. Л. е срещу решението в частта, с която е уважен искът по чл. 79 ал. 1 ЗЗД за 55 082.31 щ.д. и в частта, с която е уважен искът за неустойка за 221 575.91 щ.д., с оплакване за неправилност на решението поради нарушение на закона – същото е постановено в противоречие с установената практика на ВКС за нищожност на клаузата за неустойка, когато не е предвиден краен срок – Решение № 544 от 29.V.2006 г. по т.д. № 31/ 2006 г. на ВКС, Решение № 140 от 20.ІІІ.2006 г. по т.д. № 408/ 2005 г. на ВКС и Решение № 173 от 15.ІV. 2004 г. по гр.д. № 788/ 2003 г. на ВКС. В Допълнение към касационна жалба “А” ООД – гр. Л. излага, че този въпрос се решава противоречиво от съдилищата и сочи същите решения на ВКС. Касационната жалба на А. за с. к. – гр. С. е срещу решението в частта, с която е отхвърлен искът по чл. 92 ЗЗД за сумата 354 142.25 щ.д., като погасен по давност, с оплакване за неправилност поради нарушение на закона – съдът е приложил неправилно чл. 111 б. ”б” ЗЗД, която разпоредба следва да се приложи във връзка с чл. 114 ал. 4 ЗЗД. В Изложение на основанията за допускане на касационно обжалване АСлПК – гр. С. сочи, че съдът се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС по съществен материалноправен въпрос за началния момент, от който тече давностният срок за неустойката за забава, който попада в хипотезата на чл. 114 ал. 4 ЗЗД – основание за допускане н касационно обжалване по чл. 280 ал. 1 т. 1 ГПК.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като констатира, че решението е въззивно и с него съответно е оставено в сила първоинстанционното решение в частта, с която е отхвърлен искът за неустойка, отменено е първоинстанционно решение, с което са отхвърлени осъдителни искове, които са уважени, и че обжалваемият интерес на делото пред въззивната инстанция не е до 1000 лв., намира, че касационните жалби са допустими, подадени са в срок и са редовни.
С обжалваното решение съдът е приел, че искът за дължимата цена на приватизирания обект е основателен в предявения размер 97 441.60 щ.д., и е неоснователно възражението на ответника за погасяването му по давност, която е петгодишна, съгласно чл. 110 ЗЗД. Първоинстанционното решение в частта, с която този иск е уважен за сумата 42 359.35 щ.д., като необжалвано, е влязло в сила, също и въззивното решение по гр.д. № 282/ 2006 г. в частта, с която този иск е уважен и за сумата 9370.93 щ.д., поради което със сега обжалваното решение е следвало да се присъди разликата над тези две суми до предявения размер на иска, но сега не може да се обсъжда въпросът защо не е съобразена присъдената с влязло в сила решение сума 99370.93 щ.д. По иска по чл. 92 ЗЗД съдът е приел, че неустойката възлиза на 785 362.05 щ.д., съобразил е, че с влязлото в сила първоинстанционно решение искът е уважен за 209 643.89 щ.д., отменил е решението в частта, с която искът е отхвърлен за сумата 221 575.91 щ.д., за която го е уважил и е оставил в сила решението в частта, с която искът е отхвърлен за сумата 354 142.25 щ.д., като е приел, че е погасен по давност. Съдът не е уважил възражението за прекомерност на неустойката, по съображения, че размерът й е зависим от продължителността на забавата и купувачът е допуснал дълъг период на забава, което не е прекомерност по смисъла на чл. 309 ТЗ. Като е съобразил падежа на всяка от разсрочените вноски, съдът е посочил, че искът за неустойка върху неплатена І вноска, с падеж 7.ІІ.2000 г., е следвало да бъде предявен до 8.ІІ.2003 г., искът за неустойка за ІІ вноска с падеж 7.VІІІ.2000 г., е следвало да бъде предявен най-късно до 8.VІІІ.2003 г. и искът за неустойка на ІІІ вноска с падеж 7.ІІ.2001 г., е следвало да бъде предявен най-късно на 8.ІІ.2004 г., и като е предявен искът на 25.VІ.2004 г., е погасен по давност за неустойката, дължима за І, за ІІ и за ІІІ вноска от цената.
По касационната жалба на “А” ООД – гр. Л.
Въпреки, че жалбоподателят сочи, че обжалва решението в частта, с която исковете са уважени – искът по чл. 79 ал. 1 ЗЗД за 55 082.31 щ.д. и искът за неустойка за 221 575.91 щ.д. – излага съображения за допускане на касационно обжалване само по иска за неустойка. Поддържа, че въпросът за нищожност на неустойката, когато не е уговорен краен срок, е решен от съда в противоречие с установената практика на ВКС – Решение № 544 от 29.V.2006 г. по т.д. № 31/ 2006 г. на ВКС, Решение № 140 от 20.ІІІ.2006 г. по т.д. № 408/ 2005 г. на ВКС и Решение № 173 от 15.ІV. 2004 г. по гр.д. № 788/ 2003 г. на ВКС и този въпрос се решава противоречиво от съдилищата.
Изложеният от жалбоподателя въпрос може да е важен, но не е съществен, тъй като от него не зависи изхода на делото по иска по чл. 92 ЗЗД. Възражението на жалбоподателя, направено и разгледано от инстанциите по същество, е в смисъл, че неустойката необосновано е завишена, като превишаваща 4 пъти стойността на сделката. За първи път в касационната инстанция жалбоподателят прави възражение за нищожност на клаузата за неустойка, което е недопустимо. Каквато и да е практиката на ВКС по въпроса нищожна ли е клауза за неустойка, с която не е уговорен краен срок и дали този въпрос се решава противоречиво от съдилищата, това няма отношение към делото и не би се отразило на изхода на спора поради отсъствието на възражение за нищожност на неустойката.
По касационната жалба на А. за с. к. – гр. С.
Жалбоподателят сочи съществените материалноправни въпроси, по които въззивният съд се е произнесъл: кога става изискуемо вземането за неустойка за забавено плащане на вноска от цената на приватизирания обект и от кога тече погасителната давност за вземането за тази неустойка – и поддържа основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280 ал. 1 т. 1 ГПК.
Изводите на съда за погасяване по давност на иска за неустойка за неизпълнение на задължението за плащане на І, ІІ и ІІІ вноски от цената на приватизирания обект, са резултат на конкретна преценка на фактите по делото с оглед приложението на чл. 111 б. ”б” ЗЗД. Разпоредбите ЗЗД относно погасителната давност са ясни и е налице многобройна и непротиворечива съдебна практика по отношение началния момент на давността по чл. 114 ЗЗД и по отношение на специалните давностни срокове.
Приетото от въззивния съд за погасяването по давност на неустойката за плащане на І, ІІ и ІІІ вноски от цената, е в съответствие с постоянната практика на ВКС относно начина на изчисление на погасените по давност претенции за неустойка за всяка от вноските. Съгласно чл. 111 б. ”б ЗЗД с изтичане на 3 годишна давност се погасява вземането за неустойки, затова, като е определил въз основа данните по делото изискуемостта на всяка от вноските, съдът е счел, че претенциите за неустойка за І вноска, за ІІ и за ІІІ вноска е следвало да се предявят съответно до 8.ІІ.2003г., до 8.VІІІ.2003 г. и до 8.VІІІ.2003 г. и тъй като искът е предявен на 25.V.2004 г., давността за вземането за неустойка за тези три вноски е изтекла. В този смисъл са Решение на ВС № 2* от 10. Х. 1978 г. по гр.д. № 1767/ 1978 г. и Решение № 504 от 11.ІV.2006 г. по гр.д. № 3251/ 2004 г. на ВКС, в които се приема, че давностният период при вземане за лихви (какъвто характер има неустойката за забава), се определя за 3 години преди подаване на исковата молба, като се считат погасени лихвите, които са дължими преди тригодишния срок от предявяването на иска.
Поради изложеното не може да се приеме, че въззивният съд е разрешил съществения материалноправен въпрос в противоречие с практиката на ВКС. От представеното от жалбоподателя копие от Решение № 79 от 31.ІІІ.2006 г. по т.д. № 557/ 2005 г на ВКС не може да се направи поддържания от жалбоподателя довод – че тригодишният давностен срок тече от последния ден, за който се начислява неустойката – тъй като изводите на съда по посоченото решение са направени въз основа фактите по конкретното дело и решението не съдържа съобразителна част относно приложението на чл. 114 ал. 4 ЗЗД в поддържания от жалбоподателя смисъл.
По изложените съображения са неоснователни исканията на страните за допускане на касационно обжалване на решението в посочените части на основание чл. 280 ал. 1 т. 1 и т. 2 ГПК. Затова Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на Решение № 78 от 30.V.2008 г. по т.д. № 618/ 2007 г. на Великотърновски апелативен съд в обжалваните части.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: