О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1033
София, 06.08.2014 г.
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на девети юни през две хиляди и четиринадесетата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева гр.д. № 2043 по описа на четвърто гражданско отделение на съда за 2014 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на И. Д. А. от [населено място], чрез процесуалния му представител адв. Д. П., против въззивното решение № 139 от 10 декември 2013 г., постановено по в.гр.д. № 306 по описа на апелативния съд в гр. Бургас за 2013 г. в частта му, с която е потвърдено решение № 230 от 6 август 2013 г., постановено по гр.д. № 2322 по описа на окръжния съд в гр. Бургас за 2012 г. за отхвърляне на иска на Д. против П. на Р. Б. за заплащане на обезщетение за имуществени вреди от конфискувана гаранция от 5000 лева и обезщетение за неимуществени вреди над размера от 2000 лева до предявения размер от 73250 лева.
В касационната жалба се поддържа неправилност на решението по всички основания на чл. 281, т. 3 ГПК. Оспорва се изводът на съда, че прокуратурата не е отговорна за късното конфискуване на внесена от ищеца гаранция, тъй като съответното определение на съда излизало извън рамките на наказателното производство, а всъщност формалните основания за конфискуване на гаранцията са били налице още при промяната на мярката за неотклонение, и прокуратурата следва да носи отговорност. Като изключително занижен е възприет определеният размер от 4000 лева като обезщетение за неимуществени вреди, и се твърди, че съдът не е обсъдил всички обстоятелства от значение за размера на обезщетението и не е изследвано как всяко от тях се е отразило на пострадалия. Не е обсъдено многократното конвоиране на ищеца с белезници на ръцете в сградата на съда и въздействието му в следствие на публичното уронване на престижа му, фактът, че пострадалият е публична личност. Не са взети предвид и съответните свидетелски показания. Необосновано действията по опровергаване твърденията на прокуратурата са възприети за съпричиняване, а въпросът за вината на ищеца изобщо не е обсъждана в обжалваното решение. Не е налице и съпричиняване от страна на пострадалия при определяне на мярката за неотклонение. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа искане за допускане в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК.
Ответникът П. на Р. Б. чрез прокурор Л. П., в отговор на касационната жалба изтъква доводи за неоснователността й.
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК.
С решението си въззивният съд приема претенцията за заплащане на обезщетение за претърпени имуществени вреди за неоснователна, тъй като основанието за ангажиране отговорността на ответника е в рамките на периода, в който е повдигнато и поддържано незаконното обвинение, което е продължило до влизане на оправдателната присъда в сила, и след него не може да бъде обосновано наличие на вредоносно действие от страна на прокуратурата, а и предпоставка за възникване на отговорността на прокуратурата е имуществената вреда от конфискацията да е възникнала вследствие прокурорски акт, отменен след това като незаконосъобразен, какъвто разглежданият случай не е. За частта на решението по претенцията за неимуществени вреди е прието, че събраните по делото доказателства са оценени неправилно. Счетено е, че ищецът е търпял вреди от наложената мяка за неотклонение, макар тя да е била наложена и по друго наказателно дело, не е взето предвид от първата инстанция, че към този момент присъдата по другото дело не е била влязла в сила, неправилно е оценявана правната възможност да се приспада времето на задържането от общата продължителност на определеното с влязла в сила присъда наказание лишаване от свобода, както и че законността на процесуалните действия на съда по друго наказателно производство не е основание да се откаже обезщетение, още повече че увреждането настъпва от засиления интензитет на наказателното преследване едновременно по две наказателни дела за различни престъпления. За претърпените вреди е определено обезщетение от 4000 лева, но е прието за основателно възражението за съпричиняване, тъй като ищецът е спомогнал да бъде разгласена информация и се поддържа интерес към воденото срещу него дело, и обезщетението е намалено с ?.
Касационният съд приема, че не са налице основанията, поддържани от касатора, за допускане на касационното обжалване.
Първото си питане: следва ли при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди да се отчитат всички обективно съществуващи обстоятелства, които обосновават размера му, какъв е общественият критерий за справедливост по чл. 52 ЗЗД и кои са обективните критерии, съобразно които следва да се определи дължимото обезщетение за неимуществени вреди от незаконно обвинение по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, касаторът поставя в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като твърди допуснато от въззивния съд нарушение на ППВС № 4/1968 г. и ТР № 3/2004 г., ОСГК. Касаторът е пропуснал да обоснове в изложението си кои факти и обстоятелства му дават основание за твърдението, че не са отчетени всички обективно съществуващи обстоятелства. В самата касационна жалба се сочи, че не са били съобразени вредите вследствие публичното уронване на престижа на касатора от многократното му конвоиране окован в белезници, и че е публична личност. Макар и лаконично, съдът е изложил в мотивите си какво приема за установено и въз основа на какви доказателства. Не е поставен правен въпрос за значението на всяко едно от тези обстоятелства за размера на справедливото обезщетение, както и за оценката на доказателствата в тази връзка. Относно критерия „справедливост” и неговото съдържание по смисъла на чл. 52 ЗЗД, касационният съд многократно е имал случай да преутвърди в практиката си постановките на ППВС № 4/1968 г., приемайки, че той включва винаги конкретни факти предвид стойността, които засегнатите блага са имали за своя притежател – характер и степен на увреждането, начин и обстоятелства, при които то е получено, вредоносни последици, тяхната продължителност и степен на интензитет, възраст на увредения, неговото обществено и социално поведение, без този списък да е изчерпателен. В последната си част от въпроса касаторът неясно е заявил някакво противоречие на обжалваното решение с обективни критерии, съобразно които следва да се определи дължимото обезщетение за неимуществени вреди от незаконно обвинение по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ. Не е посочено кои критерии според касатора не са били взети предвид, респективно – не са били дооценени, за да може да се осъществи преценката в поддържаното приложно поле за наличието на основание за допускане на касационното обжалване.
Вторият въпрос: отговаря ли прокуратурата за имуществени вреди от конфискувана гаранция, ако поради пропуск на съда при промяна на мярката за неотклонение в по-тежка по реда на чл. 66, ал. 1 НПК не се е произнесъл изрично и за последиците по чл. 66, ал. 2 НПК, а това е сторено допълнително след приключване на наказателното производство с оправдателна присъда, не налага допускане на касационното обжалване, тъй като касаторът, при поставянето му, е взел предвид само част от съображенията на съда при преценката му за неоснователността на искането за присъждане на обезщетение за претърпени имуществени вреди. Извън вниманието на касатора е останал основният извод на съда, а именно, че предпоставка за възникване отговорността на ответника е вредата да е възникнала като следствие на незаконен прокурорски акт, който впоследствие да е бил отменен. Правен въпрос по този основен извод на съда не е поставен, поради което изрично посочения правен въпрос не обосновава допускане на касационното обжалване.
Питането налице ли е съпричиняване по чл. 5, ал. 2 ЗОДОВ на неимуществени вреди поради публично разгласяване, ако ищецът е участвал в интервю и е представял пред пресата документи, доказващи невинността му и оборващи тезата на обвинението, също не държи сметка за мотивите на съда в тяхната цялост при съобразяването на стореното възражение за съпричиняване от страна на ищеца. Освен приетото, че разгласяването на обстоятелството за подвеждането на ищеца под наказателна отговорност за тежко умишлено престъпление, не е в резултат единствено от изключителната активност на прокуратурата, съдът е съобразил и други действия на ищеца – невъзможността с негово участие да се проведат процесуални действия в рамките на процеса и представените множество болнични листове, проверени по съответния ред и преценени като нередовни. По правилността на тези изводи е поставен въпросът следва ли процесуалното поведение на пострадалия, довело до налагане на мярка за неотклонение „задържане под стража” да се приеме за съпричиняване по чл. 5, ал. 2 ЗОДОВ. Според обвързващата съдебна практика, намерила израз в решение № 112 по гр.д. № 372/2010 г., ІV г.о., по въпроса в кои случаи пострадалият от незаконно обвинение е предизвикал и съпричинил с действията си наказателната репресия срещу себе си, ВКС приема, че обезщетението се намалява, когато настъпилия вредоносен резултат е в причинно-следствена връзка с поведението на пострадалия; когато пострадалият с действията си по време на наказателното преследване недобросъвестно е създал предпоставка за повдигане и поддържане на незаконно обвинение. Този отговор, отнесен към конкретното питане, установените факти и мотивите на съда, води до извода на липса на основание за допускане на касационното обжалване.
Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 139 от 10 декември 2013 г., постановено по в.гр.д. № 306 по описа на апелативния съд в гр. Бургас за 2013 г. в обжалваната му част.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: