1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1034
С., 22.10. 2013 година
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и първи октомври, през две хиляди и тринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАПКА ЮСТИНИЯНОВА
ЧЛЕНОВЕ: Л. БОГДАНОВА
С. ДИМИТРОВА
като разгледа докладваното от съдия С. Д. гр.д. № 3763 по описа за 2013 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Постъпили са касационни жалби от Прокуратура на РБ чрез прокурор при Апелативна прокуратура [населено място] и от К. И. Б. от [населено място], приподписана от адв. А. Н. от АК-С., против въззивно решение № 1097 от 29.06.2012 г., постановено по в.гр.д. № 578/2012 г. на Софийски апелативен съд, ГО, 8 с-в.
Жалбоподателят Прокуратура на РБ, чрез прокурор Б. С. обжалва въззивното решение в частта му, с която Прокуратурата на Република България е осъдена да заплати на К. И. Б. от [населено място], сумата от 700 лв., представляваща обезщетение за причинените му неимуществени вреди, на основание чл. 2, т. 2 З., за водена срещу него прокурорска преписка № 8790/2004 г. по описа на СРП. Твърди неправилност на въззивното решение в обжалваната му част, поради нарушение на материалния и процесуалния закони и необоснованост и иска неговата отмяна. Релевира като основание за допускането му до касационен контрол по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като сочи и представя задължителна съдебна практика, както следва: ТР № 3/22.04.2004 г. по тълк.д. № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС, решение № 3 от 13.02.2012 г. на ВКС по гр.д. № 637/2011 г., ГК, ІІІ г.о. и решение № 4 от 24.01.2011 г. на ВКС по гр.д. № 855/2010 г., ГК, ІV г.о., постановени по реда на чл. 290 ГПК, като твърди, че материалноправния въпрос – следва ли да се ангажира имуществената отговорност на държавата в лицето на Прокуратурата на РБ по чл. 2 от З., когато срещу конкретно лице няма повдигнато и предявено обвинение, а единствено образувана прокурорска преписка или досъдебно производство, обусловил изхода на делото, е решен от въззивния съд в противоречие с тази задължителна съдебна практика.
Жалбоподателят К. И. Б. от [населено място] обжалва въззивното решение в частта му, с която е отхвърлен предявеният иск срещу Прокуратурата на РБ за разликата от 700 лв. до предявения размер от 5 000 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди на основание чл. 2, т. 2 З. и срещу СДВР за сумата от 2 000 000 лв. обезщетение за неимуществени вреди на основание чл. 2, т. 2 З.. Релевира касационни отменителни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. В писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК изразява становище за неоснователност на жалбата на Прокуратурата на РБ.
В изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът Б. твърди, че в постановеното решение в обжалваната му от него част, въззивният съд се е произнесъл по правни въпроси, обусловили изхода на делото в противоречие с практиката на ВКС – основание за допускане до касация по чл. 280, ал. 1, т. 1. Поставените правни въпроси са – относно пасивната материалноправна легитимация на ответника СДВР по иск с правно основание чл. 2, т. 2 З., както и относно приложението на критерия за справедливост по чл. 52 ЗЗД при определяне на обезщетението за неимуществени вреди при наличието на хипотезите на чл. 2 З.. В подкрепа на твърденията си представя съдебна практика, както следва: ТР № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС – основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
Ответникът по жалбите СДВР не изразява становище по тях в писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК.
Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид изложеното основание за допускане на касационно обжалване и като провери данните по делото, констатира следното:
К. жалби са допустими и редовни като подадени срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд, с цена над 5000 лв. и в срока по чл. 283 ГПК.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че по делото е установено от фактическа страна, че срещу ищеца е било образувано досъдебно производство – ндп-07-02 № 8790/2004 г. по описа на СРП, арх. № 229/2010 г., по което с Постановление от 21.01.2010 г. прокурор от СРП е прекратил досъдебното производство № ЗМ 5295/2005 г. по описа на СДВР, пр.пр. № 8790/2004 г. на СРП, на основание чл. 199, чл. 243, ал. 1, т. 1, вр. с чл. 24, ал. 1, т. 1 НПК, поради неизвършване на деянието, за което е повдигнато обвинението на К. Б.. Приел е, че в случая по отношение на Прокуратурата на РБ са налице елементите на фактическия състав на чл. 2, т. 2 З., изхождайки от факта на повдигане на обвинение за престъпление от общ характер и образуване на наказателна преписка, която и била висяща за период от шест години и че реално извършеното през тези години процесуално действие спрямо ищеца е бил един разпит и като е съобразил тази продължителност, която нормално причинява на човек в зряла възраст психически смущения и негативни изживявания, както и обстоятелството, че липсват данни за увреждане на здравословното състояние на ищеца по повод образуваната преписка е приел, че справедливият размер на обезщетението за неимуществени вреди – претърпените от ищеца болки и страдания, е в размер на сумата от 700 лв. по отношение на Прокуратурата на РБ. Приел е също така, че няма основания за ангажиране отговорността на втория ответник СДВР, тъй като липсват данни негови служители да са извършили действия, попадащи в обхвата на чл. 2 З..
За да е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК следва правният въпрос/материалноправен или процесуалноправен/, по който се е произнесъл въззивният съд в обжалваното решение, значим за изхода на спора, да е разрешен в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, когато тази практика е задължителна.
Върховният касационен съд намира, че постановеното въззивно решение в частта му, с която искът по чл. 2, т. 2 З. на ищеца по отношение на СДВР е отхвърлен, по въпроса, поставен от касатора-ищец относно пасивната материалноправна легитимация на този ответник, не е решен в противоречие със задължителната съдебна практика – т. 7 на ТР № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС, а в съответствие с нея, тъй като отговорност по чл. 2 З. носи съответният правозащитен орган и в случаите, когато наказателното производство е прекратено, поради недоказаност на обвинението, а в случая СДВР не е правозащитен орган и не носи отговорност по този законов текст, поради което не е налице основанието за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
По поставения материалноправен въпрос от касатора ответник – следва ли да се ангажира имуществената отговорност на държавата в лицето на Прокуратурата на РБ по чл. 2 от З., когато срещу конкретно лице няма повдигнато и предявено обвинение, а единствено образувана прокурорска преписка или досъдебно производство, настоящата инстанция намира, че той е обусловил изхода на делото, но е решен от въззивния съд не в противоречие, а в съответствие със задължителната съдебна практика, посочена от него, а и тази постановена по реда на чл. 290 и сл. ГПК, а именно – решение № 187 от 13.06.2012 г. на ВКС по гр.д. № 1215/2011 г. на ІІІ г.о. и решение № 341 от 05.10.2012 г. на ВКС по гр.д. № 1310/2011 г. на ІV г.о. В тях е прието, че употребеният в чл. 2, ал. 1, т. 2 З. израз „обвинение в извършване на престъпление” трябва да се тълкува по-широко за нуждите на специалния деликт, а не в тесния му наказателно-процесуален смисъл. Когато наказателното производство е образувано срещу определено лице, а впоследствие производството е прекратено поради това, че извършеното деяние не е престъпление, е осъществен съставът на чл. 2, ал. 1, т. 2 З.. Лицето, срещу което е образувано наказателно производство, търпи вреди от проведеното срещу него наказателно преследване и в случаите, когато производството е прекратено без да му е повдигнато обвинение и уличеното лице не е привлечено в качеството на обвиняем, до който извод е стигнал и въззивният съд в обжалваното решение, поради което не е налице основанието за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
Другият материалноправен въпрос, поставен от касатора-ищец, обусловил изхода на спора, е за приложението на критерия за справедливост по чл. 52 ЗЗД при определяне на обезщетението за неимуществени вреди при наличието на хипотезите на чл. 2 З., който също е решен от въззивния съд в съответствие със задължителната съдебна практика. В този аспект следва да се отбележи, че размера на обезщетението за вреди, определян по чл. 2, т. 2 З. се влияе от конкретната фактическа обстановка, която е различна за всеки отделен случай. Спрямо критерия за справедливост, дефинитивно определен в чл. 52 ЗЗД настъпилата вреда се съизмерява съобразно установените по делото обстоятелства, които за всеки конкретен случай са различни, затова и решаването му се влияе от конкретните доказателства. Доколкото в случая съдът е разгледал всички допустими и относими към спора доказателства, свързани с реално претърпените болки и страдания от ищеца в резултат на незаконно повдигнатото обвинение в извършване на престъпление, обжалваното въззивно решение не е постановено в противоречие с приетото в т. 11 на ТР № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС. Вложеният в разпоредбата на чл. 52 ЗЗД обществен критерий за справедливост не е абстрактно понятие, а справедливото обезщетяване, каквото изисква тази норма на закона на всички неимуществени вреди означава съдът да определи точен паричен еквивалент на болките и страданията с оглед конкретната фактическа обстановка за всеки отделен случай. В случая въззивният съд е извършил такава преценка, а обосноваността на изводите му относно присъдения размер за неимуществените вреди, не е основание за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като необосноваността е основание за касиране, поради неправилност на решението по чл. 281, т. 3 ГПК.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 1097 от 29.06.2012 г., постановено по в.гр.д. № 578/2012 г. на Софийски апелативен съд, ГО, 8 с-в, по касационна жалба с вх. № 7805 от 01.08.2012 г. и с вх. № 2142 от 25.02.2013 г. на К. И. Б. от [населено място], приподписана от адв. А. Н. от АК-С. и касационна жалба с вх. № 7475 от 23.07.2012 г. на Прокуратурата на РБ, чрез прокурор при Софийска апелативна прокуратура.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: