О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1034
София, 06.08.2014 г.
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на шестнадесети юни през две хиляди и четиринадесетата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева гр.д. № 2329 по описа на четвърто гражданско отделение на съда за 2014 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на [фирма], със седалище и адрес на управление в [населено място], чрез процесуалния му представител адв. Е. А., против въззивното решение № 39 от 27 януари 2014 г., постановено по гр.д. № 875 по описа на Софийския окръжен съд за 2013 г. в частта му, с която е отменено решение № 78 от 12 август 2013 г., постановено по гр.д. № 51 по описа на районния съд в гр. Своге за 2013 г. в частта, с която са отхвърлени исковете на С. С. И. от [населено място] против дружеството за заплащане на обезщетение за неимуществени и имуществени вреди, и вместо него дружеството е осъдено да заплати на И. допълнително сумата от 3000 лева обезщетение за претърпени от него неимуществени вреди за периода 15 юли 2011 г. – 12 февруари 2013 г. и сумата от 320 лева обезщетение за имуществени вреди (разходи за медикаменти) за същия период в резултат на професионално заболяване, и лихвата върху двете главници от 15 юли 2011 г., потвърдено е същото първоинстанционно решение в частта му, с която дружеството е осъдено да заплати на И. 2000 лева обезщетение за неимуществени вреди за посочения период, и в полза на И. са присъдени разноски.
В касационната жалба се поддържа неправилност на решението на всички основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Твърди се, че въззивният съд, без да е бил непосредствен участник в събирането на доказателства, е дал коренно различна преценка за размера на справедливото обезщетение, което надвишава повече от два пъти присъденото от първоинстанционния съд, кредитирани са показания на заинтересован свидетел, не е взета предвид направена застраховка, която покрива и трайна загуба на трудоспособност в следствие на заболяване. Заявено е, че противоречиво от двете инстанции е приложен институтът на чл. 52 ЗЗД, като се създава впечатление, че съдебните инстанции не са обвързани от задължителните критерии за формирането на преценката за размера на обезщетението за вреди. Поддържа се, че именно въззивният съд не се е съобразил с критериите, дадени в ППВС № 4/1968 г. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване се поддържа искане за допускане в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 и 2 ГПК.
Ответникът С. С. И. от [населено място], чрез процесуалния си представител адв. К. Г., в отговор на касационната жалба сочи доводи за липсата на основание за допускане на касационното обжалване.
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК.
С решението си по предявените искове за обезщетение за неимуществени и имуществени вреди, произтекли от професионално заболяване, въззивният съд приема определеният размер на обезщетение за неимуществени вреди за неправилен, както и отхвърлянето на иска за заплащане на имуществени вреди. Предвид определянето от ТЕЛК на намалена работоспособност на ищеца от професионално заболяване, изплатено обезщетение по договор за застраховка за временна загуба на работоспособност от 120 лева и 180 лева за болничен престой, търпените от ищеца ежедневни болки, изтръпване и схващане на пръстите, несръчност, намалена сила и пречка същият да извършва дейности, което влошава качеството на живот на ищеца, необходимата сума от 320 лева за закупуване на лекарства за процесния период, както и състоянието на ищеца, установено със свидетелски показания от сина му, въззивният съд счита, че справедливата сума за обезвреда на неимуществените вреди е от 5000 лева за процесните 19 месеца, както и 320 лева имуществени вреди. Застрахователните обезщетения са изплатени по повод временна загуба на работоспособност и болничен престой и не касаят претърпени неимуществени вреди.
Касационният съд приема, че поставените от касатора правни въпроси не обосновават допускане на касационното обжалване.
На първо място се пита касае ли се за принципно противоречиво прилагане на един и същи институт, респективно, за отклонение на въззивния съд от критериите по приложението на чл. 52 ЗЗД, принципно указани в ППВС № 4/1968 г., ако въззивният съд присъди два и половина пъти по-високо обезщетение от определеното от първоинстанционния съд, при една и съща фактическа обстановка, без да сбира нови доказателства пред въззивната инстанция, при едни и същи принципи, норми и задължителна съдебна практика, и налице ли е такова противоречиво прилагане на разпоредбата на чл. 52 ЗЗД при такава сериозна разлика в репарациите. Този правен въпрос не обосновава допускането на касационното обжалване по две причини. На първо място, принципно не може да се говори за противоречиво разрешаване на един и същи правен въпрос в рамките на инстанционното производство. Непосредствената цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и подвеждане на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да реши спора по същество, като съобразно собственото си становище относно крайния му изход може да потвърди или да отмени решението на първата инстанция. Обект на въззивната дейност не са пороците на първоинстанционното решение, а решаването на материалноправния спор, при което преценката относно правилността на акта на първата инстанция е само косвен резултат от тази дейност. По тази причина и в ТР № 1/2009г., т. 3, се приема, че не е налице противоречива практика на съдилищата и когато в рамките на същото съдебно производство са постановени решения, даващи противоречиви разрешения по обуславящи изхода на делото въпроси, тъй като приетите противоречиви разрешения в хода на инстанционното производство не формират съдебна практика, понеже актовете, в които са обективирани не са влезли в сила. Освен това както първата, така и въззивната инстанция при определяне на справедливото обезщетение, следва да съобразяват разрешението си с постановките на ППВС № 4/1968 г. За да твърди неправилно приложение на правилото на чл. 52 ЗЗД, касаторът сочи единствено, че въззивният съд не е събрал нови доказателства. Кои от събраните доказателства са интерпретирани неправилно, както и изричен правен въпрос по цененото на доказателствата, не се сочат, което препятства допускане на касационното обжалване по първия от поставените проблеми.
В приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК се твърди противоречиво прилагане на чл. 52 ЗЗД при прилагането на този институт, в противоречие с друго влязло в сила съдебно решение, в което са уважени суми, които не надвишават сумата от 2100 лева. Подобно противоречие не се констатира от представеното от касатора влязло в сила съдебно решение. С решение № 257 от 22 май 2006 г., постановено по гр.д. № 274 по описа на Софийския окръжен съд за 2006 г. във въззивното производство е разгледан спор с правно основание чл. 200 КТ срещу касатора, като претенцията е била за причинени на ищцата имуществени вреди (от същото професионално заболяване като на ищеца в настоящия спор) – разходи за лекарства, лечение и профилактика за петгодишен период, уважена за 2100 лева. В случаите на претендиране на имуществени вреди не се съобразява принципът на справедливостта по смисъла на чл. 52 ЗЗД, както е ясно и от самия текст на закона. Ето защо поставеният правен проблем за присъждането на различни обезщетения за едно и също заболяване с влязло в сила съдебно решение не може да послужи за основание за допускане на касационното обжалване, тъй като представеното влязло в сила съдебно решение е постановено по друг вид иск.
Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 39 от 27 януари 2014 г., постановено по гр.д. № 875 по описа на Софийския окръжен съд за 2013 г. в обжалваната му част.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: