1
7
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1035
гр.София, 08.11.2017г.
в и м е т о н а н а р о д а
Върховен касационен съд на РБ, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на седми ноември, две хиляди и седемнадесета година в състав:
Председател: ВЕСКА РАЙЧЕВА
Членове: светла бояджиева
ЕРИК ВАСИЛЕВ
като разгледа докладваното от съдията Райчева гр.д.N1725 описа за 2017 год. и за да се произнесе, вз
е предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Обжалвано е решение от 09.11.2016г. по гр.д.№15033/2015г. на ГС София, с което е отхвърлен иск с правно основание чл.49, вр.чл.45 ЗЗД.
Жалбоподателят – А. Ц. А., чрез процесуалния си представител поддържа, че с обжалваното решение е съдът се е произнесъл по правни въпроси в противоречие с практиката на ВКС, които са разрешавани противоречиво и са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Моли да се допусне касационното обжалване и да се отмени обжалваното решение като неправилно.
Върховният касационен съд, състав на четвърто г.о., приема за установено следното:
Касационно обжалване на решението на въззивния съд не следва да се допусне.
С обжалваното решение въззивният съд, като е потвърдил първоинстанционното решение, е отхвърлил предявеният от А. Ц. срещу П. РБ иск с правно основание чл. 49, вр. чл. 45, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сума в размер от 10000 лв., представляваща обезщетение за претърпени от ищеца неимуществени вреди в резултат на бездействието на ответника да образува наказателно преследване срещу лица, извършили спрямо него престъпления от общ характер, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на исковата молба – 25.02.2008 г. до окончателното изплащане на сумата.
Съдът е приел, че по делото не се установява причиняване на неимуществени вреди, които произтичат от бездействието на Г.п. на РБ и Началника/ Б. В./ на отдел „И.“ при В. /М. Ф./ за установяване на престъпни посегателства /действия и бездействия/ срещу личността на ищеца, извършени от длъжностни лица – представители на П. РБ.Съдът е приел, че не е установено срещу жалбоподателят-ищец да са извършени престъпни посегателства под формата на провеждано мероприятие, което се изразявало в незаконното му преследване от страна на специалните служби посредством инсцениране на наказателен процес и образуване на наказателното производство по НОХД № 1173/2000 г. по описа на РС Варна и повдигане на обвинение за престъпление от общ характер; поддържане на обвинение срещу него въпреки липсата на доказателства за това; подлагане на незаконна репресия от страна на представителя на обвинението в хода на процеса, включваща заплаха за настаняване в психиатрична клиника; въздействие от страна на прокурори върху свидетели по делото; поднасяне на информация в пресата относно наказателното дело от страна на прокурори непосредствено преди деня на произнасяне на присъдата по него; отказ от страна на представителите на прокуратурата да образуват проверка във връзка с подадени от ищеца сигнали за лъжествидетелстване и набедяване в извършване на престъпление от конкретно посочени от него лица; отказ да бъде образувано наказателно производство срещу неизвестен извършител за обнародване бюлетина му за съдимост; инсцениране на наказателен процес посредством образуване на наказателно производство по НОХД № 517/2006 г. по описа на РС, Б. по което е постановена оправдателна присъда, като конкретно бездействието на Г. п. и Началника на отдел „И.“ към В. се изразявало в отказа да бъде изискана информация за установяване на твърдените престъпни обстоятелства.
Прието е, че не се установява бездействие на Г.п. и Началника на отдел „И.“ към В. , изразяващо се в отказ да бъде изискана информация за установяване на твърдените престъпни обстоятелства, извършени от посочените длъжностни лица в рамките на осъществяваното срещу ищеца мероприятие; отказ да бъде изискана информация от специалните служби кое длъжностно лице и по какви причини използва предоставената му власт, за да работи против нациналната сигурност; отказ за извършване на разследване в рамките на което да бъде установено кой е започнал наказателно производство срещу ищеца от 2000 г.; отказ да бъде направено предложение от страна на Г. п. за възобновяване на наказателно производство по НОХД № 1173/2000 г. по описа на В., тъй като наказателният процес по него бил инсцениран от специалните служби и му е било нарушено правото на защита. Прието е, въз основа на изложените от ищеца фактически твърдения, обосноваващи обстоятелствата, от които пряко и непосредствено произтичат претендираните от него неимуществени вреди, че не може да се достигне до извод за осъществяване фактическия състав на която и да е от посочените в чл. 2 от ЗОДОВ хипотези, като посочената от него правна квалификация не обвързва съда и поради това отговорността на ответника не следва да бъде реализирана по реда на специалния закон, а в контекста на общите правила на деликта, като се вземе предвид и факта, че както в първото по делото заседание от 21.04.2009 г., така и с последващи молби ищецът е уточнил, че заявената от него искова претенция по настоящото дело не се основава на оправдателна присъда № 1499/17.10.2006 г., постановена по НОХД № 517/2006 г. по описа на РС Бургас, тъй като по отношение на нея е предприел действия за ангажиране отговорността на държавата по реда на чл. 2 ЗОДОВ.
Съдът е приел за неоснователни доводите за проявено пристрастие от страна на първоинстанционния съд, довело до извършване на престъпление от общ характер. Съдът е приел, че принципът е, че съдията-докладчик следва да се отстрани от разглеждане на делото в случай, че са налице обстоятелства, които създават основателни съмнения за неговата безпристрастност, които са изброени в т. 1 – 5 на чл. 22, ал. 1 ГПК, като законът предвижда възможност съдията да се отстрани и при наличие на други обстоятелства, които според неговото вътрешно убеждение могат да влияят на безпристрастната му преценка – арг. чл. чл. 22, ал. 1, т. 6 ГПК. Прието е, че дори и при наличието на предпоставките по смисъла на чл. 22, ал. 1, т. 6 ГПК, липсата на отвод на съдебния състав би представлявала съществено нарушение на процесуалните правила, което може до доведе евентуално до неправилност на постановения съдебен акт, но не и до неговата недопустимост. Посочено е, че твърденията за пристрасност жалбоподателят обосновава с обстоятелството, че в протоколите от съдебните заседания от 28.10.2014 г. и 17.02.2015 г. са били удостоврени неосъществили се факти и обстоятелства. Съдът е приел, че протоколът е официален свидетелстващ документ, който с обвързваща материална доказателствена сила удостоверява извършените от съда и страните процесуални действия, като е посочил и задължетилна практика на ВКС- Решение № 1416/14.01.2009 г. по гр. дело 1232/2006 г., ВКС, II г.о. и Определение № 432.27.09.2011 г. по ч. гр. дело № 363/2011 г., ВКС, I г.о. Приел е, че неотразените в него действия се считат за неизвършени – арг. чл. 152, изр. 2 ГПК, а разпоредбата на чл. 151, ал. 1 ГПК предоставя процесуалната възможност на всички участници в процеса да поискат допълването или поправянето на протокола от съдебното заседание в едноседмичен срок от предоставянето му на страните, а по делото не се установява въззивникът да се е възползвал от предоставената му от процесуалния закон възможност , а твърденията, че в протоколите от съдебните заседания от 28.10.2014 г. и 17.02.2015 г. са удостоверени неосъществили се факти и обстоятелства са наведени от него едва с въззивната жалба.
Съдът е приел, че на основание чл. 7 К., държавата отговаря пряко за вреди, причинени от незаконни актове или действия на нейни органи и длъжностни лица и когато тази отговорност не може да бъде реализирана по ЗОДОВ – специалният закон, уреждащ отговорността на държавата при участие в процеса на съответните държавни органи като процесуални субституенти, отговорността за вреди се реализира на основание чл. 49 ЗЗД и процеса следва да се докаже наличието на предпоставките на гаранционно-обезпечителната отговорност по чл. 49 ЗЗД. Съдът се е позовал и на задължителната практика на ВКС, изразена в решение № 110 от 14.06.2013 г. по гр. д. № 93/2012 г., ІV г.о. ВКС, постановено по реда на чл. 290 ГПК.
При тези данни съдът е отхвърлил предявения иск с правно основание чл. 49 ЗЗД, чл. 45, ал. 1 ЗЗД, тъй като не е доказана деликтната отговорност на ответника в качеството му на възложител на работата.
В изложение по чл.284, ал.3 ГПК, жалбоподателят, чрез процесуалния си представител поддържа, че врешението е даден отовор на правни въпроси от значение за спора: как се определя спорното материално право, съответно какъв е предмета на делото и търсената от ищеца защита, длъжен ли е въззивният съд да определи правната квалификация на иска, формалното препращане към мотивите на първоинстанционния съд освобождава ли съда от задължение да изложи собствени мотиви, от които да се установява обсъдил ли е и анализирал ли е относимите към правния спор доказателства, допустимо ли е решение от предубеден съдия, за който ищецът твърди че е съставил документ с невярно съдържание и във вразка с това допустими ли са пред въззивния съд свидетелски показания за установяване на съществени нарушения на процесуалната норма, за това че съдебното заседание не е проведено и вписаните изявления на ищеца в протокола не са се осъществили в действителност. Поддържа , че са налице основания по чл.280, ал.1, т.1-3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Представя решение от 10.12.2015г по гр.д.№2392/2015г., ІІІ г.о. на ВКС за характера на отговорността по чл.2 ЗОДОВ, решение от 16.02.2016г. по гр.д.№2184/2015г., ІІІ т.о. на ВКС за задължението на съда да изложи собствени мотиви, решение от 21.01.2016г. по гр.д.№2056/2015г., ІV г.о. на ВКС – в същия смисъл и решение от 07.07.2016г. по гр.д.№1332/2015г., ІV г.о. на ВКС, в което е прието, че мотивите на въззивния съд не следва да се изчерпват с констатации за правилността на обжалвания с въззивната жалба акт.
Върховният касационен съд, състав на ІV г.о. намира, че не следва да се допуска касационно обжалване по поставените въпроси и на сочените от жалбоподателя основания. На въпросите как се определя спорното материално право, съответно какъв е предмета на делото и търсената от ищеца защита, длъжен ли е въззивният съд да определи правната квалификация на иска , както и формалното препращане към мотивите на първоинстанционния съд освобождава ли съда от задължение да изложи собствени мотиви, от които да се установява обсъдил ли е и анализирал ли е относимите към правния спор доказателства, съдът е дал отговор в съответствие с практиката на ВКС. Последователно в практика си, създадена по реда на чл.290 и сл.ГПК по същия този процесуалноправен въпрос, израз на която са както приложените решения на ВКС: № 324 от 22. 04.2010 год., по гр. д.№ 1413/ 2009 год. на IV-то г.о. и № 990/ 24. 03. 2010 год., по гр.д.№ 47/ 2009 год., така и служебно известните на настоящия съдебен състав решения на ВКС: № 643 от 12.10.2010 год., по гр. д. № 1246/2009 год. на IV-то г.о., № 157 от 08.11.2011 год., по т. д.№ 823/2010 год. на II т.о. и др., касационната инстанция е подържала разбирането, че създадената с чл.272 ГПК процесуална възможност, приложима само при потвърждаване на обжалвания първоинстанционен съдебен акт, когато формираните от въззивния съд изводи по спорното материално право съвпадат с първоинстанционните, не го освобождава от задължението му, като съд по същество на спора, да извърши самостоятелна преценка на събрания пред него и пред първоинстанционния съд доказателствен материал и по свое вътрешно убеждение, съобразно разпоредбите на процесуалния закон да изгради свои самостоятелни фактически и правни изводи, които да намерят отражение в мотивите на въззивния съдебен акт и с тях да даде изричен отговор на направените от страната доводи по делото и заявените пред него оплаквания, което е направено в случая от въззивната инстанция.
В практиката се приема, че определянето на правната квалификация на иска е задължение на съда, който изхожда от изложените в обстоятелствената част на исковата молба фактически твърдения, които формират основанието на предявения иск, и от заявения петитум. Посочва се, че с оглед същността на въззивното производство, като продължение на първоинстанционното, аналогични са и задълженията на въззивния съд относно правилното квалифициране на спорното право. Правната квалификация на иска е свързана с допустимостта на постановеното по него решение само когато е нарушен принципа на диспозитивното начало в гражданския иск, произнасяйки се извън определения от страните по спора предмет на делото и обхвата на търсената защита, а когато липсва такова нарушение дадената от съда правна квалификация във всички случаи обуславя правилността на решението. / в този смисъл е и даденото разрешение в постановените по реда на чл.290 ГПК решения по т. д. № 923/2009 год. ІІ т. о., по т. д. № 516/2009 год. ІІ т. о., по гр. д. № 882/2010 год. ІV г. о., по гр. д. № 931/2009 год., ІV г. о. на ВКС/. Споделяйки тази практика въззивният съд точно е определил правната кавалификация на иска като такъв с правно основание чл.49, вр.чл.45 ЗЗД.
Въпросът допустимо ли е решение от предубеден съдия, за който ищецът твърди че е съставил документ с невярно съдържание и във връзка с това допустими ли са пред въззивния съд свидетелски показания за установяване на съществуни нарушения на процесуалната норма, за това че съдебното заседание не е проведено и вписаните изявления на ищеца в протокола не са се осъществили в действителност настоящият състав намира, че не съставлява общо основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл.280 ГПК. Същият не е обусловил решаващите изводи на съда за неоснователност на предявения иск с правно основание чл.49, вр. чл.45 ЗЗД, тъй като не се твърди предубеденост на съдията във въззивния съд, който е постановил обжалваното решение /в този смисъл т.1 ТР№1/2009г- ОСГТК на ВКС/. Съдът е разгледал иска на предявеното основание и е приел, че същият е неоснователен, тъй като не се установява извършването на деликт от длъжностни лица , на които ответника е възложил работа. Посоченият от жалбоподателя материалноправен или процесуалноправен въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, като общо основание за допускане на въззивното решение до касационен контрол и определя рамките, в които Върховният касационен съд е длъжен да селектира касационните жалби, като последният не е длъжен и не може да извежда правния въпрос отзначение за изхода на конкретното дело от твърденията на касатора, както и от сочените от него факти и обстоятелства в касационната жалба.
Установената практика по поставените от жалбоподателя въпроси не е противоречива, нито е неправилна, поради което не са налице и основания по чл.280, ал.1, т.2 и 3 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Предвид изложените съображения, съдът
О п р е д е л и :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение от 09.11.2016г. по гр.д.№15033/2015г. на ГС София.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: