4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1039
С., 10.10. 2014 година
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на седемнадесети септември, през две хиляди и четиринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: К. Ю.
ЧЛЕНОВЕ: Л. БОГДАНОВА
С. ДИМИТРОВА
като разгледа докладваното от съдия С. Д. гр.д. № 3555 по описа за 2014 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Постъпила е касационна жалба от Окръжна прокуратура [населено място] против въззивно решение № 121 от 17.03.2014 г., постановено по в.гр.д. № 23/2014 г. на Пазарджишкия окръжен съд, ГК, 4 въззивен с-в, в частта му, с която като е потвърдено решение № 839 от 13.11.2013 г. по гр.д. № 1058/2013 г. по описа на Пазарджишкия районен съд, ГО, Прокуратурата на Република България е осъдена да заплати на Н. С. М. от [населено място], на основание чл. 2, ал. 1, т. 2 З.//в редакция ДВ, бр. 17/2009 г./, сумата от 9 000 лв., представляваща обезщетение за причинените му неимуществени вреди, претърпени от незаконно повдигнато обвинение за извършено престъпление по чл. 343, ал. 3, предл. 6, б.”б”, вр. с чл. 343, ал. 1, б.”в”, вр. с чл. 342, ал. 1 НК, за което е бил оправдан.
В изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът поддържа, че в постановеното решение на въззивния съд, с което неправилно е уважен искът по чл. 2, ал. 1, т. 2 З. за обезщетение за причинени неимуществени вреди в посочения размер, съдът се е произнесъл по правни въпроси, решени в противоречие с практиката на ВКС и решавани противоречиво от съдилищата – основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал.1, т. 1 и т. 2 ГПК. Във връзка с наведените основания, жалбоподателят представя съдебна практика, както следва: решение № 219 от 04.06.2012 г. по гр.д. № 677/2011 г. на ІV г.о. на ВКС, решение № 175 от 28.10.2010 г. по т.д. № 54/2010 г. на ІІ т.о. на ВКС, решение № 230 от 07.11.2013 г. по гр.д. № 1630/2013 г. на ІІІ г.о. на ВКС, постановени по реда на чл. 290 и сл. ГПК, както и решение № 531 от 20.03.2013 г. по в.гр.д. № 3247/2012 г. на Софийски апелативен съд, ГК, 7 с-в, за което липсват данни да е влязло в сила и решение № 981 от 13.11.2008 г. по гр.д. № 4045/2007 г. на І г.о. на ВКС, решение № 504 от 01.06.2009 г. по гр.д. № 1515/2008 г. на ІV г.о. на ВКС, решение № 936 от 13.11.2008 г. по гр.д. № 3251/2007 г. на І г.о. на ВКС, постановени по стария процесуален ред, ТР № 3 от 22.04.2005 г. на ВКС по тълк.д. № 3/2004 г. на ОСГК и ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ВКС по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК.
Поставеният материалноправен въпрос, обусловил изхода на делото, по който се е произнесъл въззивният съд, е свързан с определяне размера на обезщетението за причинени неимуществени вреди от незаконно обвинение и критерия за справедливост, визиран в разпоредбата на чл. 52 ЗЗД към която норма препраща разпоредбата на чл. 4 З., с твърдение, че този въпрос е решен в противоречие с практиката на ВКС, както и има противоречива съдебна практика, във връзка с което представя и цитираното по-горе въззивно решение, за което липсват данни, че е влязло в сила, както и решения на ВКС, постановени по стария процесуален ред. Другият правен въпрос, за който твърди, че е обусловил изхода на делото е, че част от твърдяните от ищеца неимуществени вреди не са пряка и непосредствена последица от увреждането, в каквато връзка липсват мотиви в обжалваното решение за наличието на такава причинно-следствената връзка между незаконното обвинение и причинените вреди на ищеца, за който твърди, че е решен в противоречие с практиката на ВКС, както и че има противоречива съдебна практика.
Ответникът по жалбата Н. С. М. от [населено място], не изразява становище по нея в писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК.
Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид изложеното основание за допускане на касационно обжалване и като провери данните по делото, констатира следното:
Касационната жалба е допустима и редовна като подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд, с цена на иска над 5000 лв. и в срока по чл. 283 ГПК.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че срещу ищеца е било образувано предварително производство на 05.11.2004 г. за извършено престъпление по чл. 343, ал. 1, б.”в”, вр. с чл. 342, ал. 1 НК, като с постановление от 17.11.2004 г. той е бил привлечен като обвиняем за това, че на 05.11.2004 г. на главен път Е-80 между [населено място] и [населено място], с РА 83 77 АК, е нарушил правилата за движение по ЗДвП и П. и по непредпазливост е причинил смъртта на М. Я. А. от [населено място] и му е определена мярка за неотклонение „подписка”. С постановление от 11.07.2005 г. е променена правната квалификация на деянието – престъпление по чл. 343, ал. 3, предл. 6, б.”б”, вр. с чл. 343, ал. 1, б.”в”, вр. с чл. 342, ал. 1 НК, тъй като след деянието е избягал от местопроизшествието. Установено е, че с присъда № 12 от 21.01.2010 г. по ВНОХД № 356/2009 г. на Пловдивския апелативен съд той е бил оправдан по предявеното му обвинение, която е била потвърдена с решение № 326 от 01.07.2010 г. по К. № 283/2010 г. на ВКС, І н.о. Съдът е приел, че в случая са налице елементите на фактическия състав на чл. 2, ал. 1, т. 2 З. и като е съобразил срокът на воденото наказателно производство – повече от пет години, както и претърпените от ищеца болки и страдания в резултат на незаконното обвинение, приключило с влязла в сила оправдателна присъда, е приел, че справедливият размер на обезщетението за неимуществени вреди е в размер на сумата от 9 000 лв. по отношение на Прокуратурата на РБ.
За да е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК следва правният въпрос/материалноправен или процесуалноправен/, по който се е произнесъл въззивният съд в обжалваното решение, обусловил изхода на спора, да е разрешен в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, когато тази практика е задължителна, съгласно приетото в т. 2 на ТР № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, а незадължителната практика на Върховния касационен съд, доколкото е все пак противоречива, мястото й е в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК.
Основанието за касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.2 ГПК е налице, когато даден правен въпрос, от който зависи изхода на спора, се решава противоречиво от съдилищата. Основанието по този законов текст не е противоречието между съдебни актове по идентични казуси, а противоречие в практиката на съдилищата, произнесли се с необжалваеми съдебни актове по правен въпрос, от който зависи изхода на спора и който е бил предмет на разглеждане по това дело. Представеното в тази връзка въззивно решение, за което липсват данни, че е влязло в сила, не съставлява противоречива съдебна практика по см. на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, съгласно даденото разрешение в т. 3 на цитираното по-горе ТР № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, но такава са представените решения на ВКС, постановени по стария процесуален ред, т.е. в конкретния случай основанията за допускане на касационното обжалване са по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК.
Както се изложи по-горе, в изложението за допускане на касационно обжалване на касатора е формулиран материалноправният въпрос за приложението на чл. 52 ЗЗД при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди в производството по иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 2 З.. Този въпрос е от значение за изхода на делото по конкретния правен спор, но в случая той не е решен от въззивния съд в противоречие с представената съдебна практика. Това е така, тъй като разрешаването на въпроса за размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди като пряка и непосредствена последица от незаконно обвинение, в случая завършило с оправдателна присъда, безспорно е свързан с критерия за справедливост, дефинитивно определен в нормата на чл. 52 ЗЗД. Спрямо този критерий настъпилата вреда се съизмерява съобразно установените по делото обстоятелства, които за всеки конкретен случай са различни, затова и решаването му се влияе от конкретните доказателства. Доколкото съдът е разгледал всички относими към спора доказателства, свързани с реално претърпените морални вреди от пострадалия – отрицателни изживявания за ищеца във връзка с образуваното срещу него наказателно производство за тежко транспортно престъпление, сравнително дългия срок на наказателното производство – повече от пет години, приключило с оправдателна присъда, в резултат на което той изживял редица неудобства, свързани с непрекъснати явявания пред органите на предварителното производство и съда, бил силно притеснен за своето и на семейството си бъдеще, предизвикани основно от евентуалното му лишаване от право да упражнява професията си на професионален водач на МПС, която е основен, единствен и сигурен източник на доходи за него и цялото му четиричленно семейство, накърнени са доброто му име, авторитет, доверие като безупречен водач на МПС и добрата му професионална репутация, в резултат от воденото срещу него наказателно преследване, което е създало за него неблагоприятни последици в професионален и личен план, обжалваното решение не е постановено в противоречие с представената съдебна практика, в т.ч. и задължителната, тъй като подхода при определяне размера на обезвредата е един и същ. В тази връзка въззивният съд е присъдил обезщетение в размер на 9 000 лв. само за онези морални вреди, които са в причинна връзка с незаконното обвинение за извършеното престъпление, приключило с влязла в сила оправдателна присъда. По този начин паричното обезщетение е определено в съответствие с принципа за справедливост, чрез който се постига еквивалентно възмездяване на увреденото лице за претърпените от него морални вреди в резултат на незаконното обвинение. Вложеният в разпоредбата на чл. 52 ЗЗД обществен критерий за справедливост не е абстрактно понятие, а справедливото обезщетяване, каквото изисква тази норма на закона на всички неимуществени вреди, означава съдът да определи точен паричен еквивалент на болките и страданията с оглед конкретната фактическа обстановка за всеки отделен случай. В случая въззивният съд е извършил такава преценка, а обосноваността на изводите му относно присъдения размер за неимуществените вреди, не е основание за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като необосноваността е основание за касиране, поради неправилност на решението по чл. 281, т. 3 ГПК, която проверка не може да се извърши в рамките на производството по селекция на касационните жалби по чл. 280, ал. 1 ГПК. В допълнение към изложеното следва да се подчертае, че поради различието във фактите и обстоятелствата по всяко едно от делата, определените по тях размери на обезщетения за причинени неимуществени вреди не могат да бъдат критерий за определяне на обезщетението за причинени неимуществени вреди на пострадалия по настоящото дело.
Същото се отнася и до поставения правен въпрос от процесуално естество относно доказване на причинно-следствената връзка между незаконното обвинение и причинените морални вреди и излагане на мотиви във връзка с това, тъй като и той касае неправилност на решението, поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК. Независимо от това обаче, в обжалваното решение въззивният съд е изложил подробни мотиви относно наличието на пряка причинно-следствена връзка между действията на прокуратурата и причинените вреди на ищеца, който в резултат на незаконното обвинение претърпял негативни изживявания в личен и професионален план, стрес, притеснения, тревога и безпокойство за бъдещето, като е приел, че в случая са налице елементите на фактическия състав на чл. 2, ал. 1, т. 2 З./в редакцията ДВ, бр. 17/2009 г./, съобразил е продължителността на воденото наказателно производство срещу него, което е продължило извън разумните граници, както и претърпените болки и страдания в резултат на незаконното обвинение и е приел, че справедливият размер на обезщетението за неимуществени вреди е в размер на сумата от 9 000 лв. по отношение на Прокуратурата на РБ.
В конкретния случай по поставените правни въпроси от касатора въззивният съд в обжалваното решение се е ръководил и съобразил установената задължителна съдебна практика по приложението на чл. 2, ал. 1, т. 2 З., дадена с разрешенията в Тълкувателно решение № 3/2005 г. на ОСГК на ВКС, поради което въззивното решение не следва да се допусне до касационен контрол на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 121 от 17.03.2014 г., постановено по в.гр.д. № 23/2014 г. на Пазарджишкия окръжен съд, ГК, 4 въззивен с-в, по касационна жалба с вх. № 2715 от 11.04.2014 г. на Прокуратурата на РБ, чрез прокурор при Окръжна прокуратура [населено място].
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: