О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1039
София, 6.08.2009 год.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, ГК, ІІІ г.о. в закрито заседание на трети август , две хиляди и девета година в състав:
Председател: Капка Юстиниянова
Членове: Любка Богданова
Светла Димитрова
при секретаря и в присъствието на прокурора като изслуша докладваното от съдията Богданова гр.д.19 по описа за 2009 год. за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на К. М. К. от гр. С., по касационна жалба на А. прокуратура, гр. Б. и по касационно жалба на О. д. “П” гр. С. срещу въззивно решение № 45 от 9.07.2008 год. по гр.д. № 91/2008 год. на Бургаски апелативен съд, с което е оставено в сила решението на Сливенския окръжен съд от 31.03.2008 г. по гр.д. № 620/2007 г. в частта му, с която П. на Р България и О. д. “П” гр. Б. са осъдени да заплатят солидарно на К. М. К. обезщетение за претърпяни неимуществени вреди в размер на сумата 4000 лв., на основание чл.2, ал.1, т.2 ЗОДОВ и е отхвърлен иска за разликата над 4000 лв. до предявения размер от 8000 лв.
К. М. К. обжалва въззивното решение в частта, с която е оставено в сила решението на Сливенския окръжен съд в частта му, с която е отхвърлен предявеният от него иск за заплащане на обезщетение за претърпяни неимуществени вреди за разликата над 4 000 лв. и до 8 000 лв., на основание чл.2, ал.1, т.2 ЗОДОВ.
А. прокуратура гр. Б. и О. д. “П” гр. С. обжалват решението на въззивния съд в частта, с която е оставено в сила решението на първата инстанция, с което са осъдени да заплатят солидарно на К. М. К. обезщетение за претърпяни неимуществени вреди в резултат на незаконно обвинение, за което впоследствие е бил оправдан в размер на 4000 лв.
В изложение по допускане на касационно обжалване К. М. К. поддържа, че въззивния съд се е произнесъл по материалноправен въпрос свързан приложението на чл.2, ал.1, т.1 ЗОДОВ, в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, което е довело и до неправилно определяне на размера на обезщетението, основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.2 ГПК.
В изложение по допускане на касационно обжалване А. прокуратура , гр. Б. поддържа, че определения размер на обезщетението влиза в противоречие с установената съдебна практика по приложението на чл.52 ЗЗД, на чл.2, т.2 във вр. с приложението на чл.152а, ал.3 НПК /отм./, по въпроса процесуалното поведение на жалбоподателя пред органите на предварителното производство, изразяващо се в дадените от него обяснения в подкрепа на обвинението и признанията за осъществено деяние, съставляват ли съпричиняване на вредоносния резултат, както и по въпроса правото обществото да бъде информирано от независими журналистически източници за случващото се в страната може ли да бъде вменено във вина на прокуратурата, когато информацията не изхожда от нея. Поддържа че е налице основанието по чл.280, ал.1,т.1, 2 и 3 ГПК за допускане на касационно обжалване.
В изложение за допускане на касационно обжалване О. д. “П”, гр. С. поддържа, че не е налице основание по чл.2, ал.1, т.2 ЗОДОВ за ангажиране на отговорността му, тъй като заповедта за задържане издадена от ОДП гр. С. е административен акт на орган извън разследването и прокуратурата. Обосновава разрешението на поставения въпрос с приложното поле на чл.280, ал.1,т.2 ГПК.
Писмен отговор от ответниците по всяка една от касационните жалби не е постъпил.
Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о. намира, че касационните жалби са подадени в срока по чл.283 ГПК, срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд и са допустими.
По касационната жалба на К. М. К.:
Поставеният в изложението материалноправен въпрос по приложението на чл.2, ал.1, т.1 ЗОДОВ не е разрешен в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд. С ТР № 3/2004 г. ОСГК на ВКС, т.13 са дадени указания, че държавата отговаря за вреди по чл.2, т.1 ЗОДОВ, когато задържането под стража е отменено като незаконно, независимо от развитието на досъдебното и съдебно производство, като в тези случаи обезщетението се определя самостоятелно. Ако лицето е оправдано държавата отговаря по чл.2, т.2 ЗОДОВ. В този случай обезщетението за неимуществени вреди обхваща и вредите от незаконно задържане под стража. В съответствие със задължителната практика на Върховния касационен съд, съдът е постановил своето решение, с което е приел, че не е налице основание за определяне на самостоятелно обезщетение по чл.2, т.1 ЗОДОВ, тъй като в случая по повдигнатото обвинение за извършено престъпление по чл.195, ал.1, т.4 вр. чл.18, ал.1 НК жалбоподателят е оправдан, с влязла в сила присъда на Сливенски районен съд и в този случай намира приложение хипотезата на чл.2, т.2 ЗОДОВ. В тази хипотеза с оглед разясненията, дадени в цитираното ТР на ОСГК, вредата е една- резултат от негативното въздействие от задържането и от повдигнатото обвинение в престъпление, за което е бил оправдан. С приетото от въззивния съд, че отговорността на правозащитните органи следва да се ангажира на основание чл.2, т.2 ЗОДОВ и самостоятелно обезщетение за претърпяните вреди от задържането под стража не следва да се присъжда, а същите се съобразяват при определяне на общото обезщетение за вреди от незаконното обвинение не е нарушена задължителната съдебна практика.
Предвид изложеното следва да се приеме, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване, по касационната жалба на К. М. К..
По касационната жалба на А. прокуратура гр. Б.
Поставеният в изложението материалноправен въпрос по приложението на чл.52 ЗЗД относим към определения размер на обезщетението за претърпени от К. К. неимуществени вреди не е разрешен в противоречие с представената съдебна практика. Въпросът за размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди, пряка и непосредствена последица от незаконно обвинение, което в случая е завършило в оправдателна присъда е въпрос на конкретна фактическа обстановка за всеки отделен случай. Въведеният с разпоредбата на чл.52 ЗЗД критерий за справедливост означава съдът да определи точен паричен еквивалент на болките и страданията на пострадалото лице, по всеки конкретен случай. Точното приложение на разпоредбата на чл.52 ЗЗД изисква да се съобразят конкретните факти и обстоятелства за всеки отделен случай, по конкретното дело. Не може да се посочи единен критерий валиден по отношение на всички пострадали, след като болките и страданията на всеки пострадал са индивидуални. В този смисъл не е налице противоречива практика на съдилищата по въпроса за приложението на чл.52 ЗЗД и определените размери на обезщетенията по представените съдебни решения не могат да бъдат критерий за определяне на обезщетението по настоящото дело. Преценката на въззивния съд, че сумата от 4 000 лв. справедливо ще обезщети претърпените от К. морални вреди от незаконното обвинение, е с оглед конкретната фактическа обстановка по настоящото дело, а обосноваността на изводите му относно присъдения размер не е основание за допускане на касационното обжалване, тъй като необосноваността е основание за касиране поради неправилност на решението по чл.281 ГПК.
Въпроса за приложението на чл.2, т.2 ЗОДОВ във вр. чл.152а, ал.3 НПК /отм./ е свързан отново с размера на присъденото обезщетение. Според жалбоподателя в противоречие с цитираната в изложението практика въззивният съд при определяне размера на обезщетението взел предвид и вредите от задържането на К. под стража. Допускането на касационно обжалване се обосновава с обстоятелството, че мярката за неотклонение е взета законно. Поставеният въпрос е относим към хипотезата на чл.2, т.1, а не към хипотезата на т.2 ЗОДОВ. В случая К. е оправдан и отговорността на прокуратурата е ангажирана по чл.2, т.2 ЗОДОВ. В тази хипотеза оправдателната присъда, какъвто е настоящия случай съдържа в себе си и отмяна на мярката за неотклонение “задържане под стража”, защото е била взета спрямо лице, срещу което не е следвало да бъде повдигнато обвинение за извършено престъпление. Гражданският съд, който разглежда последиците от оправдателната присъда в случаите по чл.2, т.2 ЗОДОВ не може да преценява законността на мярката за неотклонение “задържане под стража”, взета срещу лице в наказателното производство. Постановеното от въззивния съд решение е в съответствие със задължителната практика на Върховния касационен съд, поради което не е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1 ГПК.
В изложението допустимостта на касационното обжалване е обоснована и с неправилно приложение на нормата на чл.5, ал.2 ЗОДОВ във вр. с чл.52 ЗЗД, с твърдението, че ищецът е допринесъл за вредата, в който случай обезщетението се намалява. Този въпрос бил разрешаван противоречиво от съдилищата, като в едни случаи се приемало че направеното признание пред органите на предварителното производство, че е извършил инкриминираното деяние съставляват съпричиняване на вредата, а в други не. В конкретния случай въззивният съд е изложил съображения защо не следва да намери приложение разпоредбата на чл.5, ал.2 ЗОДОВ. Въпросът дали следва да се намалява обезщетението се разрешава с оглед особеностите на всеки конкретен случай. Цитираната практика касае конкретни случаи, които дори и при идентичност на правното основание – чл.2, т.2 ЗОДОВ, са разрешени с оглед различните фактически обстоятелства и тяхната преценка от съда. Разрешаването на поставения въпрос е в зависимост от установените факти по делото, които са различни за всеки отделен случай и в този смисъл не е налице противоречива практика на съдилищата по въпроса за приложението на чл.5, ал.2 ЗОДОВ вр. чл.52 ЗЗД и определените размери на обезщетенията по представените съдебни решения не могат да бъдат критерий за определяне размера по настоящото дело.
Останалите въпроси са свързани отново с размера на присъденото обезщетение, по точно с доказаността на вредите.
Не е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1 ГПК. Липсва формулиран материалноправен или процесуалноправен въпрос, който да се явява съществен с оглед изхода както на настоящото дело, така и на други спорове, основани на същите релевантни факти. Изложените аргументи, че не е налице причинна връзка между поведението на органите на предварителното производство и журналистическите публикации са въпроси касаещи съществото на спора по конкретното дело, с оглед конкретно установените факти и обстоятелства. Наведените твърдения за необоснованост на изводите на съда, допуснати нарушения на процесуалните правила относно изискването за мотивираност и неправилно приложение на нормата на чл. 52 от ЗЗД са касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК, но същите са неотносими в производството по чл. 288 от ГПК.
Предвид изложеното следва да се приеме, че не е налице основание за допускане касационно обжалване на въззивното решение, по касационната жалба на А. прокуратура, гр. Б..
По касационната жалба на О. д. “П”, гр. С..
В изложението се поддържа, че не е налице основанието по чл.2, ал.1, т.2 ЗОДОВ за ангажиране на отговорността, тъй като заповедта за задържане издадена от ОДП гр. С. е административен акт на орган извън разследването и прокуратурата. Обосновава разрешението на поставения въпрос с приложното поле на чл.280, ал.1, т.2 ГПК.
За да ангажира солидарната отговорност на жалбоподателя и П. на РБ въззивният съд е приел, че отговорността на държавата по чл.2, т.2 ЗОДОВ следва да се реализира чрез органите, от чиито актове и действия са причинени вредите. Приел е, че действията по задържане, разследване от органите на МВР чрез ОДП гр. С. и действията по повдигане и поддържане на незаконното обвинение от страна на прокуратурата, както и издадените при извършването им актове са част от единното наказателно производство, приключило с оправдателна присъда.
Поставеният въпрос не е разрешен от въззивния съд в противоречие със закона чл.2, т.2 ЗОДОВ, предвиждащ отговорност на държавата за вреди причинени на гражданите от органите на дознанието, следствитето, прокуратурата и съда. По делото е установено, че в конкретния случай е образувано полицейско дознание № 540/2004 г., по което от органите на дознанието е предприето наказателно преследване срещу ищеца, че са били предприети мерки за процесуална принуда- “задържане под стража” за 72 часа, че заключителното постановление на дознателя е за предаване на съд. За извършените действия от разследващия орган – дознание, като част от правозащитните органи по чл.2 ЗОДОВ същите следва да отговарят по т.2 от закона.
От изложеното следва, че приетото от въззивния съд, че жалбоподателя носи солидарна отговорност за вредите по чл.2, т.2 ЗОДОВ не е извършено в отклонение от трайната съдебна практика.
По изложените съображения следва да се приеме, не е налице основание за се допуска касационно обжалване на въззивното решение, по касационната жалба ОДП , гр. С..
Водим от горното, Върховният касационен съд, ІІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 45 от 9.07.2008 год. по гр.д. № 91/2008 год. на Бургаски апелативен съд, по подадените от К. М. К. от гр. С., А. прокуратура, гр. Б. и О. д. “П”, гр. С. касационни жалби.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :