О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№104
гр. София, 10.03.2020 г.
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито заседание на двадесети януари през две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ГЕРГАНА НИКОВА
като изслуша докладваното от съдията Николова гр. д. № 2516/2019 по описа на ВКС, II г.о. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство е по реда на чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК.
С решение № 65 от 29.03.2019 год. по в. гр. д. № 47/2019 год. Окръжен съд – Ловеч, като въззивна инстанция в производство по чл. 258 и сл. ГПК е потвърдил първоинстанционното решение № 514 от 13.12.2018 год. по гр. д. № 933/2018 по описа на Районен съд – Ловеч, с което са отхвърлени, като неоснователни и недоказани, предявените от ищците искове против Ц. И. Ц., а именно: 1. иск с правно основание чл. 108 от ЗС за признаване за установено между страните, че ищците са съсобственици по давностно владение при 4/6 ид. части за Ц. Д. С. и по 1/6 ид. част за дъщерите й К. Б. Х. и В. Б. Ц., в качеството им на наследници на Б. С. С., на недвижим имот, а именно: 300/479 ид. части от поземлен имот, находящ се в урбанизираната територия на [населено място], с адрес на имота: [улица], с идентификатор № *** по кадастралната карта и кадастралните регистри, одобрени със Заповед № РД № 18-10/17.04.2007 год. на Изп. директор на АГКК, целият с площ от 479 кв. м., предназначение на територията – урбанизирана, начин на трайно ползване – ниско застрояване /до 10 м./, стар идентификатор – няма, номер на предходен план – **, заедно и реално с попадащата в имота сграда – северен близнак с идентификатор № **** със застроена площ 62 кв. м., брой етажи 2, предназначение – жилищна сграда, еднофамилна, стар идентификатор – няма, номер на предходен план – няма, заедно и реално с попадащата в имота сграда – допълнителна постройка с идентификатор № **** със застроена площ 30 кв. м., брой етажи 1, предназначение – хангар, депо, гараж, стар идентификатор – няма, номер по предходен план – няма, при граници и съседни имоти с идентификатори: № ***, ***, ***, ***, ***, ***, и за осъждане на ответника да предаде на ищците владението върху гореописания недвижим имот; 2. иск с правно основание чл. 537, ал. 2 ГПК за отмяна на нотариален акт за собственост на недвижим имот по давностно владение /констативен/ № * от 27.10.2017 год., том *, рег. № *, дело № *, издаден от М. Д. – нотариус с рег. № * на Нотариалната камара с район на действие района на РС – Ловеч.
Въззивното решение се обжалва с касационна жалба в срока по чл. 283 ГПК от ищците Ц. Д. С., К. Б. Х. и В. Б. Ц., чрез пълномощника им адв. Г. Ш. от АК – П., с оплаквания за неговата неправилност, поради противоречие с материалния закон и необоснованост. Касаторите молят за отмяна на въззивното решение в цялост и уважаване на предявените от тях искове. Претендират направените по делото разноски.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторите поддържат да са налице основанията по чл. 280, ал. 1, т. т. 1, 2 и 3 ГПК по въпрос, свързан с приложението на чл. 108 от Закона за собствеността /ЗС/. Твърдят, че при постановяване на обжалваното съдебно решение, въззивният съд не се е съобразил с указанията по тълкуване на закона, възприети с решение № 21 от 07.03.2018 год. по гр. д. № 1860/2017 г. на ВКС, II г.о. и решение № 21 от 09.02.2016 год. по гр. д. № 3530/2015 г. на ВКС, I г.о., постановени по реда на чл. 290 ГПК. Позовават се на наличие на противоречива съдебна практика по приложението на чл. 108 ЗС, както и сочат, че второинстанционният съд се е произнесъл по материалноправен въпрос от значение за точното прилагане на закона и развитието на право.
Ответникът Ц. И. Ц. е подал отговор чрез процесуалния си представител адв. В. Н. от АК – Л.. В него се оспорва наличието на посочените от касаторите основания за допускане на касационното обжалване. Поддържат се доводи за неоснователност на касационната жалба с искане да не се допуска касационно обжалване на въззивното решение, съответно същото да бъде потвърдено, като се присъдят направените по делото разноски.
Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Второ отделение, като взе предвид изложените основания за допускане на касационно обжалване и като провери данните по делото, констатира следното:
Касационната жалба е допустима и редовна като подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд.
За да постанови обжалваното решение, Окръжен съд – Ловеч е приел за безспорен и ненуждаещ се от доказване факт, че ответникът Ц. И. Ц. владее процесния имот. Същият притежава документ за собственост, а именно оспорвания от ищците нотариален акт за собственост на недвижим имот по давностно владение № * от 27.10.2017 год., том *, рег. № *, дело № *, издаден от М. Д. – нотариус с рег. № * на Нотариалната камара с район на действие района на РС – Ловеч. Въз основа на приложените към нотариалната преписка писмени доказателства се установява, че процесният имот е бил завещан на Ц. И. Ц. със саморъчно завещание от 23.11.1998 г. на С. Л. Д., съгласно което същата е оставила в собственост на ответника „къщата си на [улица] дворното място, на което е построена, в [населено място]“. Правото на собственост на завещателката произтича от качеството й на наследник на М. М. К., която е призната за собственик по давност на процесния имот с нотариален акт за собственост на недвижим имот № *, том *, дело * от 1975 год. След обсъждане на събраните по делото гласни и писмени доказателства относно правото на собственост на ответника и реалното упражняване на фактическа власт върху имота, въззивният съд е достигнал до извода, че не са налице убедителни и безспорни доказателства, които да установяват, че ищците и техният праводател Б. С. С. са владели процесния имот непрекъснато, явно и необезпокоявано повече от 10 години по смисъла на чл. 79, ал. 1 ЗС. Второинстанционният съд приема, че ищцата Ц. С. и съпругът й Б. С. са живели в имота от 1999 година /след смъртта на С. Д./, но не се установява по категоричен начин тяхното намерение за своене на вещта. От друга страна, съдът намира за доказано, че ответникът също е посещавал имота и е полагал грижи за него. Така мотивиран, Окръжен съд – Ловеч е приел, че предявеният ревандикационен иск се явява неоснователен и недоказан и следва да бъде отхвърлен. С оглед на това е отхвърлил и акцесорната претенция за отмяна на издадения в полза на ответника Ц. И. Ц. констативен нотариален акт за собственост върху имота.
Върховният касационен съд, в настоящия си състав, при проверката за наличие на основанията за допускане на касационното обжалване на решението, намира, че поддържаните такива не са налице. Съображенията за този извод са следните:
В приложеното изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК жалбоподателят се позовава на наличие на основанията за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 1, т. т. 1, 2 и 3 ГПК. Съгласно разясненията, дадени в т. 1 на ТР № 1 от 19.02.2010 год. по тълк. д. № 1/2009 год. на ОСГТК на ВКС, формулираният от касатора материалноправен или процесуалноправен въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на разрешения във въззивното решение правен въпрос от значение за изхода на конкретното дело, за който смята, че са налице допълнителните предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. т. 1 – 3 ГПК. При липсата на ясно формулиран от касатора такъв правен въпрос като общо основание за допускане на касационно обжалване и невъзможността касационният съд да извежда такъв въпрос от твърденията на касатора с оглед диспозитивното начало в гражданския процес, касационното обжалване на решението не може да бъде допуснато.
В приложеното изложение касаторът е изложил едно пространствено становище относно естеството на търсената защита с иск с правно основание чл. 108 ЗС. Никъде обаче не фигурира конкретен правен въпрос, за който да се твърди да е обусловил изхода на спора, респективно правните изводи на въззивния съд. Соченият от касатора като материалноправен въпрос, посочен в т. 12 от изложението, представлява цитат от приложеното решение № 21 от 7.03.2018 год. по гр. д. № 1860/2017 год. на ІІ г. о. на ВКС, но той не е обуславящ изхода по настоящия спор. Съдът е отхвърлил исковете за собственост като неоснователни поради недоказване на поддържаните от ищците придобивни основания, който извод е споделен от въззивният съд, а не е прието от последния да е разгледан недопустим иск за собственост, каквато е хипотезата по приложеното решение. Ето защо касационно обжалване не може да се допусне, тъй като не е налице общото основание за допускане на касационно обжалване, а именно конкретен правен въпрос от значение за изхода на делото и с обуславящо значение за правния извод във въззивното решение по спорния предмет.
С оглед на горното съображение неотносимо е и позоваването на цитираната в изложението практика на ВКС във връзка с допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Липсват и останалите предпоставки за допускане на касационното обжалване /по чл. 280, ал. 1, т. 2 и т. 3 ГПК, в редакцията след изм. с ДВ бр. 86/2017 год./, които основания се релевират формално от касаторите, без да са изложени съответни съображения за противоречие с актове на КС на РБ или на Съда на ЕС /т. 2/. Липсват аргументи и по отношение необходимостта от произнасяне на касационния съд по такъв правен въпрос, разглеждането на който ще допринесе за промяна на създадена поради неточно тълкуване на закона съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, респ. при непълни, неясни или противоречиви закони, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена, както е посочено в т. 4 от ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС /т. 3/. В тази връзка бланкетното позоваване на тези основания не може да обоснове допускане на касационно обжалване.
При данните по делото не съществува вероятност въззивното решение да е недопустимо или нищожно по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК, с оглед на което не е налице и основание за служебно произнасяне по предмета на настоящето производство. Обжалваното решение не е и очевидно неправилно, защото не е налице нито една от хипотезите, които предполагат очевидна неправилност – нарушение на императивна правна норма, нито на основни съдопроизводствени правила – ограничаване на правото на участие на страната в процеса, липса на мотиви на обжалвания акт, наличие на явна необоснованост.
По тези съображения касационното обжалване на решението не може да бъде допуснато, а с оглед този изход касаторите следва да заплатят на ответника направените от него в настоящето производство разноски в размер на 1 300 лв. – платено адвокатско възнаграждение по представения договор за правна защита и съдействие.
Воден от изложеното, на основание чл. 288 ГПК, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение:
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 65 от 29.03.2019 год. по в. гр. д. № 47/2019 год. на Окръжен съд – Ловеч, по касационна жалба на Ц. Д. С., К. Б. Х. и В. Б. Ц., чрез общия им пълномощник адв. Г. Ш. от АК – П..
ОСЪЖДА Ц. Д. С., ЕГН [ЕГН], К. Б. Х., ЕГН [ЕГН] и В. Б. Ц., ЕГН [ЕГН], всички с адрес: [населено място], [улица], да заплатят общо на Ц. И. Ц. сумата от 1 300 лв. /хиляда и триста лева/, представляващи сторени от него разноски в настоящето производство.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: