О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 104
София, 20.02.2014 година
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в закрито заседание на 18 февруари две хиляди и четиринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖАНИН СИЛДАРЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ДИЯНА ЦЕНЕВА
БОНКА ДЕЧЕВА
изслуша докладваното от съдията БОНКА ДЕЧЕВА
гр.дело № 89 /2014 година
Производство по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена от В. Х. П., В. Х. П., Д. Ж. П., С. С. П.-Г., В. С. К. против решение № 197 от 24.10.2013г. по гр.д.№ 243/2013г. на Кърджалийски окръжен съд, с което е потвърдено решение № 59 от 106.2013г. по гр.д.№ 255/2013г. на РС- Кърджали. С последното е отхвърлен иска, предявен от касаторите против [община] да се признае за установено, че те са собственици по покупко-продажба и наследство на дворно место от 1020 кв.. съставляващо по плана от 1956 г. имот № 1525, който по действащата кадастрална карта, одобрена 20006г. попада както следва: в ПИ № 40909.118.88 – с 39,67 кв.м., в ПИ № 40909.118.221- с 361,99 кв.м., в ПИ № 40909.118.222 – с 659,65 кв.м. в ПИ № 40909.118.223 – с 15,66 кв.м., индивидуализиран в комбинирана скица, представена от ищците на л. 37 от делото на РС.
В касационната жалба се прави оплакване за неправилност на решението поради нарушение на материалния закон предвид приетото, че към 1934г. договор в писмена форма не прехвърля правото на собственост, а е основание само да започне да тече придобивна давност, че съществува изрично изискване за вписване на тези писмени договори, за неправилно приложение на валидизационните закони, за нарушение на процесуалните правила поради това, че не е кредитирал като доказателство писмена декларация с нотариална заверка на подписа от 1992г., за неправилна преценка на доказателствата – нот. акт от 1961г. по обстоятелствена преценка.
В изложението по чл. 284, ал.3 т.1 от ГПК са формулирани следните въпроси : 1.договор в писмена форма, сключен 1934г. прехвърля ли правото на собственост върху имота, описан в него и от кой момент. 2. може ли да се приеме, че за част от имота, предмет на невписан договор от 1934г. преобретателя е станал собственик, тази част е отчуждена и за нея е платено обезщетение, а на друга част от същия имот – че не е придобита собствеността. не е. По тези въпроси се позовава на всички основания по чл. 280, ал.1 т.1-3 ГПК.
Ответникът по касация [община] не взема становище.
Касационната жалба е постъпила в срок, изхожда от процесуално легитимирана страна, против въззивно решение, което подлежи на обжалване е, поради което съдът я преценява като допустима.
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, като прецени наведеното основание за допускане до разглеждане на касационната жалба и доказателствата по делото, намира следното:
Предявен е положителен установителен иск за собственост от касаторите, като наследници на С. Л. П., починала на 19.08.2009г. Та е била наследник на Л. А. Я., починал на 29.08.1934г. и на К. И. Я., починала 04.07.1971г. С писмен договор от 17.07.1934г. Л. Я. купува нива от три дка в м. „П.” в землището на [населено място] при описани съседи. По плана от 1956г. имота е включен в строителните граници, но СТЕ установява, че само една граница от него съвпада с процесния, посочен от ищците имот 1525 по този план. През 1960г. имота е отреден за съдебна палата, улици и общежития. С н.а. № 39,т.1/1961г. К. И. Я. е призната за собственик на основание давност само на два дка, които са отчуждени като имот 1526 и за него е изплатено обезщетение. Тази част от имота не е предмет на спора. Останалият един дка, ищците считат, че е имот 1525. Този имот по разписната книга към плана от 1956г. е записан на Й. М. и е отчужден от него. По делото е представена нотариално заверена декларация от 1992г. от негов родственик Н. М. Й., в която заявява, че имот 1525 по плана от 1956г. не е принадлежал на Й. М. а на наследодателя на ищците Л. Я.. По плана от 1980г. и сега одобрената кадастрална карта, спорния имот от 1020 кв.м. попада в очертанията на няколко имота, така както е посочено в петитума на иска, а обществените мероприятия, за които са отчуждени имоти 1525 и 1526 са реализирани. В средата има площ, заета от игрище.
Въз основа на изложеното, съдът е приел, че ищците не се легитимират като собственици на процесния имот 1525, защото не се установява идентичност между купения имот и процесния /съвпада само една граница/. Основният мотив за отхвърляне на иска е за това, че писмения договор не прехвърля правото на собственост защото от 31.08.1910г. с изменението на чл. 219 от отменения ЗЗД се изисква нотариална форма за прехвърляне на недвижим имот. Прието е, че този договор не прехвърля собственост и на основание Закона против спекулата с недвижими имоти /ДВ бр. 79/09.04.1943г./ въпреки че урежда обратно действие на този закон, защото договорът е останал невписан. Изводът на съда е мотивиран и с това, че н.а. № 39,т.1 от 1961г. е издаден по волята на наследодателката на ищците само за два дка. и то на основание давностно владение, т.е. тя не се е считала собственик на купения през 1934г. имот, а явно и на по-голяма площ от тази, за която е призната. Не е кредитирана като доказателство за правото на собственост декларацията от 1992г. първо защото не е годно доказателство да установи право на собственост и защото като съсед в н.а. от 1961г. е посочен именно Й. М.. Тъй като той е бил посочен в разписната книга като собственик на процесния имот, от него е извършено отчуждаването и на него е платено обезщетението.
По първият поставен въпрос – договор в писмена форма, сключен 1934г. прехвърля ли правото на собственост върху имота, описан в него и от кой момент, съдебната практика без противоречие приема, че след 1910г. на основание изменението на чл. 219 ЗЗД /отм/ нотариалната форма е задължителна за прехвърляне правото на собственост върху недвижимите имоти. Поради това, че тя често не е спазвана са приети поредица от валидизационни закони, на които законодателя придава обратно действие, защото това е смисъла им, но за да породят вещно действие, изиска писмените договори да бъдат вписани. Съгласно чл. 25 от Закона против спекулата с недвижими имоти /Обн., ДВ, бр. 13 от 13.02.1942 г., изм., бр. 75 от 10.04.1942 г., бр. 164 от 28.07.1942 г., бр. 174 от 14.08.1942 г., бр. 220 от 1.10.1942 г., бр. 244 от 30.10.1942 г., бр. 296 от 30.12.1942 г., бр. 9 от 14.01.1943 г., бр. 79 от 9.04.1943 г., бр. 289 от 21.12.1943 г., бр. 227 от 16.10.1944 г., бр. 41 от 20.02.1945 г., отм от 16.12.1951 г. Изв., бр. 92 от 16.11.1951 г./ частните писмени договори за продажба или обещание за продажба на недвижим имот, сключени до 6 декември 1941 г., прехвърлят правото на собственост от момента на вписването им по реда на чл. 1 от Закона за привилегиите и ипотеките, ако при влизане на закона в сила купувачът се намира във владение на имота въз основа на договора и ако в тримесечен срок от тази дата той е поискал вписването. /В. Р № 801/04.052011г. по гр.д.№ 276/2010г. І гр.о. по чл. 290 ГПК. В този случай вписването е част от фактическия състав за придобиване правото на собственост. Представеният договор от 1934г. не е бил вписан и поради което не прехвърля правото на собственост. Изводите на въззивия съд са в съответствие с цитираната съдебна практика. Позоваването на решения по чл. 11 ал.2. ЗСПЗЗ и на чл. 13, ал.2 ЗВСГЗГФ е некоректно, тъй като този закон с оглед възстановяване правото на собственост предвижда облекчен ред за доказването му пред административния орган, респективно пред съда, когато го замества. Затова Р № 158 18.05.2012г. по гр.д.№ 23/2012г. е неотносимо към настоящия спор за собственост.
Вторият въпрос е може ли да се приеме, че за част от имота, предмет на невписан договор от 1934г. преобретателя е станал собственик, тази част е отчуждена и за нея е платено обезщетение, а на друга част от същия имот – че не е придобита собствеността. Този въпрос не определя крйния изход от спора и поради това е неотносим. Останалата част от имота, която е отчуждена не е предмет на спора и за нея съдът не е правил изводи за право на собственост. За тази останала част е представен титул за собственост от 1961г. на друго придобивно основание, различно от наведеното в исковата молба за процесната част – придобиване по давност, установено с нотариален акт по обстоятелствена проверка. За процесната част, ищците се позовават на покупко-продажба с договорът от 1934г., но на това основани наследодателят им не е станал собственик, защото този договор не прехвърля право на собственост. Затова и така формулираният въпрос не е относим към предмета на делото и мотивите на въззивния съд.
По изложените съображения обжалваното решение не следва да се допуска до касационно обжалване, поради което, Върховния касационен съд, състав на първо гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 197 от 24.10.2013г. по гр.д.№ 243/2013г. на Кърджалийски окръжен съд по касационна жалба, подадена от В. Х. П., В. Х. П., Д. Ж. П., С. С. П.-Г., В. С. К..
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: