4
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 1041
С., 06.11. 2015 г.
Върховният касационен съд, трето гражданско отделение в закрито заседание на 21 октомври две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Капка Юстиниянова
ЧЛЕНОВЕ: Л. Богданова
С. Димитрова
като разгледа докладваното от съдията Капка Юстиниянова
гр. д. № 3317/2015 година, за да се произнесе взе пред вид следното:
Производство по чл. 228 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Б. Н. Б. чрез пълномощник адв. Л. Д. против въззивно решение № 17951 от 29.10.2014г. по в. гр. дело № 301/2014г. на Софийски градски съд, с което е отменено решение от 04.11.2013г. по гр. дело № 20427/2013г. на Софийски районен съд и е отхвърлен иска на Б. Н. Б. против Министерство на отбраната за присъждане на сумата 22 639,50лв. – разлика между дължимо и платено обезщетение по чл. 227, ал. 1 З. и 6880,53 лв. лихва за забавеното му изплащане в периода 01.04.2010г. – 13.03.2013г.
В изложение за допускане на касационно обжалване жалбоподателят поставя процесуалноправните въпроси – кой е надлежен ответник по иска за обезщетение дължимо на военно служещ при прекратяване на кадровата военна служба и как следва да постъпи съдът, когато в хода на производството по делото се постави въпрос за процесуалната правоспособност на ответника – държавно учреждение, респ. длъжен ли съдът служебно да изиска доказателства за това дали ответникът е разпоредител с бюджетни кредити или следва да реши спора по същество като отхвърли иска. Жалбоподателят се позовава на решение по гр. дело № 1536/2010г., четвърто г. о., ВКС, постановено по реда на чл. 290 ГПК, чрез което обосновава приложно поле за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
Ответникът Министерство на отбраната в писмен отговор излага съображения в подкрепа правилността на обжалваното решение. Прави искане за присъждане на юрисконсулско възнаграждение.
Върховният касационен съд, състав на трето г. о., като взе предвид, че решението е въззивно, с което е разгледан иск по чл. 227, ал. 5, вр. ал. 1 З. намира, че касационната жалба е допустима, подадена е в срок и е редовна.
Поставените процесуалноправни въпроси обуславят решаващите изводи на съда за отхвърлянето на иска, но с обжалваното решение не са разрешени в противоречие със задължителната практика на ВКС, включително представената от жалбоподателя.
За да отхвърли иска на жалбоподателя, съдът е разгледал направеното от ответника с писмения отговор по чл. 131 ГПК възражение, че не е пасивно легитимиран и не следва да отговаря по предявените искове. Прието е, че министърът на отбраната е само орган по назначаването на кадровия офицер, поради което не Министерството на отбраната, а поделението, в което военнослужащият е назначен и изпълнява служебните си задължения, дължи заплата, допълнителните възнаграждения и обезщетения свързани с изпълнението на службата е пасивно легитимирано да отговоря по предявените искове. Именно затова процесните обезщетения са определени в заповед на командира на поделението, от чиито списъчен състав ищецът е отчислен. Поделенията на Министерството на отбраната, които са разпоредители с бюджетни кредити, са държавни учреждения по смисъла на чл. 27, ал. 2 ГПК и те са процесуално правоспособни, респ. надлежни ответници по исковете за обезщетения по З..
Правната воля на съда за отхвърляне на иска за сумата 22 639,50лв. (останалите вземания са с цена на всеки обективно съединен иск под 5000 лв. и на основание чл. 280, ал. 2 ГПК не подлежат на касационен контрол) е изведен при съобразяване съдебната практика установена с решения по гр. дело № 1813/2013г., четвърто г. о., ВКС и гр. дело № 1356/2009г., четвърто г. о., ВКС, със задължителен характер, според която на въпроса за това, кой дължи обезщетенията по чл. 227, ал. 1 З. и чл. 172, ал. 1 З. е прието, че заплатата, допълнителните възнаграждения и обезщетения, свързани с изпълнението на службата се дължат от поделението разпоредител с бюджетни кредити, в което е назначен военнослужащият; направена е аналогия и с разпоредбата на чл. 61, ал. 2 КТ – когато трудовият договор се сключва от по-горестоящия на работодателя орган, трудовото правоотношение се създава с предприятието, в което е съответната длъжност, като е прието, че същото правило е приложимо по аналогия при действието на Закона за държавния служител и другите закони, уреждащи държавната служба, когато е възможно служебното правоотношение да възникне от акт на компетентен орган по назначението, който е част от структурата на едно учреждение, но служебното правоотношение се осъществява в рамките на учреждението, и в тази връзка органът по назначаването на кадрови офицери е министъра на отбраната, но заплатата, допълнителните възнаграждения и обезщетения, свързани с изпълнението на службата се дължат от поделението, разпоредител на бюджетни средства, в което той е назначен. По аналогия в тази смисъл и ТР № 1/30.03.2012г. на ОСГК на ВКС, с което се приема, че надлежният ответник по искове по чл. 344, ал. 1 КТ, предявен от работник или служител, чиито трудов договор е сключен при условията на чл. 61, ал. 2 КТ (от по-горестоящия спрямо работодателя орган), трудовото правоотношение се създава с предприятието, в което е съответната длъжност и където се полага наемният труд, а не с по-горестоящият орган.
По въпроса, длъжен ли е съдът служебно да изиска доказателства за това дали ответникът е разпоредител с бюджетни кредити или следва да реши спора по същество като отхвърли иска, когато в хода на производството по делото се постави въпрос за процесуалната правоспособност на ответника – държавно учреждение, жалбоподателят се позовава на съдебно решение по гр. дело № 1536/2010г. според което, когато в хода на производството по делото се постави въпрос за процесуалната правоспособност на ответника – държавно учреждение, съдът е длъжен служебно да изиска информация от него и представянето на доказателства за това, дали той е разпоредил с бюджетни кредити. Ако ответникът не представи исканите доказателства, съдът може да ги изиска от висшестоящия държавен орган или да снабди ищецът с удостоверение за това. В решението е посочено, че поделенията на Министерството на отбраната, които са разпоредители с бюджетни кредити, бидейки държавни учреждения по смисъла на чл. 27, ал. 2 ГПК са процесуално правоспособни и се явяват надлежен ответник по исковете за обезщетения по З..
Разрешението на въпроса с посоченото съдебно решение е даден при ответник – поделение на Министерството на отбраната, чиято правосубектност е била оспорена. В настоящия случай ответник по исковете е Министерството на отбраната, който като държавно учреждение по смисъла на чл. 27, ал. 2 ГПК е правосубектно лице и разполага с процесуалната легитимация да е ответник, което е различно от материално правната легитимация. Процесуалната легитимация обуславя допустимостта на иска, липсата и води до недопустимост на иска и за нея съдът следи служебно. М. легитимация обуславя основателността на иска, тъй като касае носителите на субективното право и правното задължение. Липсата на материалноправна легитимация е основание за отхвърлянето на иска като неоснователен. Тази констатация е направена с обжалваното решение и е послужила за отхвърлянето на иска, тъй като Министерството на отбраната не носител на правното задължение по претендираното от ищеца вземане. В този смисъл поставеният правен въпрос не се явява разрешен в противоречие с представената от жалбоподателя съдебна практика, в която съдът се е произнесъл относно процесуалната правоспособност на ответника.
Предвид изложеното поставения процесуалноправен въпрос не обосновава основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
С оглед изхода на делото на основание чл. 78, ал. 8, вр. ал. 3 ГПК жалбоподателят ще следва да заплати на ответника по касационната жалба съдебни разноски за настоящето производство в размер на 500 лв. юрисконсулско възнаграждение по чл. 9, ал. 3 от Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждение, поискано от ответника с писмения отговор.
Воден от горното, Върховният касационен съд, състав на трето г. о.
О П Р Е Д Е Л И
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 17951 от 29.10.2014г. по в. гр. дело № 301/2014г. на Софийски градски съд.
ОСЪЖДА Б. Н. Б. да заплати на Министерството на отбраната съдебни разноски за настоящето производство в размер на 500 лв. юрисконсулско възнаграждение.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ
ЧЛЕНОВЕ