7
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1045
С., 09.11. 2015 година
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на четиринадесети октомври, през две хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАПКА ЮСТИНИЯНОВА
ЧЛЕНОВЕ: Л. БОГДАНОВА
С. ДИМИТРОВА
като разгледа докладваното от съдия С. Д. гр.д. № 3255 по описа за 2015 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Постъпила е касационна жалба от „С. Г. І” Е. [населено място], чрез пълномощника си адв. Н. Г. от АК-Стара З., против въззивно решение № 55 от 12.02.2015 г., постановено по в.гр.д. № 568/2014 г. на Хасковския окръжен съд, с което като е оставено в сила решение № 92 от 23.04.2014 г. на Свиленградския районен съд, постановено по гр.д. № 50/2007 г., са прогласени за нищожни на основание чл. 472 ГПК/отм./ извършените на 06.04.2005г. нотариални действия при изповядване на обективираната с нотариален акт №159 , том ІІ, дело №283/2005г. на нотариус В.В., с рег.№354 по регистъра на нотариалната камара на РБългария, с район на действие РС-С., сделка, изразяваща се в удостоверяване личното явяване на Я. К. П., за себе си и като пълномощник на И. Я. П. и М. Я. Г. и полагане на подпис от Я. К. П., лично за себе си и като пълномощник на И. Я. П. и М. Я. Г. пред нотариуса при изповядване на сделка-договорна ипотека в полза на ответника [фирма], върху недвижим имот: урегулиран поземлен имот ХLІІІ-337 в кв.7 по кадастрален и регулационен план на [населено място], одобрен със Заповед № 602/22.11.1993г., с площ на урегулирания поземлен имот 398 кв.м., ведно с построената в него едноетажна масивна жилищна сграда с полуподземен етаж, при граници на УПИ:улица, УПИ №№ ІХ-337,ХХХ-336, VІІІ-338 и ХХХІІ-335, собственост на И. Я. П., Ж. К. Г., И. Г. П., Я. К. П. и М. Я. Г., за обезпечаване на даден от [фирма] на И. Г. П., Ж. К. П. и Я. К. П. паричен заем; както и на основание чл. 26, ал. 2 ЗЗД е прогласена за нищожна сделката, обективирана с нотариален акт №159, том ІІ, дело №283/2005г. на нотариус В.В., по силата на който на 06.04.2005г. е учредена договорна ипотека в полза на ответника [фирма], върху недвижим имот: урегулиран поземлен имот ХLІІІ-337 в кв.7 по кадастрален и регулационен план на [населено място], одобрен със Заповед №602/22.11.1993г. с площ но урегулирания поземлен имот 398 кв.м.,ведно с построената в него едноетажна масивна жилищна сграда с полуподземен етаж, при граници на УПИ: улица, УПИ №№ ІХ-337,ХХХ-336, VІІІ-338 и ХХХІІ-335, собственост на И. Я. П., Ж. К. Г., И. Г. П., Я. К. П. и М. Я. Г., за обезпечаване на даден от [фирма] на И. Г. П., Ж. К. П. и Я. К. П. паричен заем. Релевира касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Депозира молба вх. № 10888 от 13.10.2015 г. с искане за спиране на производството по делото на основание чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК.
В изложение на основанията за допускане на касационно обжалване, касаторът поддържа, че в обжалваното решение, въззивният съд се е произнесъл по правни въпроси, за които твърди, че са от значение за изхода на делото, разрешаването на които е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото – основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Поставените правни въпроси от процесуално естество са: допустимо ли е във въззивното производство по повод обездвижване на исковата молба, поради констатирани нередовности в същата, ищецът да заяви ново свое искане до съда, като формулира нов по съществото си петитум, с който се предявява едно изцяло ново искане до съда, като заявеното в първоначалната искова молба искане се оформя като самостоятелен евентуален иск и не представляват ли тези действия нарушение на разпоредбата на чл. 214, ал. 1 ГПК, както и правният въпрос – след като по определени факти от значение за спора не се спори от страните по делото и същите факти са приети за безспорни в доклада на съда, съответно ненуждаещи се от доказване и по тази причина процес на доказване по тези факти не е бил провеждан, то допустимо ли е съдът в решението си да приеме по отношение на тези безспорни в отношенията между страните факти, правни изводи, различаващи се по смисъл от изводите, които страните са заявили в хода на делото досежно същите факти. Тези факти не са били част от спорното право, нито са посочени в тежест за установяване на някоя от страните, нито са посочени като релевантни от която и да е от страните и във връзка с тази хипотеза допустимо ли е съдът да гради своите правни изводи по иначе безспорните между страните факти единствено само въз основа на документ, чиято доказателствена стойност не е била изследвана и преценена съвкупно с останалите събрани по делото доказателства и твърдения на страните, които указват на изводи, обратни по смисъл на тези, които се извеждат от процесния документ.
Ответниците по касационната жалба И. Я. П. от [населено място], чрез служебния си защитник адв. И. И. от АК-Х., Я. К. П. от [населено място], чрез особения си представител адв. Л. Т. от АК-Х., И. Г. П. от [населено място] и Ж. К. П. от [населено място], чрез пълномощника си адв. В. Х. от АК-Х., в писмени отговори по чл. 287, ал. 1 ГПК изразяват становище за нейната неоснователност и за липсата на основанията за допускане до касация по чл. 280, ал. 1 ГПК.
Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид изложените основания за допускане на касационно обжалване и като провери данните по делото, констатира следното :
Касационната жалба е срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд – уважен установителен иск по чл. 26 ЗЗД, с цена над 5 000 лв., поради което се явява допустима. Същата е редовна като подадена в срока по чл. 283 ГПК.
За да постанови обжалваното решение, с което са уважени предявените искове за прогласяване за нищожни на основание чл. 472 ГПК/отм./ извършените на 06.04.2005г. нотариални действия при изповядване на сделка за учредяване на договорна ипотека с нотариален акт №159, том ІІ, дело №283/2005г. на нотариус В.В., както и за прогласяване нищожността на същата сделка, по силата на която на 06.04.2005 г. е учредена договорна ипотека в полза на [фирма] върху процесния недвижим имот, за обезпечаване на даден от [фирма] на И. Г. П., Ж. К. П. и Я. К. П. паричен заем в размер на 20 000 лв., на основание чл. 26, ал. 2, пр. 2 ЗЗД, поради липса на съгласие, въззивният съд е приел от една страна, че нотариалното удостоверяване е нищожно по см. на чл. 472 ГПК/отм./, тъй като при изповядване на договорната ипотека на 06.04.2005г. нито ищецът, нито неговият пълномощник – ответникът Я. П. са присъствали, нито пък пълномощникът на ищеца е подписал тази договорна ипотека. Приел е, че в случая е налице нищожно нотариално действие, което води до нищожност и на сделката, обективирана в нищожния нотариален акт, тъй като изискването на чл. 472 ГПК/отм./ е за лично явяване пред нотариуса на лицата или техните пълномощнии, чиито изявления следва да бъдат удостоверени в нотариалния акт и които съставляват част от съдържанието на нотариалния акт като нарушаването на това задължение с изрична разпоредба на закона има за последица нищожност на нотариалното действие. Приел е също така, че сключеният договор за ипотека е нищожен, поради липса на съгласие – чл. 26, ал. 2, пр. 2 ЗЗД, тъй като в случая липсва упълномощаване от страна на ищеца в полза на ответника Я. К. П. за извършването му, предвид установеното по делото психично заболяване-шизофрения на ищеца, за което същият е инвалидизиран още през 1995г., в която насока е кредитирал и заключението на изслушаната съдебно-психиатрична експертиза, от което се установява, че заболяването на ищеца е с непрекъснат ход на протичане и е довело до емоционално-волева промяна на личността, която е била налице и към м. ноември 2000 г. – към момента на упълномощаването, като лицето не е могло да разбира свойството и значението на извършваното от него, в резултат на което е стигнал до извода, че същият не е дал валидно съгласие в представеното по делото пълномощно на ответника Я. П. да ипотекира процесния имот за обезпечаването на вземането на кредитора [фирма], т.е. в случая е налице липса на воля като основание за нищожност на сделката по чл. 26, ал. 2, пр. 2 ЗЗД. Приел е също така, че нормата на чл. 26, ал. 4 ЗЗД е неприложима, тъй като в конкретния случай е установено, че процесния недвижим имот върху който е учредена договорната ипотека предвид събраните по делото доказателства е собственост на ищеца, а не съсобствен, поради което учредената ипотека в полза на ответното дружество е нищожна по отношение на целия имот. Приел е също така, че в случая първоинстанционния съд се е произнесъл по нередовна искова молба, като нередовностите й не са били отстранени в първоинстанционното производство, поради което това е извършено от въззивния съд в рамките на неговите правомощия, като пороците в исковата молба са отстранени и фактическите твърдения на ищеца са приведени в съответствие на заявения петитум. В. съд е приел, че не е налице предявяване на нови искове пред въззивната инстанция, които не са били предмет на разглеждане в първоинстанционното производство, а се касае за конкретизиране на заявени фактически твърдения и отстраняване на противоречието между фактическите твърдения и петитума на исковата молба като посочената от ищеца правна квалификация на предявените искове не обвързва съда, който я определя съобразно фактическите твърдения в исковата молба и заявения в нея петитум.
Правният въпрос от процесуално естество, свързан с правомощията на въззивния съд в случаите, когато е констатирал нередовности на исковата молба, неотстранени от първоинстанционния съд, така както е формулиран от касатора, е поставен некоректно, тъй като отговорът му е еднозначен, а именно, че не е допустимо във въззивното производство по повод обездвижване на исковата молба, поради констатирани нередовности в същата, ищецът да заяви както ново основание, така и нов петитум, тъй като ще се касае до предявяване на нов иск, което е недопустимо да се извърши във въззивното производство. В конкретния случай обаче такава хипотеза не е налице, тъй като поради констатирано от въззивния съд противоречие между обстоятелствената част и петитума на исковата молба, въззивният съд я е оставил без движение за отстраняване на нередовностите й, което ищецът е сторил с депозираните от неговия пълномощник две молби, с които заявеното искане е приведено в съответствие с обстоятелствената част на иска. В случая тъй като производството се е движело по стария процесуален ред, при извършване на следващите се процесуални действия по спора въззивният съд се е съобразил със задължителната съдебна практика, обективирана в ТР № 1/17.07.2001 г. на ОСГК на ВКС по д. № 1/2001 г., т. 4, поради което по поставения правен въпрос не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като по него е постановена задължителна съдебна практика, в случая съобразена от въззивния съд. Не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК и по останалите правни въпроси, свързани с решаващата дейност на въззивния съд при обсъждане на събраните по делото доказателства, в т.ч. и признанията на страните, тъй като и по тях приетото от въззивния съд кореспондира с установената съдебна практика. В тази връзка следва да се посочи, че тъй като производството се е движело по стария процесуален ред/ГПК 1952 г. отм./, въззивният съд като инстанция по съществото на спора, извършва самостоятелна преценка на събрания пред него и първата инстанция фактически и доказателствен материал по делото и прави своите фактически и правни изводи по спора като достига до свое собствено решение, изготвяйки собствени мотиви/ т. 19 на ТР № 1/2000 от 04.01.2001 г. по д. №1/2000 г. на ОСГК на ВКС/. Именно съобразявайки тази задължителна съдебна практика, в случая въззивният съд като решаващ по съществото на спора е приел, че предвид представения по делото договор за доброволна делба от 09.07.1998 г., неоспорен и ползващ се с материална доказателствена сила, едноличен собственик на процесния имот, предмет на договорната ипотека, се явява ищецът И. Я. П., като без значение е обстоятелството, че страните са твърдяли, че имотът е съсобствен, тъй като признание на факт се преценява от съда с оглед на всички обстоятелства по делото. Следва да се подчертае, че въззивният съд като инстанция по съществото на спора може да приеме за доказани различни факти от тези, приети от първоинстанционния съд и като изхожда от своята правна квалификация на материалните субективни права, предмет на делото, той може да приеме за правно релевантен факт, чието правно значение е отречено от първоинстанционния съд, както и да отрече правното значение на факт, който е взет предвид при постановяване на първоинстанционното решение. В случая приетото от въззивния съд по тези въпроси е съобразено със задължителна съдебна практика, посочена по-горе, поради което не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускането му до касационен контрол. Отделно от това касаторът не е изложил и правни съображения в подкрепа на този критерий за селекция, което самостоятелно възпрепятства извършването на необходимата проверка за основателността му. В тази връзка следва да се посочи, че доколкото точното прилагане на закона е насочено към отстраняване на противоречива съдебна практика, към необходимост от промяна на непротиворечива, но неправилна съдебна практика, а развитието на правото е предпоставено от обективната нужда чрез корективно тълкуване да бъде отстранена непълнота или неяснота на конкретна правна норма, или да бъде изоставено едно вече дадено тълкуване на закона, за да бъде възприето друго, то самото наличие на задължителна съдебна практика във връзка с правомощията на въззивния съд, която не се налага да бъде променена, изключва основателността на визирания критерий за селекция по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Направеното искане за спиране производството по делото пред настоящата инстанция на основание чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК, е недопустимо и следва да бъде оставено без разглеждане, предвид разрешението дадено в т. 8 на ТР № 1/17.07.2001 г. на ОСГК на ВКС по д. № 1/2001 г., съгласно което Върховният касационен съд не може да постанови спиране на производството по чл. 182, б.”г” и „д” ГПК/отм./, респ. по чл. 229, ал. 1, т. 4 и т. 5 ГПК, поради което следва да бъде оставено без разглеждане.
При този изход на спора, касаторът следва да бъде осъден да заплати на назначения особен представител на ответника по жалбата Я. К. П., призован с Д.В., адв. Л. Т. от АК-Х. възнаграждение в размер на 500 лв., съгласно чл. 9, ал. 3 от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № № 55 от 12.02.2015 г., постановено по в.гр.д. № 568/2014 г. на Хасковския окръжен съд, по касационна жалба вх. № 3743 от 20.04.2015 г. на [фирма] [населено място].
ОСЪЖДА [фирма] [населено място] да заплати на адв. Л. Т. от АК-Х., в качеството й на особен представител на Я. К. П. от [населено място] направените разноски за касационното производство в размер на 500/петстотин/ лева.
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ искането на [фирма] [населено място] за спиране на производството по делото на основание чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК по молба вх. № 10888 от 13.10.2015 г.
Определението подлежи на обжалване в едноседмичен срок от съобщаването му в частта, с която е оставена без разглеждане молбата за спиране производството по делото, а в останалата му част е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: