2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1049
София, 26.07.2011 г.
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и втори юли през две хиляди и единадесетата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: СТОИЛ СОТИРОВ
МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева гр.д. № 1641 по описа на четвърто гражданско отделение на съда за 2010 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на Р. Н. Б. от [населено място], притежаващ юридическа правоспособност, против въззивното решение без номер от 31 март 2010 г., постановено по гр.д. № 1211 по описа на Софийския градски съд за 2008 г. в частта му, с която са оставени в сила решение без номер от 10 август 2005 г. и решение без номер от 23 ноември 2007 г., постановени по гр.д. № 4977 по описа на районния съд в [населено място] за 2004 г. за отхвърляне на исковете на Б. за осъждане на [фирма], със седалище и адрес на управление в [населено място], да му заплати на основание чл. 59 ЗЗД сумата от 1700 лева, представляваща обезщетение за ползване на собствената му 1/8 идеална част от имот и на основание чл. 109 ЗС да възстанови имота във вида му към 21 декември 1949 г.
В жалбата се сочи, че атакуваното решение е необосновано, защото случаят засяга положението на монополисти в страната, поради което е уникален; процесният имот бил отчужден, а след това възстановен на майката на касатора, като междувременно в гаража е поставен трафопост; майката отдала имота под наем на ответника; преустройството на гаража в трафопост в жилищна сграда е незаконно и е сторено от праводатели на ответника; неточното тълкуване на закона и от там на прилагането му, е препятствие в развитието на правото и е в основата на общото правно основание по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК; според практиката на ВС/ВКС е задължително запазването на вещта от ползвателя в първоначалния й вид, а промяната й е по вина на праводателя на ответника; новото тълкуване на фактите по спора се налага с оглед по-големия опит и познанието върху обществените условия около 1960 г. с оглед преценката на свидетелските показания; по спора е ясно кой е извършил преустройството, а наемодателите били изправени пред свършен факт. В заключение се твърди, че е налице общото правно основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК – приносът в тълкуването осигурява точното прилагане на закона и развитието на правото, а в по-общ смисъл атакуваното решение противоречи на практиката на ВС/ВКС за връщане ползваната вещ в първоначалния й вид, респективно – за възстановяването й – основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК; правният въпрос, свързан с чл. 284, ал. 3 ГПК, който ВКС може да уточни и конкретизира, се корени в неспазването от решаващия съд на принципа за връщане на ползваната вещ в първоначалния й вид, възведен в правни норми. В допълнителна молба се сочи, че касаторът не открил съдебна практика на ВС/ВКС, която да третира случай на одържавен през 1949 г. гараж, отстъпен за ползване на “С.”, находящ се в жилищна сграда и без документи за преотстъпване и преустройство, пригоден за трафопост, въпреки забраната за изграждане на такива в жилищни сгради; водещ и по нашето право е принципът за връщане на вещта във вида, в който е получена, но решенията са в разрез с принципа.
Ответникът [фирма], със седалище и адрес на управление в [населено място], чрез юрисконсулт Искра Н., в отговор на касационната жалба по реда на чл. 287, ал. 1 ГПК изтъква доводи за липса на основание за допускане на касационното обжалване, както и за неоснователността на жалбата.
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване и е процесуално допустима.
Във въззивното решение е прието, че касаторът е съсобственик по наследство на процесния имот, но от получаването на наем за имота обогатяването е настъпило за наемодателя – майката и сестрата на касатора, а правото на останалите съсобственици върху припадащите се части от наема, се изразява във вземане срещу наемодателя по чл. 30, ал. 3 ЗС; не е установено, че ответникът, като правоприемник на съответната част от активите и пасивите на Н. ЕАД, е бил наемател до 10 януари 2002 г.; ищецът не е носител на вземане за обезщетение срещу ответника, който е ползвал имота за част от исковия период по силата на договор за наем с един от съсобствениците, а и не е кредитор на ответника за съответната част от наема, получаван от наемодателя; не е установено, че ответникът, възникнал като търговско дружество през 2000 г. е извършил преустройството в гаража около 1960 г. в трафопост, макар да няма данни за точния момент и основанието на преустройството; договорът за наем на имота е именно за ползването на трафопост, поради което това действие не може да се квалифицира като неоснователно; липсват доказателства, че липсата на електрозахранване и водоснабдяване и на съответни за това инсталации в имота е по причина на поведение на служители на ответника.
Касационният съд намира, че не са налице предпоставките на чл. 280 ал. 1 ГПК за допускане на атакуваното решение до касационно разглеждане.
Допускането до касационен контрол се търси по първото и третото основание на чл. 280 ал. 1 ГПК – поради необходимостта ВКС да разреши поставен правен въпрос, чието разрешаване е сторено в противоречие с практиката на ВКС и чието разрешаване е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Касаторът обаче не посочва задължителна съдебна практика, нито представя практика на състави на ВС/ВКС, която да разкрива разрешаване на поставените в касационната жалба правни проблеми, въпреки задължението си да стори това, както ВКС е дал задължително указание в тази връзка в ТР на ТР № 1 от 19 февруари 2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК, т. 3 във връзка с т. 2.
Условие за разглеждането на спора пред касационната инстанция по съществото му е касационното разглеждане да бъде допуснато, което е обвързано с поставянето от касатора на правен въпрос, имащ значение за изхода на конкретното дело, включен е в предмета на спора и неговото разрешаване е обусловило крайния резултат по делото – така е според т. 1 на ТР № 1 от 19 февруари 2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК. В цитираното ТР ВКС приема, че непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване. Този извод е съобразен с правилото на чл. 6, ал. 2 ГПК, по силата на което обемът на дължимата защита и съдействие се определят от страните. Недопустимо е ВКС да определи сам правния въпрос, по който е необходимо да се произнесе, тъй като би нарушил правата на страните в спора и би могъл да излезе извън пределите на търсените защита и съдействие, освен ако въпросът има значение за нищожността и недопустимостта на обжалваното решение.
Обуславящите изхода на спора разрешения на въззивния съд са следните: ищецът не може да претендира обезщетение на основата на чл. 59 ЗЗД срещу ответника поради обстоятелството, че имотът е бил отдаван под наем от друг съсобственик, поради което ищецът може да претендира съответния дял от него по друг ред; не са представени доказателства, че ответникът е извършил съответните преустройства, нито пък че действията по преустройствата са неоснователни, предвид предназначението на обекта по договора за наем. По тези правни разрешения касаторът не е поставил правен проблем, който да може да бъде разгледан от касационния съд в процедурата по чл. 290 и сл. ГПК и така не е ангажирал общото основание за допускане на касационно обжалване.
Макар и твърде общо, касаторът е посочил в жалбата си следните правни проблеми, свързани с конкретния спор: всеки ползвател е длъжен да върне вещта в първоначалния й вид, оценката на доказателствата по спора, преустройство на обект въпреки съответните законови забрани. Както вече беше отбелязано, твърденията на касатора не отговарят на съответните изисквания за поставяне на правен въпрос по разрешение на въззивния съд, обусловило изхода на спора, защото касаторът не е обвързал съответните твърдения с правните разрешения в атакуваното решение. Затова заявеното от касатора, че разглеждането на този уникален казус от ВКС ще допринесе за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, не променя извода за липса на основание да се допусне касационното обжалване. Тъй като липсва съответното питане, не е ясно по кой проблем законът ще бъде тълкуван, за да може да се прилага еднообразно, както и как това ще допринесе за развитието на правото.
Ответникът претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение, което съдът определя на 100 лева и се дължи при условията на чл. 78, ал. 3 ГПК.
Мотивиран по този начин, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение без номер от 31 март 2010 г., постановено по гр.д. № 1211 по описа на Софийския градски съд за 2008 г. в обжалваната му част.
ОСЪЖДА Р. Н. Б., ЕГН [ЕГН], с адрес в [населено място], ул. “. № , ет. , ап., да заплати на [фирма], със седалище и адрес на управление в [населено място] сумата от 100,00 (сто) лева разноски за касационното производство.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: