О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№105
София, 26.02.2018 год.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на шести февруари през две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР ВЛАХОВ
ЧЛЕНОВЕ: КАМЕЛИЯ МАРИНОВА
ВЕСЕЛКА МАРЕВА
като разгледа докладваното от съдия Камелия Маринова гр.д. № 3163 по описа за 2017 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба вх. № 3164 от 30.05.2017 г. на В. К. В. чрез пълномощника й адвокат А. М. против решение № 103 от 11.04.2017 г., постановено по гр.д. № 34 по описа за 2017 г. на Окръжен съд-Перник, с което е потвърдено решение № 1137 от 21.10.2016 г. по гр.д. № 1718/2016 г. на Районен съд-Перник в частта за отхвърляне на предявения от В. К. В. против С. Б. А. ревандикационен иск по отношение на 2/3 ид.ч. от самостоятелен обект с идентификатор 55871.508.314.2 и иск за присъждане обезщетение за лишаване от ползване за разликата над сумата 259.68 лв. до 7740.32 лв. в периода 14.01.2014 г. – 21.12.2015 г.
С. Б. А. не е подал писмен отговор на касационната жалба по реда и в срока по чл.287, ал.1 ГПК.
За да се произнесе по наличието на основание за допускане на касационно обжалване съдът съобрази следното:
Ищцата е основала претендираното право на собственост на твърдението, че е единствен наследник /сестра/ на А. К. Н., починала на 14.01.2015 г., а ответникът оспорва правата й, като претендира, че е преживял съпруг на починалата. Ответникът не е подал отговор на исковата молба, но в първото по делото съдебно заседание е представил доказателства за сключен с А. Н. на 6.06.1996 г. брак в Л. и удостоверение за граждански брак, издадено от [община] на 9.07.2015 г. въз основа на акт за граждански брак от същата дата.
Въззивният съд е приел, че спорно по делото е дали ответникът е съпруг на наследодателката А. Н.. Счел е, че това обстоятелство е установено от представените удостоверение за граждански брак, издадено от [община] и преведеното и легализирано съдебно решение на първоинстанциионния съд Ел М., Л. за сключен брак № 14/96 г., като бракът е регистриран в България, за което е съставен акт за граждански брак № 109 от 9.07.2015 г. Изложил е съображения, че доказателствената сила на документите не е оборена от ищцата, върху която пада тежестта на доказване, като представените от ответника документи в превод на български език и с апостил дават основание на длъжностното лице по гражданско състояние да регистрира сключения в чужбина граждански брак и да състави акт по правилата на чл.70, ал.2 ЗГР и чл.20 и 21 от Наредба № РД-02-20-9 от 21.05.2012 г. за функциониране на Единната система за гражданска регистрация.
Съдът е приел за неоснователни възраженията на ищцата, че е обективно невъзможно към 9.07.2015 г. да се състави акт за сключен граждански брак между ответника и А. К. Н., тъй като последната е починала преди това и не може да го подпише съобразно изискването на чл.53, т.5 ЗГР. В случая се касае не за акт за гражданска регистрация, съставен за събитие, настъпило на територията на страната, а за такова установено от чужди длъжностни лица по гражданска регистрация. Според чл.72, ал.3, т.2 ЗГР когато длъжностното лице съставя актове за граждански брак, въз основа на такъв, съставен в чужбина, вписва в него имената на сключилите брак, датата и мястото на сключване на брака, т.е. в този случай не е предвиден като задължителен негов реквизит подписът на сключващите брак, както е в чл.53, т.5 ЗГР, уреждащ съдържанието на акта за граждански брак, сключен на територията на Р България. Актовете за граждански брак, сключен в РБългария имат конститутивно действие и бракът се счита сключен със съставянето на акта. За разлика от него другите актове имат установително действие – да бъде регистрирано, съгласно изискванията на българското законодателство, едно правно релевантно събитие, настъпило извън територията на Р България. В чл.20, ал.1 от Наредба № РД-02-20-9 от 21.05.2012 год. за функциониране на Единната система за гражданска регистрация също се говори за регистриране на брак, сключен в чужбина. В този смисъл е и предвидената възможност за български граждани да сключват граждански брак пред компетентен орган на чужда държава и да поискат при спазване на българските или местните закони издаване на актове за гражданско състояние от чуждестранни местни органи по гражданска регистрация /чл.6, ал.3 ЗМЧП и чл.69 ЗГР/. Следователно ответникът е придобил качеството съпруг на А. К. Н. не по силата на съставения акт за граждански брак № 109 от 9.07.2015 год. на [община], а по силата на съставения в чуждата държава акт, поради което ответникът наследява А. К. Н. като неин преживял съпруг и съответно ревандикационният иск е неоснователен за наследствените му права от 2/3 ид.ч., което обуславя и частична неоснователност на иска за присъждане обезщетение за лишаване от ползване.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът В. К. В. се позовава на основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК по въпросите:
1) пораждат ли се правни последици от евентуален брак, сключен в чужбина и нерегистриран в Република България до надлежно съставяне на акт за сключен граждански брак от длъжностно лице по гражданско състояние в Република България и свързан ли е с правните последици, които българското право свързва с брака
2) когато бракът в чужбина е сключен със съдебно решение, подлежи ли то на екзекватура за признаването на правните му последици в Република България, както и това представлява ли валидна правна предпоставка за издаване на акт за граждански брак
3) следва ли след откриването на наследство при наличието на удостоверение, съгласно водените регистри за гражданско състояние към ГД „Гражданска регистрация и административно обслужване“, когато наследодателят е бил/а неомъжен/а, нямал/а е низходящи роднини, а възходящите такива са починали преди него/нея, да се представи решение от чуждестранен съд за сключен граждански брак не в оригинал, а в копие и ако може, то разпоредбите на чл.70, ал.1 и ал.2 ЗГР имат ли задължителен характер
4) при оспорване на документ, издаден от чуждестранна държава и при липса на легализация, следва ли съдът да укаже на страните в чия тежест е доказването на посочените в него обстоятелства
В практиката на ВКС по Решение № 118 от 21.12.2017 г. по гр.д. № 4596/2016 г., I г.о. е даден отговор на първите три въпроса, а именно, че: „Българското право допуска брак между български гражданин и чужд гражданин да бъде сключен пред местен орган в чужбина. Предпоставка за признаването му в Република България е да е била спазена формата, установена от правото на държавата, пред чийто орган той се сключва – чл. 75, ал.1 и 3 КМЧП. Разпоредбата на чл.70, ал.1 ЗГР вменява в задължение на българските граждани, които са поискали от местен орган по гражданско състояние в чужбина съставянето на акт за гражданско състояние, да се снабдят със заверен препис или извлечение от акта и в срок не по-късно от шест месеца след съставянето му да го предадат или изпратят на българския дипломатически или консулски представител в тази страна, или да го представят направо пред длъжностното лице по гражданско състояние в общината по постоянния си адрес. След получаване на преписа длъжностното лице по гражданско състояние регистрира настъпилото в чужбина събитие, като съставя съответен акт за гражданско състояние. Актовете, съставени по реда на чл.72, ал.2 ЗГР, имат вторичен характер. По изрично разпореждане на закона в тях длъжностното лице вписва без изменение данните от съставения в чужбина акт за гражданско състояние. При регистрация на граждански брак, сключен в чужбина, се вписват имената на сключилите брак, датата и мястото на сключване на брака- чл.72, ал.3, т.2 ЗГР“. Правните последици на брака, сключен в чужбина, настъпват от датата на сключването му, така както е удостоверена в съставения акт за гражданско състояние на компетентния орган в чужбина, а акта за регистрирането на брака в Република България няма конститутивно действие, а само отразява един вече настъпил факт, релевантен за гражданското състояние на лицата.
Произнасянето на въззивният съд по първите три въпроса съответства на практиката на ВКС, поради което по тях не е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2 ГПК.
Не може да обоснове допускане на касационно обжалване и четвъртия поставен въпрос, доколкото във въззивната жалба на В. К. В. липсва оплакване за допуснато от първоинстанционния съд при разпределяне на доказателствената тежест процесуално нарушение, а твърденията й са били, че представеният документ не е от кръга на издадените от надлежен български държавен орган документи и в този смисъл, без да е легализиран представлява частен документ и при оспорване на обстоятелствата, които страната иска да докаже с него, именно тази страна, която го представя носи доказателствена тежест при оспорване.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, Второ гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 103 от 11.04.2017 г., постановено по гр.д. № 34 по описа за 2017 г. на Окръжен съд-Перник.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: