О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 105
София, 04.05.2016 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на шестнадесети март две хиляди и шестнадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Бонка Йонкова
ЧЛЕНОВЕ: Евгений Стайков
Галина Иванова
изслуша докладваното от съдия Е.Стайков т. д. № 2325/2015г. и за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на Д. Г. Е. и Е. К. Е. срещу решение №226 от 16.02.2015г., постановено по в.гр.д.№2222/2014г. по описа на Софийски апелативен съд, г.о., ІІ с-в.
В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Твърди се, че неправилно въззивният състав е приел, че е налице пълно припокриване между отговорността на деликвента за вредите, причинени на касаторите в резултат на настъпилото пътнотранспортно произшествие и отговорността на застрахователя по застраховката му „гражданска отговорност”, тъй като основанията за отговорността са различни. Излагат се съображения, че определеният от наказателния съд размер на причинените на касаторите неимуществени вреди не ангажира неучаствалия в наказателното производство застраховател. Сочи се, че съдът е допуснал процесуални нарушения, тъй като не е обсъдил подробно оплакванията на жалбоподателите, не се е произнесъл по претенцията за лихви, неправилно е потвърдил първоинстанционното решение относно претенциите за имуществени вреди въпреки направения отказ от исковете, както и че незаконосъобразно е определил размера на присъдените разноски за юрисконсултско възнаграждение.
В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК касаторите поставят следния материалноправен въпрос, за който се твърди, че са налице предпоставките по чл.280 ал.1 т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение: „Налице ли е съвпадение на обема на отговорността на застрахователя по чл.226 ал.1 КЗ по застраховката „гражданска отговорност” с обема на отговорността на деликвента, установена с присъда, уважаваща иск по пострадалия по чл.45 ЗЗД?”. В изложението се сочи, че поставеният въпрос е решен от въззивния състав в противоречие със задължителната практика на ВКС, обективирана в Тълк. решение №2/2010г. от 6.06.2012г. по тълк.д.№1/2010г. на ВКС, ОСТК, и в решение №129 от 25.09.2012г. по т.д.№346/2011г., ВКС, ІІ т.о.
В срока по чл.287 ал.1 ГПК не е постъпил писмен отговор на касационната жалба от ответното дружество ЗК [фирма] – [населено място].
Върховен касационен съд, ТК, състав на Второ отделение, след преценка на данните по делото и доводите по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното :
С решение №2384/8.04.2014г., постановено по гр.д.№8725/2013г. по описа на СГС, І-во г.о., 21 с-в, са отхвърлени исковете на Д. Г. Е. и Е. К. Е. за осъждането на ответното дружество ЗК [фирма] да заплати на ищците по 270 000 лв. за всеки един от тях – обезщетение за претърпени неимуществени вреди, вследствие на настъпило застрахователно събитие на 7.07.2008г.. С решението са отхвърлени и исковете съответно за сумата 24 000 лв. – обезщетение за имуществени вреди на ищцата Д. Е. и за сумата 9 600 лв. – обезщетение за имуществени вреди на ищеца Е. Е., резултат от същото застрахователно събитие – ПТП, при което е починал сина на ищците Р. К..
Първоинстанционното решение е обжалвано изцяло от ищците, които с въззивната жалба са направили отказ от исковете за неимуществени вреди за претенциите над 150 000 лв. за всеки един от тях и отказ изцяло от исковете за имуществени вреди. С обжалваното решение от 16.02.2015г. по в.гр.д.№2222/2014г. Софийският апелативен съд е обезсилил първоинстанционното решение в частта му, с която са отхвърлени исковете за обезщетяване на неимуществените вреди над сумата от по 150 000 лв. за всеки ищец като е прекратил производството в тази му част. С въззивното решение е потвърдено решението на СГС в останалата му част и са присъдени разноски в полза на ответното дружество, представляващи юрисконсултско възнаграждение по чл.78 ал.8 ГПК. С определение от 25.05.2015г.,постановено по реда на чл.248 ГПК е изменено решението от 16.02.2015г. в частта за разноските, като е присъдено юрисконсултско възнаграждение в полза на ответното дружество в размер на 14 810 лв. вместо присъдената с решението сума от 16 980 лв. Определението от 25.05.2015г. е обжалвано с частна жалба от ищците Д. и Е. Е., въз основа на която е образувано ч.т.д. №2324/2015г. по описа на ВКС, ТК, ІІ т.о.
Въпреки, че касаторите обжалват изцяло въззивното решение, настоящият състав намира, че е компетентен да се произнесе по искането за допускане на касационно обжалване на решението единствено в частта му, с която е потвърдено първоинстанционното решение, с което са отхвърлени исковете за неимуществени вреди до размер на 150 000 лв. за всеки един от ищците. В тази й част касационната жалба е допустима като предявена в срока по чл.283 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
Настоящият състав намира, че касационната жалба е недопустима и следва да бъде оставена без разглеждане в частта й, с която се обжалва въззивното решение, с което е потвърдено първоинстанционното решение за отхвърляне на претенциите за имуществени вреди. С оглед направения от ищците с въззивната жалба пълен отказ от исковете за обезщетение за имуществени вреди, въззивният състав е следвало да обезсили първоинстанционното решение и да прекрати производството в тази му част, вместо да потвърждава отхвърлителното решение. Касаторите в случая обаче нямат правен интерес от отмяна /обезсилване/ на въззивното решение по отношение на имуществените вреди /няма и такова искане в касационната жалба/, тъй като правният резултат от отхвърлянето на исковете за обезщетение за имуществени вреди е идентичен с правния резултат от прекратяването на производството за имуществени вреди, поради отказ от иска /и в двата случая се преклудира правото на иск на ищците за имуществени вреди срещу застрахователя/.
Присъдените разноски за юрисконсултско възнаграждение и свързаните с тях оплаквания в касационната жалба за неправилното определяне на обжалваемия интерес от въззивния съд, поради пълен отказ от исковете за имуществени вреди и частичен отказ от претенциите за неимуществени вреди, са предмет на образуваното производство по ч.т.д. №2324/2015г. на ВКС по обжалване на определението от 25.05.2015г., постановено по реда на чл.248 ГПК.
За да потвърди първоинстанционното решение в частта му, с която са отхвърлени исковете на Д. Г. Е. и Е. К. Е. против ЗК [фирма] за обезщетение за неимуществени вреди до размер на 150 000 лв. за всеки един от ищците, въззивният съд е приел за установено, че на 7.07.2008г. синът на ищците Р. К. е загинал при пътнотранспортно произшествие в [населено място], причинено виновно от Б. Е. С. при управление на л.а. БМВ с рег. [рег.номер на МПС] , чиято отговорност е била валидно застрахована при ответното дружество по риска „гражданска отговорност”. С присъда, постановена н.о.х.дело№100/2010г. на СГС, НК, състав, подсъдимият С. е осъден да заплати на Д. Е. и Е. Е. на основание чл.45 ЗЗД обезщетение за неимуществени вреди в размер на по 15 000 лв. за всеки един от гражданските ищци като размерът е бил увеличен на по 30 000 лв. с решение №108/15.04.2011г. по в.н.о.х.дело №116/2011г. по описа на САС, НК, 3 състав. Въззивният състав е посочил, че ищците са депозирали издадените им изпълнителни листове пред застрахователя-ответник и последният е извършил плащане на сумите по главниците, присъдени в наказателния производство – общо в размер на 60 000 лв.
На базата на така установената фактическа обстановка и при извършено препращане по чл.272 ГПК към мотивите на първоинстанционния съд, въззивният състав е приел, че претенциите на ищците за обезщетение за неимуществени вреди са допустими, тъй като не е налице сила на присъдено нещо – претенцията по чл.45 ЗЗД е с различни страни и различно основание спрямо претенцията по чл.226 КЗ. В същото време съдът е приел, че претенциите за обезщетение за неимуществени вреди срещу застрахователя над присъдения в наказателното производство размер са неоснователни, поради вторичния характер на прякото право срещу застрахователя спрямо правото на обезщетение от деликвента. Изложени са съображения, че застрахователят по застраховка „гражданска отговорност” не може да дължи повече от дължимото от прекия причинител на непозволеното увреждане. В заключение е посочено, че след като присъденото обезщетение от по 30 000 лв. е изплатено като ищците са реализирали избора си да потърсят обезщетение първо от деликвента, липсва основание за заплащане от застрахователя на по-голямо по размер обезщетение от вече присъденото и изплатеното.
Настоящият състав на ВКС намира, че липсват основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.
Допускането на касационно обжалване предпоставя с обжалваното решение въззивният съд да се е произнесъл по материалноправен и/или по процесуалноправен въпрос, обусловил правните му изводи по предмета на спора, и по отношение на този въпрос да са осъществени някои от допълнителните предпоставки по т.1 – т.3 на чл.280, ал.1 ГПК. Поставеният в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК въпрос: „Налице ли е съвпадение на обема на отговорността на застрахователя по чл.226 ал.1 КЗ по застраховката „гражданска отговорност” с обема на отговорността на деликвента, установена с присъда, уважаваща иск по пострадалия по чл.45 ЗЗД?” е значимият въпрос за конкретния правен спор, обусловил решаващия извод на въззивния съд за неоснователност на исковите претенции за неимуществени вреди. В случая обаче не е налице поддържаната от касаторите допълнителна предпоставка по чл.280 ал.1 т.1 ГПК, тъй като въпросът не е решен в противоречие със задължителната практика на ВКС.
До приемането на Тълкувателно решение №1/2014г. от 23.12.2015г. по тълк.дело №1/2014г. на ВКС, ОСТК, съществуваше противоречива практика на ВКС по поставения въпрос, включително такава застъпваща тезата на касаторите /решение №129 от 25.09.2012г. по т.д.№346/2011г., ВКС, ІІ т.о./ В т.1 от цитираното тълкувателно решение ВКС, ОСТК, прие, че „в производството по пряк иск с правно основание чл.226, ал.1 КЗ обемът на отговорността на застрахователя е ограничен до размера на присъденото обезщетение по уважен срещу застрахования делинквент иск по чл.45 ЗЗД, когато има за предмет обезщетяване на същите вреди, но в рамките на застрахователната сума, уговорена в застрахователния договор”. Съгласно т.2 от Тълкувателно решение №1/ от 19.02.2010г. по тълк.дело №1/2009г. на ВКС, ОСГТК, тълкувателните решения на ВКС представляват задължителна съдебна практика по см. на чл.280 ал.1 т.1 ГПК. Ето защо доколкото поставеният от касаторите въпрос е решен от въззивния съд в съответствие със задължителната практика на ВКС, не са налице основанията за допускане на въззивното решение до касация. Въззивният съд не е нарушил и разясненията, дадени в Тълк. решение №2/2010г. от 6.06.2012г. по тълк.д.№1/2010г. на ВКС, ОСТК, които се отнасят до допустимостта на прекия иск по чл.226 КЗ, а не до неговата основателност.
Мотивиран от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №226 от 16.02.2015г., постановено по в.гр.д.№2222/2014г. по описа на Софийски апелативен съд, г.о., ІІ с-в. в частта му, с която е потвърдено решение №2384/8.04.2014г., постановено по гр.д.№8725/2013г. по описа на СГС, І-во г.о., 21 с-в, с което са отхвърлени исковете на Д. Г. Е. и Е. К. Е. против ЗК [фирма] за обезщетение за неимуществени вреди до размер на по 150 000 лв. за всеки един от ищците.
Оставя без разглеждане касационната жалба срещу решение №226 от 16.02.2015г., постановено по в.гр.д.№2222/2014г. по описа на Софийски апелативен съд, г.о., ІІ с-в. в частта му, с която е потвърдено решение №2384/8.04.2014г., постановено по гр.д.№8725/2013г. по описа на СГС, І-во г.о., 21 с-в, с което са отхвърлени исковете на Д. Г. Е. и Е. К. Е. против ЗК [фирма] за обезщетение за имуществени вреди.
Определението подлежи на обжалване пред друг състав на ВКС, ТК, в едноседмичен срок от съобщаването на страните в частта му, с която касационната жалба е оставена без разглеждане. В останалата му част определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ :