6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 105
София, 03.02.2012 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в закрито заседание в състав:
Председател:Добрила Василева
Членове:Маргарита Соколова
Гълъбина Генчева
Като изслуша докладваното от съдията Соколова гр. д. № 794/2011 г., и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена в срока по чл. 283 ГПК, от адв. С. Г. – пълномощник на [фирма] [населено място], срещу въззивното решение от 02.05.2011 г. по гр. д. № 548/2010 г. на Софийския апелативен съд в частта, с която е потвърдено решение № 725 от 16.07.2010 г. по т. д. № 164/2009 г. на Софийския градски съд в частта, с която касаторът е осъден да предаде на [фирма] владението на УПИ VІІ-427 от кв. 76 с площ 3 870 кв. м., ведно с построената в него едноетажна жилищна сграда, и на поземлен имот пл. № 430 от кв. 76 с площ 1 020 кв. м., послужил за основа на УПИ VІ-430, целият с площ 1 300 кв. м., находящи се в [населено място], м. «К.». Относно предпоставките за допускане на касационно обжалване се поддържат основания по чл. 280, ал.1, т.т. 1 и 2 ГПК.
Ответникът по касация [фирма] [населено място] счита, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, а по същество касационната жалба е неоснователна.
Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., при произнасяне по допускане на касационното обжалване, взе предвид следното:
За да потвърди първоинстанционото решение в частта, с която искът за собственост е уважен, въззивният съд приел, че спорните по делото имоти, които произхождат от Б. М., са възстановени по ЗВСОНИ и ЗВСВНОИ по З., ЗПИНМ, ЗБНМ, ЗДИ и ЗС на неговите наследници по закон А. и Н. Б. Н.. С н. а. № 29/2001 г. собствениците се разпоредили с възстановените имоти в полза на физически лица, които от своя страна ги продали на ищеца с н. а. № 112/2006 г. и той се легитимира за собственик на основание материализираната в договора покупко-продажба.
Прието е също, на 02.02.2002 г. е прекратен сключеният договор за наем между касатора и [фирма], чийто иск по чл. 97, ал. 1 ГПК /отм./ срещу наследниците на Б. Н. /А. Б. Н. е ответник, а Н. Б. Н. – трето лице помагач/ за признаване право на собственост върху спорните имоти е отхвърлен с влязло в сила решение по гр. д. № 4976/2002 г. на Софийскя районен съд. Ето защо понастоящем ответникът-касатор ползва имотите без правно основание, поради което следва да предаде владението на собственика им.
Въззивният съд обсъдил и възраженията за липса на доказателства извършилите разпореждането А. и Н. Б. Н. да са наследници на Б. М., за липса на идентичност между възстановените имоти и спорните и на предпоставките по чл. 1 ЗВСОНИ и по ЗОСОИ, както и доводът, че са налице предпоставките на пар. 6, ал. 1 от ПЗР на ЗППДОбП /отм./. Приел, че изводът за установено наследствено правоприемство следва от удостоверенията за наследници, представени при сключването с н а. № 29/2001 г. на договора за покупко-продажба и при подписване на протокола от 11.02.1999 г. за предаване на владение между [фирма] и наследниците на Б. М.. Съдът приел още, че тъй като второто и третото възражения не са направени с отговора на исковата молба и до приемане на доклада по делото в хода на първоинстанционното производство, те са преклудирани, но независимо от това ги обсъдил и намерил, че на наследниците на Б. М. са възстановени по надлежния ред отчуждени от техния наследодател недвижими имоти, идентични със спорните, които съществуват в размерите, до които са отчуждени. За неприложима в исковото производство и съответно – в разглеждания случай, съдът счел разопредбата на пар. 6, ал. 1 от ПЗР на ЗППДОбП /отм./, която важи в процедурата по приватизация като способ за превръщане на държавната и общинска собственост в частна.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът е поставил въпросите: 1. при оспорена от ответника собственост на ищеца и праводателите му – законни наследници, може ли да се уважи иск по чл. 108 ЗС без представяне от ищеца на доказателства, ползващи се с доказателствена сила относно факта на наследственото правоприемство и какви следва да са тези доказателства; може ли да се уважи искът и без преки доказателства за възстановената собственост; 2. носи ли ответникът доказателствена тежест по направеното от него оспорване на активната материалноправна легитимация на ищеца, завел ревандикационен иск по чл. 108 ЗС; 3. допустимо ли е уважаване на иска по чл. 108 ЗС по отношение на имоти, за които е изтекъл преклузивният срок по пар. 6 от ПЗР на ЗППДОбП /отм./ за заявяване на вещни права, и 4. има ли основания да се уважи иск по чл. 108 ЗС, ако не са събрани и изследвани доказателства дали спорният имот отговаря на изискванията на чл. 1 ЗВСОНИ, а именно да съществува реално до размерите, в които е отчужден.
Поставените от касатора правни въпроси са съществени за изхода на делото и могат да обосноват допускане на касационната жалба за разглеждане по същество, ако касаторът установи освен това, че те са решени от въззивния съд в противоречие със задължителната съдебна практика – чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, или че по тях има противоречива съдебна практика – чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК. При преценка на данните по делото, наведените от касатора доводи и сочените съдебни решения, настоящият състав на Върховния касационен съд, І-во г. о., намира, че поддържаните предпоставки за допускане на касационно обжалване на въззивното решение не са налице по следните съображения:
Съгласно трайната съдебна практика, изразена и в представените от касатора решения, при иск за собственост на недвижим имот, произхождаща от реституция по ЗВСОНИ, ищецът следва да установи, при условията на пълно и главно доказване, наличието на кумулативните предпоставки, формулирани в чл. 1, ал. 1, респективно чл. 2, ал. 1 и 3 и в чл. 4, ал. 1 ЗВСОНИ, както и че ответникът владее имота без правно основание; ответникът носи доказателствената тежест да установи наличие на основание за владение. Тази практика е в съответствие с общото правило, че всяка страна носи доказателствена тежест относно тези факти, от които извлича изгодни за себе си правни последици, които именно затова претендира като настъпили. Същевременно установяването на релевантните за спора факти и обстоятелства може да стане с всякакви допустими доказателствени средства, както с преки, така и с косвени, като законът не поставя ограничения в това отношение.
Съгласно чл. 3, ал. 1 ЗВСОНИ собствеността върху имотите по чл. 1 и 2 се възстановява на лицата, от които те са били отнети, или на техните наследници по закон или други правоприемници. В разглеждания случай, след като обсъдил събраните по делото доказателства във връзка с доводите на страните, въззивният съд е обосновал извод, че имотите са отнети от Б. М., чиито наследници по закон са синовете му Н. и А. Б. Н.. Действително, по настоящото дело не е представено удостоверение за наследниците на собственика, но качеството на посочените лица на наследници е установено чрез представените по делото други доказателства, сред които и н. а. № 29, том ІІ, рег. № 2652, дело № 204 от 28.05.2001 г. за покупко-продажба, съдържащ описание на представените при изповядването на сделката документи, включително и удостоверения за наследници. Позоваването от въззивния съд на този акт е в съотвествие с трайната съдебна практика, че нотариалният акт за сделка в частта на нотариалното удостоверяване на извършените от и пред нотариуса действия съставлява официален свидетелствуващ документ. След като нотариусът като длъжностно лице в кръга на правомощията, делегирани му от закона, е удостоверил, че пред него са извършени определени действия – представени са определени документи, то до прякото и пълно опровергаване на факта на това удостоверяване, съдът е длъжен да зачете формалната доказателствена сила на документа съгласно чл. 143, ал. 1 ГПК /отм./ и да приеме, че действието е извършено, и то съобразно закона. Страната, която твърди обратното, съобразно чл. 127, ал. 1 ГПК /отм./ следва да опровергае удостовереното действие и да докаже факта, че именно този документ не е бил представен.
Изхождайки от това положение, въззивният съд правилно е приел, при позоваване на посочения нотариален акт, че праводателите на лицата, от които ищецът е придобил правото на собственост, са такива по чл. 3, ал. 1 ЗВСОНИ. Ответникът, сега касатор, носи тежестта да представи доказателства, изключващи наличието на наследствено правоприемство, но такива по делото не са представени.
Съгласно разясненията, дадени в ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, касационно обжалване може да се допусне по правен въпрос, включен в предмета на делото и който е обусловил изхода на спора. Въпросът за приложението на пар. 6, ал. 1 от ПЗР на ЗППДОбП /отм./ не е такъв.
Съгласно посочената разпоредба, лицата, чиято собственост е възстановена по ЗВСОНИ, могат да заявят своето вещно право пред органа по чл. 3 ЗППДОбП /отм./ най-късно в двумесечен срок след обнародване на решението за приватизация на предприятието, в което е включен съответният имот, а лицата, които не са сторили това, имат право само на обезщетение. Разпоредбата, тълкувана във връзка и с пар. 6, ал. 6 от ПЗР на с. з., е предназначена да уреди колизията на две групи права – тези на лицата, собствеността на които е възстановена по ЗВСОНИ /съответно по ЗСПЗЗ/, и тези, които произтичат от преобразуване и приватизация на държавни и общински предприятия.
В разглеждания случай ответникът, макар да твърди, че владее спорните имоти на самостоятелно основание, не заявява източника на това основание, нито противопоставя права, произтичащи от проведена процедура по приватизация на негов правоприемник. По делото е установено и това се сочи и в касационната жалба, че имотът е бил част от активите на държавно предприятие Научно-изследователски институт по текстилна промишленост „В.”, впоследствие – на [фирма], а след прекратяването му – преминал към [фирма]. При това положение приложението на пар. 6 от ПЗР на ЗППДОбД /отм./ е следвало да бъде обсъдено в спора между наследниците на собственика, от когото имотът е отчужден и претендиращото право на собственост търговско дружество след преобразуването и приватизацията на държавното предприятие. С влязлото в сила решение от 18.10.2004 г. по гр. д. № 4976/2002 г. на Софийския районен съд обаче, правата на [фирма] са отречени, а касаторът, който е наемател на [фирма] по вече прекратения поради изтичане на срока договор за наем, не е заявил и доказал свои, противопоставими на ищеца, права. От тази гледна точка следва да се приеме, че въпросът за приложението на пар. 6 от ПЗР на ЗППДОбП /отм./ не е определящ изхода на настоящия спор и в този смисъл не е налице общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационната жалба за разглеждане по същество.
По прилагането на ЗВСОНИ са приети ТР № 1/1995 г. и ТР № 6/2006 г. на ОСГК на ВКС с характер на задължителна съдебна практика, с които са разрешени по-голяма част от спорните въпроси, свързани с възстановяването на имотите по този реституционен закон. Относно изискването за реално съществуване на имота в ТР № 1/1995 г. е уточнено, че е достатъчно имотът да съществува като обект на собственост до размерите, в които е бил отчужден. Последвалата трайна съдебна практика на Върховния касационeн съд приема, че когато отчужденият имот е представлявал дворно място с няколко сгради, а към момента на влизане в сила на ЗВСОНИ съществува само една от тях, подлежи на възстановяване това, което е останало от имота – т. е. дворното място и запазената постройка, тъй като, съгласно чл. 1 и 2 ЗВСОНИ имотите се възстановяват до размера, в който са били одържавени. Ако имотът е заварен в по-малък размер, поради липсата на някои от постройките, следва да се възстанови в този намален размер, като единство от застроена и незастроена част, а не само запазената сграда.
Даденото от въззивния съд разрешение не противоречи на посочената задължителна съдебна практика. Въз основа на установените по делото факти, че спорните имоти, които се държат от ответника, са част от имота, който още при отчуждаването е бил застроен със сграда, съществуваща и понастоящем и означена с № 2 /приложение № 1 към заключението на съдебно-техническата експертиза/, а сгради № 1 и № 3 са строени след 1977 и преди 1994 г., въззивният съд е обосновал извод, че имотът съществува реално до размерите, в които е одържавен и подлежи на възстановяване, като въпросът коя точно част от парцел VІ-430 следва да бъде предадена на ищеца, е свързан с изпълнението на влязлото в сила решение.
Затова и не се установява да са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК като основание за допускане на касационната жалба за разглеждане по същество.
Не е налице и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК. В представените от касатора решения се разглеждат хипотези и фактически положения, които не позволяват възстановяване на имотите съгласно разясненията, дадени в цитираните тълкувателни решения, като приетите разрешения са с оглед на доказателствата по конкретните дела, но по правните въпроси няма противоречиво произнасяне, което да обоснове допустимост на касационното обжалване.
Обжалваното решение съдържа преценка относно всички елементи от фактическия състав на възстановяване на собствеността по ЗВСОНИ, а въпросът дали фактическите констатации, направени от въззивната инстанция, съответстват на събраните доказателства и дали правните изводи са в съгласие с материалния закон, касае правилността на решението, която може да се проверява само при наличие на някое от основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК.
С оглед изхода на спора и предвид заявеното искане, на ответника по касация следва да се присъдят разноските за водене на делото във Върховния касационен съд в размер на 2 200 лева.
По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение от 02.05.2011 г. по гр. д. № 548/2010 г. на Софийския апелативен съд в частта, с която е потвърдено решение № 725 от 16.07.2010 г. по т. д. № 164/2009 г. на Софийския градски съд в частта, с която [фирма] е осъдено да предаде на [фирма] владението на недвижими имоти, подробно описани.
ОСЪЖДА [фирма] [населено място] да заплати на [фирма] с. гр. разноските за водене на делото във Върховния касационен съд на РБ в размер на 2 200 /две хиляди и двеста лв./ лева.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: