О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1052
гр.София, 25.09.2015 г.
Върховният касационен съд на Република България,
четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на
двадесет и трети септември две хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Борислав Белазелков
ЧЛЕНОВЕ: Борис Илиев
Димитър Димитров
като разгледа докладваното от Борис Илиев гр.д.№ 3371/ 2015 г.
за да постанови определението, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на В. Ш., гражданин на Л., с искане за допускане на касационно обжалване на въззивно решение на Бургаски апелативен съд № 110/ 21.11.2014 г. по гр.д.№ 261/ 2014 г., с което е потвърдено решение на Бургаски окръжен съд по гр.д.№ 1731/ 2012 г. и по този начин е обявен за окончателен сключеният на 12.02.2007 г. между касатора и [фирма], [населено място], предварителен договор за строителство и прехвърляне на недвижим имот, с който [фирма] се задължава да продаде на В. Ш. недвижим имот, находящ се в масивна сграда с апартаменти, изградена в У. *-**, кв.**** по плана на к.к.”С. б. – з.”, [община], област Б., който имот представлява апартамент № С-**, находящ се на пети етаж, с обща застроен площ 59.00 кв.м. и съответните 0,945 % идеални части от общите части на сградата, имотът с идентификатор *****.***.**.*, при условие, че в двуседмичен срок от влизане на решението в сила В. Ш. заплати на [фирма] остатъка от уговорената продажна цена по договора в размер 9 912 евро.
С жалбата се оспорва обявяването на договора за окончателен под условие, като касаторът поддържа, че е заплатил цялата уговорена по него продажна цена. В изложението си по чл.284 ал.3 т.2 ГПК повдига процесуалноправния въпрос за задължението на въззивния съд да обсъди всички събрани по делото доказателства и направени от страните доводи, а не само избрани от него доказателства и доводи, игнорирайки останалите и води ли този порок до необоснованост на решението му. Според него в обжалваното решение този въпрос е разрешен в противоречие с практиката на ВКС. Освен това формулира материалноправните въпроси за възможността двустранен договор да бъде изменен с издаване на пълномощно от една от страните по него в полза на другата; за предпроцесното поведение и изявления на една от страните по договора като критерий за тълкуването му съгласно чл.20 ЗЗД; и процесуалноправните въпроси за задължението на съда да приспадне начислен по фактура и платен данък добавена стойност (ДДС) при определяне на неплатената част от задължението на купувача по предварителен договор и да изследва налице ли са предвидените в ЗДДС предпоставките за начисляване на ДДС при продажба на недвижим имот. Тези въпроси, според касатора, имат значение за точното прилагане на закона и развитието на правото.
Ответната срана [фирма] оспорва жалбата и излага съображения, че поставените от касатора въпроси са неясни и неотносими към правните разрешения на въззивния съд, поради което не могат да обусловят допускане на касационното обжалване. Твърди също, че съдебната практика, на която касаторът се позовава, е неотносима към конкретния казус.
Жалбата е допустима, но искането за допускане на касационно обжалване се явява неоснователно.
Въззивният съд е приел за установено от фактическа страна, че ищецът и ответникът са страни по предварителен договор за продажба на недвижим имот, по който първият има качеството на купувач, а вторият – на продавач. Продажната цена била уговорена в размер 49 560 евро без ДДС и е заплатена от купувача на продавача съобразно уговорените в договора начин и срок. Не е платен обаче ДДС върху цената, а той е част от нея и с оглед чл.67 ал.2 ЗДДС се дължи от купувача допълнително. Съдът обсъдил, но отхвърлил възраженията на ищеца, че уговорките за начина на плащане на цената (частично – по сметка на дружеството – продавач, а останалата част – по лична сметка на управителят му) сочат на двуелементност на предварителния договор и на отделно плащане на цената на вещта и на цената на строителните работи. Посочил, че задължението за цена е едно, независимо как е уредено плащането, но дори в обратната хипотеза, това не дерогира изискването за допълнително начисляване на ДДС. За наличието на това задължение съдът счел ирелевантно и обстоятелството дали дружеството-продавач е издало редовни счетоводни документи, как е водило счетоводството си и как се уреждат отношенията му с приходната администрация на държавата. Обсъдени са и са отхвърлени и възраженията на ищеца, че издаденото от управителя на ответника пълномощно, даващо право на купувача да продаде сам на себе си процесния имот при различна продажна цена (41 534 лв), има значението на писмено изменение на предварителния договор в частта за цената. Съдът обсъдил и доводът във въззивната жалба, че има вътрешно противоречие в предварителния договор касателно продажната цена, което сочи включването на ДДС в нея, счел го за неоснователен и постановил, че договорът следва да бъде обявен за окончателен, при условие, че ищецът заплати на ответника разликата до пълната продажна цена от 9 912 евро.
При така изложените от въззивния съд мотиви, процесуалноправният въпрос за задължението на въззивния съд да обсъди всички (а не само избрани от него) доказателства и доводи на страните, (който според касатора е разрешен в противоречие с практиката на ВКС), не обуславя обжалваното решение. В него въззивният съд не е приел, че не следва да обсъжда всички доказателствата по делото и доводите на страните, нито фактически е достигнал до този резултат. Всички наведени от касатора (тогава въззивник) доводи и възражения в жалбата му срещу първоинстанционното решение са обсъдени от въззивния съд в мотивите на неговия акт и са отхвърлени. Дали мотивите на въззивния съд са правилни, в производството по чл.288 ГПК не може да бъде проверявано. Основателността на искането за допускане на касационен контрол се преценява само с оглед конкретните правни разрешения на въззивния съд, обусловили изхода от спора, доколкото във връзка с тях касаторът е формулирал относим правен въпрос (Тълкувателно решение № 1/ 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/ 2009 г. на Общо събрание на Гражданска и Търговска колегии на ВКС).
Не обуславя решението и процесуалноправният въпрос за задължението на съда да приспадне начислен по фактура и платен ДДС при определяне на неплатената част от задължението на купувача по предварителен договор. Този въпрос не е повдигнат с въззивната жалба и съгласно чл.269 ГПК въззивният съд не е имал право да се произнася по него (срв. Тълкувателно решение № 1/ 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г., на Общо събрание на Гражданска и Търговска колегии на ВКС). По въпрос, който не е разрешен от инстанцията по същество поради това, че не е бил надлежно релевиран пред нея, касационно обжалване не може да бъде допуснато. Изложеното важи и по отношение на въпроса длъжен ли е съдът да изследва налице ли са предпоставките по ЗДДС за начисляване на ДДС при продажба на недвижим имот. Въззивният съд се произнася по наличието на тези предпоставки дотолкова, доколкото страните спорят по наличието им и са направени в съответните процесуални срокове възражения за липса на такива предпоставки. В случая съдът е обсъдил всички доводи на ищеца за това, дължим ли е ДДС в конкретния случай, а както касационната инстанция посочи по-горе, правилността на изводите му не може да бъде проверявана в производството по чл.288 ГПК.
Останалите въпроси, формулирани от касатора в изложението му по чл.284 ал.3 т.1 ГПК, обуславят въззивното решение, но нямат претендираното значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. Съгласно Тълкувателно решение № 1/ 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/ 2009 г. на Общо събрание на Гражданска и Търговска колегии на ВКС, такова значение имат правни въпроси, по които няма установена практика или има такава, но тя се нуждае от осъвременяване или промяна, както и в случаите на неясни, непълни или противоречиви закони, за да бъде установена практика по прилагането им или за осъвременяването или промяната й. Тези предпоставки не са налице в случая, тъй като материалните закони по поставените въпроси са пълни и ясни и практиката по прилагането им е установена. Двустранните договори се изменят при условията на чл.20а ал.2 ЗЗД – по взаимно съгласие на страните (с последващ договор), а пълномощното е едностранна сделка, учредяваща представителна власт за извършване на определени действия от пълномощника, чиито правни последици настъпват за упълномощителя. Двустранен договор не може да бъде изменен с издаване на пълномощно от една от страните по него в полза на другата, тъй като овластяването на първата страна с представителни права не предполага по несъмнен начин волеизявление за съгласие с изменение на договора, макар пълномощното да се отнася за същата вещ, която е обект на договора. Предпроцесното поведение и изявления на една от страните по договора е релевантен критерий за тълкуването му съгласно чл.20 ЗЗД, но по пътя на тълкуването не може да отрече действието на изрична и ясна клауза в договора, с която една от страните поема задължения спрямо другата. Тълкуването е дейност, която е насочена към отстраняване на непълноти и неясноти, а когато договорът е изричен и ясен по отношение на волята на страните, съдържанието му може да бъде изменено само от тях по реда на чл.20а ал.2 ЗЗД, не и от съда под формата на тълкуване на съглашението.
По изложените съображения Върховният касационен съд намира, че не са налице предпоставките по чл.280 ал.1 ГПК и
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение на Бургаски апелативен съд № 110/ 21.11.2014 г. по гр.д.№ 261/ 2014 г.
ОСЪЖДА В. Ш., гражданин на Р. Л., [дата на раждане] , [населено място] , [улица], да заплати на [фирма], [населено място], [улица], Е.[ЕИК], 2 300 лв (две хиляди и триста лева) разноски по касационното производство.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: