Определение №1055 от 13.8.2012 по гр. дело №332/332 на 3-то гр. отделение, Гражданска колегия на ВКС

1

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1055
С., 13.08.2012година

Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на шести август, през две хиляди и дванадесета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАПКА ЮСТИНИЯНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЛЮБКА БОГДАНОВА
СВЕТЛА ДИМИТРОВА

като разгледа докладваното от съдия С. Д. гр.д. № 332 по описа за 2012 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Постъпила е касационна жалба от [фирма] [населено място], чрез пълномощника си адв. К. Б. от АК-Х., против въззивно решение № VI-112 от 07.12.2011 г., постановено по в.гр.д. № 1118/2011 г. на Бургаския окръжен съд, с което е потвърдено решение № 399 от 07.04.2011 г. на Бургаския районен съд, постановено по гр.д. № 8455/2009 г., в частта му, с която са отхвърлени предявените от [фирма] срещу Д. Р. Т. от [населено място], искове за установяване дължимостта на част от сумите, за които е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 417 ГПК № 4224/11.09.2009 г. по ч.гр.д. № 5306/2009 г. на Б., а именно: сумата от 8 444,50 евро главница, представляваща остатък от дължима четвърта и пета вноска, съгласно чл. 3, ал. 1, т. 4 и 5 от сключен между страните договор за строителство от 21.06.2007 г. с нот. заверка на подписите, ведно със сумата от 619,85 евро – лихва за забава върху сумата от 5 500 евро — четвърта вноска по договора за периода от 04.09.2008 г. до
21.07.2009 г., както и законна лихва върху главницата от датата на подаване на заявлението по чл. 417 ГПК – 21.07.2009 г. до окончателното и изплащане. С първоинстанционното решение е прието за установено, че Д. Р. Т. дължи на касатора сумата от 124,92 евро, лихва за забава върху част от дължимата главница в размер на 2 055,50 евро от уговорената между страните пета вноска по договора за строителство, за периода от 06.02.2009 г. до 21.07.2009 г. като този иск до пълния претендирай размер от 263,54 евро е отхвърлен, като производството за установяване дължимостта на разноските в заповедното производство е прекратено като недопустимо.
В изложение на основанията за допускане на касационно обжалване, касаторът поддържа, че в постановеното решение на въззивния съд, с което са отхвърлени исковете по чл. 422 ГПК, съдът се е произнесъл по правни въпроси, които са решени в противоречие с практиката на ВКС – основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Поставените правни въпроси от процесуален характер са относно приложението на чл. 12 и чл. 235, ал. 2 и чл. 266, ал. 3 ГПК. Същите са формулирани твърде общо, а именно – може ли съдът да основе своите изводи само на избрани от него доказателства и доказателствени средства, без да обсъди другите и да изложи съображения защо ги отхвърля като недостоверни, без да ги обсъди в съвкупност и да отчете връзката между тях, както и следва ли приетата от съда фактическа обстановка да съответства на представените доказателства и как съдът преценява кои доказателства да цени и кои не. В подкрепа на твърденията си представя съдебна практика, както следва: решение № 33 от 06.04.2010 г. на ВКС по гр.д. № 27/2009 г., II г.о., решение № 508 от 18.06.2010 г. на ВКС по гр.д. № 1411/2009 г., III г.о., постановени по реда на чл. 290 ГПК и обуславящи задължителна съдебна практика, както и решение № 348 от 22.06.2009 г. на ВКС по гр.д. № 2212/2008 г., II г.о. и решение № 1488 от 08.11.1999 г. на ВКС по гр.д. № 814/1999 г., V г.о., постановени по стария процесуален ред, които с оглед приетото в т. 3 от TP № 1/2010 Г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, тъй като не се касае за задължителна практика, съгласно т. 2 от същото TP, то основанието за допускане на касационното обжалване в случая е по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК – правен въпрос, решаван противоречиво от съдилищата.
Ответникът по касационната жалба Д. Р. Т. от [населено място], чрез пълномощника си адв. Д. П. от АК-Б. в писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК оспорва жалбата и изразява становище за липсата на основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване.
Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид изложените основания за допускане на касационно обжалване и като провери данните по делото, констатира следното:
Касационната жалба е срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд – оценяеми искове по чл. 422 ГПК, с цена над 5 000 лв., поради което се явява допустима. Същата е редовна като подадена в срока по чл. 283 ГПК.
За да отхвърли предявените искове с правно основание чл. 422 ГПК, вр. с чл. 79, ал. 1 и чл. 86, ал. 1 ЗЗД в посочените размери, въззивният съд е приел, че от представените от ответника и изходящи от ищеца два броя фактури от 2008 г., с приложени към тях касови бележки, се установява, че ответникът е заплатил на ищцовото дружество сумата от 16 516 лв., която има равностойността на претендираната главница от 8 444,50 евро. В тази връзка с оглед твърденията на ищеца и събраните по делото доказателства, в т.ч. и изслушаните експертизи, съдът е приел, че липсата на редовно счетоводство, което да удостоверява платената в брой цена води до невъзможността да се прецени съвпада ли тя с извършените преводи по банковата сметка на дружеството и действително ли те обхващат всички платени пари от възложителя, за които са му издадени касови ордери. Приел е също така, че при липсата на редовно хронологично отразяване в касовата книга на дружеството ищец за извършените плащания във връзка с процесния договор за строителство, воденото от него счетоводство не опровергава съдържанието на изходящите от него частни документи, в които са удостоверени плащания от възложителя на цялата уговорена цена по главницата.
Във връзка със заявените основания за допускане до касация настоящият състав на Трето гражданско отделение на Върховния касационен съд намира, че в случая не е налице критерият за селекция на касационните жалби по чл. 280, ал. 1 ГПК като общо основание за допускане на въззивното решение до касационен контрол. Това е така, тъй като разпоредбата на чл. 280, ал. 1 ГПК изисква да се посочи правен въпрос от значение за изхода на конкретното дело, който е обусловил правната воля на съда, обективирана в обжалваното решение и който с обжалваното решение е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, решаван противоречиво от съдилищата, или който има значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото. Поставените в изложението процесуалноправни въпроси са формулирани твърде общо и касаят приложението на чл. 12 и чл. 235, ал.
2 и чл. 266, ал. 3 ГПК и се свеждат до това, че съдът основава решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и върху закона, като преценява всички доказателства по делото и доводите на страните по вътрешно убеждение, както и какви са правомощията на въззивния съд при допуснати процесуални нарушения от първоинстанционния съд при събиране на доказателства. Тези процесуалноправни въпроси са от значение за изхода на спора, но те не са решени от въззивния съд в противоречие, както със задължителната съдебна практика, посочена от касатора, така и с постановеното от отделни съдебни състави на ВКС по стария процесуален ред. В съответствие с нормата на чл. 266, ал. 1 ГПК въззивният съд е приел, че правото на ищцовото дружество да иска събиране на доказателства -разпит на свидетел, изслушване на нова СИЕ и издаване на съдебно удостоверение, са преклудирани на основание чл. 266, ал. 1 ГПК, тъй като не попадат в хипотезата на чл. 266, ал. 2 и ал. 3 ГПК. В тази връзка поставеният правен въпрос в изложението от процесуално естество е по съществото на спора, а проверката за законосъобразност на обжалваното решение, включително и преценката на поставения от касатора въпрос, свързан с обсъждане на събраните по делото доказателства и доводите на страните, съгласно чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК, не може да се извърши в рамките по селекция на касационните жалби. Твърдения, които касаят неправилност на решението, изразяващи се в необосноваността му, поради опорочени фактически констатации, въз основа на които е приложен материалния закон, представляват касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК, а не могат да аргументират приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. По приложното поле на разпоредбата на чл. 266, ал. 3 ГПК е налице задължителна съдебна практика, обективирана в постановени от ВКС решения по реда на чл. 290 ГПК – решение № 398/03.02.2010 г. по гр. д. № 56/2009 г., ГК, IV г.о., решение № 224 от 02.07.2010 г. по гр. д. № 177/2010 г., ГК, II г.о., решение № 217/30.07.2010 г. по гр. д. № 367/2009 г., ГК, II г.о. и др. В цитираните съдебни актове е прието, че е недопустимо представянето на доказателства пред въззивния съд тогава, когато доказателствата са могли да бъдат представени пред първоинстанционния съд. Забраната на чл. 266, ал. 1 ГПК е приложима за факти и обстоятелства, които страните са могли да посочат в първоинстанционното производство. При действието на въведения с ГПК от 2007 г. ограничен въззив във въззивното производство страните могат да сочат и представят само доказателства за нововъзникнали факти, както и такива, за които не са могли да узнаят, посочат и представят до подаване на жалбата, съответно в срока за отговор съгласно чл. 266, ал. 2 Г.. Настъпващата в първоинстанционното производство поетапна преклузия за посочване и представяне на доказателства изключва възможността страната да поправи собствената си небрежност във въззивната инстанция. Когато са съществували обективни пречки доказателствата да бъдат посочени и представени в срок при разглеждане на делото от първата инстанция, страната има право да направи доказателствените си искания и представи относимите доказателства и във въззивното производство. Причините, които са попречили на страната да посочи или представи доказателствата следва да бъдат изложени и при необходимост доказани. Във въззивното производство страната може да иска и събиране на доказателства, които не са били допуснати от първоинстанционния съд поради процесуални нарушения – чл. 266, ал. 3 ГПК. Такива са не само доказателствата, които страната е поискала, но не са били събрани от съда в нарушение на съдопроизводствените правила, но и доказателствата, които страната не е представила поради пропуск на съда при изпълнение на служебните му задължения по чл. 312 ГПК да разпредели доказателствената тежест за подлежащите на доказване факти и да укаже на страните за кои от твърдените от тях факти не сочат доказателства. В конкретния случай, въззивният съд, като е оставил без уважение доказателствените искания на ищцовото дружество поради несвоевременното им заявяване с оглед правилата на ГПК от 2007 г., е процедирал в съответствие с практиката на ВКС по приложението на разпоредбите на чл. 266, ал. 1 и 2 и чл. 260, т. 6 ГПК, постановена по реда на чл. 290 ГПК, поради което соченото като основание за допускане на касационно обжалване противоречие с практиката на ВКС съгласно чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК не е налице.
При този изход на делото, на ответника по жалбата следва да се присъдят направените разноски за настоящата инстанция в размер на 300 лв. адвокатско възнаграждение.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № VI-112 от 07.12.2011 г., постановено по в.гр.д. № 1118/2011 г. на Б.
5

окръжен съд, по касационната жалба с вх. № 834 от 19.01.2012 г. на [фирма] [населено място].
ОСЪЖДА „В. строй55 Е. [населено място] да заплати на Д. Р. Т. от [населено място] направените разноски за настоящата инстанция в размер на 300/триста/ лева.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ^ ЧЛЕНОВЕ