О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1056
гр.София,14.11.2017г.
Върховен касационен съд на РБ, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на седми ноември две хиляди и седемнадесета година в състав:
Председател:ВЕСКА РАЙЧЕВА
Членове: СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА
ЕРИК ВАСИЛЕВ
като разгледа докладваното от съдията Райчева гр.д. № 1849 описа за 2017 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Обжалвано е решение № 2424 от 19.12.2016 г. по в. гр.д. № 3315/2016 г. на АС София, поправено с решение № 378 от 16.02.2017 г. по същото дело.
Жалбоподателят – Н. Г. С., чрез процесуалния си представител адв. Д. Д. П., поддържа доводи за неправилност на обжалваното решение по съображения подробно изложени в същата. В приложено към жалбата изложение на основанията за допускане на касационно обжалване се сочи, че е даден отговор на правни въпроси от значение за спора, които са разрешени в противоречие с практиката на ВКС, разрешавани са противоречиво от съдилищата и са от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото.
Касационно обжалване на решението на въззивния съд не следва да се допусне.
С обжалваното решение въззивният съд, като е отменил частично първоинстанционното решение е осъдил П. на РБ да заплати на Н. Г. на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 във вр. с чл. 4 ЗОДОВ сума от 10 000 лева, обезщетение за неимуществени вреди от незаконно наказателно преследване, ведно със законната лихва, считано от 19 март 2010 г. до окончателното плащане. Като е потвърдил първоинстанционното решение в останалата му част съдът е отхвърлил предявения иск на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за заплащане на сумата от 35 092q75 лева и сумата от 5255q69 лева обезщетение за имуществени вреди от незаконно наказателно преследване, произтичащи от стойността на конфискувани стоки и платени митнически задължения.
С обжалваното решение е прието, че отговорността на държавата има обективен характер и се реализира чрез заплащане на обезщетение, което съгласно чл.4 от ЗОДОВ се дължи за всички имуществени и неимуществени вреди, пряка и непосредствена последица от незаконното обвинение. Доказването на вредите и на причинно-следствената връзка между тях и незаконното обвинение е изцяло в тежест на ищеца, сезирал гражданския съд с иск за заплащане на обезщетение по реда на този закон. За безспорно е прието, че срещу ищеца е било образувано наказателно производство и същият е привлечен като обвиняем за извършено престъпление по чл.242, ал.1, б.„д” НК. Районната прокуратура е внесла обвинителен акт срещу него и образуваното наказателно производство пред СРС е завършило с оправдателна присъда. Посочено е, че постановената оправдателна присъда по повдигнатото обвинение е достатъчна, за да се приеме, че обвинението е било незаконно. Поради това, отговорността на П. следва да бъде ангажирана във връзка с действията, които нейните органи са предприели по отношение на ищеца по привличането му като обвиняем, по повдигане на обвинението за извършено престъпление, по взетата мярка за неотклонение „подписка” и по забраната да напуска страната. С оглед анализа на събраните доказателства съдът е формирал извод, че ищецът е претърпял неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от незаконното обвинение и подлежат на обезщетяване от ответника П.окуратура на РБ, на основание чл.2, ал.1, т.3 вр. чл.4 от ЗОДОВ. Съдът е намерил за доказани конкретни вреди като: страх и притеснение от неоснователно осъждане, засегната чест и достойнство, ограничения в личния и професионалния живот, неблагоприятни психологически, професионални и емоционални преживявания като стрес и напрежение, установени от събраните в производството гласни доказателства. Посочено е, че при определяне справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди, съдът съобразява продължителността на наказателното производство срещу ищеца, образувано през 2002г. и приключило с влязла в сила оправдателна присъда през 2008г., която не е в рамките на разумния срок за приключването му предвид фактическата и правна сложност, както и обстоятелството, че с поведението си ищецът не е станал причина за отлагане и забавяне на производството; тежестта на повдигнатото обвинение – по чл.242, ал.1 НК, предвиденото наказание лишаване от свобода до 10 години, както и вида на наложената мярка за неотклонение – подписка. Съобразени са още и възрастта на ищеца към датата на образуване на производството срещу него – 36 годишен и обстоятелството, че в продължение на повече от 2 години е било ограничено правото му на свободно придвижване, поради наложената забрана да напуска пределите на Република България. Преценено е и чистото съдебно минало на ищеца. При тези съображения е прието, че на ищеца следва да се присъди обезщетение за претърпените от него неимуществени вредите в размер 10 000 лева, който размер най-пълно съответства на степента и характера на доказаните в производството неимуществени вреди, както и на вида на упражнената процесуална принуда спрямо ищеца. За неоснователно е счетено искането на ищеца за присъждане на обезщетение в по-голям размер, тъй като по делото не се ангажирани доказателства че здравословните му проблеми – сърдечните кризи и острата левостранна сърдечна недостатъчност, са провокирани и предпоставени от воденото срещу него наказателно производство.
По иска за имуществени вреди, е прието, че след като има влязла в сила оправдателна присъда по обвинение по чл.242 НК и изрично разпореждане на наказателния съд, задържаните като веществени доказателства стоки да бъдат върнати на Н. С., то задържането им е било неоснователно. По делото е установено обаче, че конфискуваните стоки, чиято стойност се претендира, са иззети от търговското дружество [фирма] и са били собственост на последното, поради което представляват вреда не за ищеца, а за търговското дружество. Посочено е, че дори да се приеме, че закупените и конфискувани стоки са били собственост на физическото лице Н. С., сторените разходи за придобиване стоките не представляват пряка вреда за лицето от изземването и задържането им, тъй като то е останало техен собственик. За повреждането, моралното им остаряване и евентуалната им обезценка, собственикът на вещите има право на разликата между реалната им пазарна цена към датата на изземването и към датата на връщането, но в конкретния случай, такава претенция не е предявявана. Претенцията за сумата 5 255,69 лева за заплатени митнически такси е приета за неоснователна, доколкото е установено, че тази сума е платена от [фирма] и дори да се приеме, че физическото лице е направило този разход, то същият не е в причинна връзка с воденото срещу С. наказателно преследване, тъй като от заключението на приетата Съдебно-счетоводна експертиза се установява, че платените мита са за декларираните стоки, поради което дори и да не беше предприето срещу С. наказателно преследване, тези разходи щяха да бъдат сторени от него. В заключение, предявените искове за заплащане на обезщетение за имуществени вреди, като неоснователни следва да бъдат отхвърлени като неоснователни.
В приложение към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поставят въпросите: 1/ Изпълнил ли е въззивният съд задължението да се произнесе по спора след обсъждане на всички доказателства, събрани по делото? 2/Има ли право съдът да не кредитира писмени доказателства, неоспорени от страните и доказващи причинени имуществени вреди? 3/ При какви предпоставки и на какво основание трябва да отговаря ответникът за имуществени вреди, произтичащи от повреждане или унищожаване на веществени доказателства, иззети във връзка с повдигнато и поддържано обвинение. Поддържа се наличието на допълнително основание за допускане на касационно обжалване по тези въпроси, като се сочи и представя практика на ВКС, обективирана в решение № 278 от 10.12.2015 г. по гр.д. № 2392/2015 г. на ВКС, III г.о. Посочва се допълнително, че по въпроса за имуществените вреди по ЗОДОВ е налице основание за допускане на касационно обжалване, доколкото същият е решаван противоречиво от съдилищата и има значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото – основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 2 и т. 3 ГПК.
К. съд в настоящия си състав намира, че по въпроса за задължението на съда да се произнесе по спора след обсъждане на всички доказателства, събрани по делото, не са налице общите и допълнителни основания за допускане на касационно обжалване. Обжалваното въззивно решение е постановено при подробен анализ на приобщения по делото доказателствен материал и установените фактически данни. Наведените в жалбата доводи в подкрепа на относимостта на въпроса – за наличието на доказателства относно обедняването на ищеца със съответните парични суми, предмет на претенциите за имуществени вреди не обосновават в достатъчна степен претендираното обуславящо значение на въпроса. Съдът не е формирал извод за липса на обедняване, а е извел довода, че то е настъпило в патримониума на управляваното от ищеца търговско дружество, както и че се касае за два различни правни субекта. Жалбоподателят не ангажира в приложеното изложение практика на ВКС или практика на съдилищата, която да обосновава приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК. Представеното решение на III г.о. на ВКС не разглежда относима към настоящия случай хипотеза.
С оглед гореизложеното, не може да се счете за обуславящ и втория от поставените въпроси – дали има право съдът да не кредитира писмени доказателства, неоспорени от страните и доказващи причинени имуществени вреди. Съдът не е пренебрегнал представените от страните доказателства. Обсъдени са в мотивите на обжалваното въззивно решение представената по делото разписка от 25.09.2001 г. според която Н. Г. С. е получил от И. Г. М. сумата от 8 000 лева за закупуване на стоки от Т., със задължение да върне сумата, след продажбата на стоките. Обсъдени са свидетелските показания по делото, както и приходен касов ордер от 26.09.2001г., който установява, че Н. Г. С. е предоставил на [фирма] сумата 40 000 лева, като заем лични средства за стоки. При всестранното изследване на приобщения доказателствен материал обаче, не фактически, а правен е бил извода, че не са настъпили вреди в патримониума на ищеца, а в този на управляваното от него търговско дружество. Съображението, че се касае за различни правни субекти не се извлича от доказателствена непълнота или процесуални нарушения при събирането на доказателствата, а се основава тъкмо на установените от ищеца фактически данни. Наред с това, в съответствие, а не в противоречие със задължителната съдебна практика, съдът е заключил, че сторените разходи за придобиване на отнетата стока не съставляват пряка вреда за ищеца от изземването й и задържането й, защото ищецът е останал собственик на тази стока. За моралното остаряване на същите и евентуалната им обезценка, претенцията следва да има за предмет разликата между реалната им пазарна цена към датата на отнемането и датата на връщането им, в който смисъл е и решение № 296 от 13.02.2015 г. по гр.д. № 7288/2013 г. на ВКС, IV г.о.
По третият от поставените въпроси относно предпоставките и основанието, по които отговаря ответникът за имуществени вреди, произтичащи от повреждане или унищожаване на веществени доказателства, изззети във връзка с повдигнато и поддържано обвинение, въззивният съд е дал отговор, който вече беше обсъден с оглед предходния поставен въпрос. Жалбоподателят не установява противоречие между даденото от съда разрешение на поставения въпрос и практиката на ВКС. В представеното към изложението решение № 278 от 10.12.2015 г. на ВКС по гр.д. № 2392/2015 г. на III г.о. на ВКС, е дадено разрешение в смисъл, че искът за имуществени вреди вследствие на иззети в наказателното производство веществени доказателства се обхваща от разпоредбата на чл. 2 ЗОДОВ. На това разрешение именно съответства и въззивното решение и дадената от съда правна квалификация на предявените искове за имуществени вреди. Не са налице и останалите посочени допълнителни предпоставки по общо формулирания въпрос за определянето на имуществените вреди. Съгласно ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС за да е налице допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, правният въпрос от значение за изхода на обжалваното въззивно решение трябва да е разрешен в противоречие с друго влязло в сила решение на първоинстанционен съд, въззивен съд или решение на ВКС, постановено по реда на отменения ГПК по същия правен въпрос. Освен това, за да бъде установено противоречивото разрешаване на даден правен въпрос в от практиката на съдилищата, следва да бъдат представени поне две съдебни решения, които застъпват противоположни становища по него, като следва да се представят и доказателства за влизането в сила на съответните съдебни актове. В случая, касационният жалбоподател не представя доказателства за противоречивото разрешаване на поставените правни въпроси, включително по общо формулирания въпрос за определянето на имуществените вреди. Не е налице основание и за допускане на касационно обжалване в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като поставените въпроси е налице задължителна практика и не са налице промени в обществените условия или законодателството, които да налагат осъвременяването й по смисъла на т. 4 на ТР № 1/2009 г. на ОСГК на ВКС. Освен това, доколкото по тези въпроси беше посочено наличието на задължителна съдебна практика, то точното прилагане на закона е осигурено с постановяването й и обвързващото за съдилищата значение на даденото в нея тълкуване на относимите правни норми.
При тези мотиви касационно обжалване на въззивно решение не следва да се допусне до касационно обжалване.
Предвид изложените съображения съдът:
О п р е д е л и :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 2424 от 19.12.2016 г. по в. гр.д. № 3315/2016 г. на АС София.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
17