ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 1057
София, 14.08.2014г.
Върховният касационен съд на Република България, състав на Четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на шестнадесети юли две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
изслуша докладваното от съдия Б.Стоилова гр. дело № 2306 по описа за 2014г. и приема следното:
Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационната жалба на адвокат Н.А. като процесуален представител на [фирма] срещу въззивното решение на Пловдивския апелативен съд /П./ от 04.ХІІ.2013г. по в.гр.д. № 1126/2013г.
Ответниците по касационната жалба Н. Г. И. и А. Д. И., и двамата от [населено място], в отговора си по реда на чл.287 ал.1 ГПК чрез адвокат Ат.Г. са заели становище за недопускане на касационно обжалване. Претендират разноски.
Касационната жалба е допустима – подадена е в преклузивния срок, от страна, имаща право и интерес от обжалването, и е срещу валиден и допустим съдебен акт.
По допускането на касационно обжалване на въззивното решение ВКС на РБ констатира следното:
С решението си от 04.ХІІ.2013г. П. е потвърдил решението на Пловдивския ОС от 05.VІІ.2013г. по гр.д № 639/2012г., с което е отхвърлен предявеният от [фирма] срещу Н. .И., А. Д.И., И. М. К., С. Г. К., А. И. К. и К. И. К. иск за унищожаване на сключения помежду им с нотакт № ***/2***г. договор за доброволна делба на недвижими имоти в частта на клаузата по т.4 на стр.11 от нотариалния акт поради упражнена върху управителя на дружеството при изповядане на сделката принуда от страна на Н. И. и съпругът й А. И..
За да постанови решението, въззивният съд е приел, че за унищожаване на договор е релевантно онова заплашване, което е противно на закона или на морала; че ищецът, чиято е била тежестта, не е установил нито една от предвидените в чл.30 ЗЗД кумулативни предпоставки: извършване от едната страна по договора или от трето лице спрямо другата страна по договора съзнателни противоправни действия, целещи възбуждане у нея на основателен страх от засягане на имуществени или неимуществени нейни или на нейни близки блага, създаден у насрещната страна такъв страх, който я е мотивирал да сключи договора, и пряка причинна връзка между тях; между страните са били водени преговори и подписани няколко договора за задължаване и впоследствие за прехвърляне на вещни права върху конкретни обекти, като при последния договор дружеството се съгласило доброволно да бъде поделена съсобствеността по отношение на обектите в процесната жилищна сграда с възлагане в дял на Н.И. на ап. № 4 на трети етаж, без тя да дължи доплащане за площта над първоначално притежаваната от нея квота в съсобствеността; окончателното уговаряне на условията по договора за делба между дружеството и Н.И. без заплащане на суми за уравнение е осъществено на 26.ХІІ.2009г. в дома на ответника И., в деня на подписването на договора /28.ХІІ.2009г./ страните отново стигнали до същите уговорки, макар и след кратък спор, като пред нотариуса Н.И. отказала да подпише нотариалния акт, ако в него съществува клауза за доплащане на допълнителната квадратура; тези действия на И. и на третото лице Ат.И. не противоречат на закона и на морала, тъй като всяко лице има право да защитава материалните си права в предоставените му от закона рамки, като при негово недобросъвестно поведение то дължи обезщетение за вреди, но само по себе си това поведение не може да бъде квалифицирано като възбуждане на основателен страх у противната страна с цел тя да подпише договор с неизгодно за нея съдържание; страните разполагат със свобода на договарянето и следва да отчитат собствените си интереси и очаквани резултати от сключване на договор /в т.ч възможността за прехвърляне на вещни права на трети лица след придобиването им/, като в зависимост от тях всеки може да се съгласи или да не се съгласи да приеме отправеното му предложение за сключване на сделка, а липсата на такова съгласие и поставяне на условия, различни от пъроначалните, не може априори да се определи като заплашване, при което съконтрахентът да е длъжен да подпише договора; не е доказано, че у дружеството, представлявано от управителя си и едноличен собственик на капитала, е бил създаден сериозен и основателен страх за засягане на негови лични или имуществени блага, мотивирал го да сключи договора с атакуваната клауза – по делото не е установено по категоричен начин Л. да е изпитвал такива силни негативни емоции под влияние на нарастващото напрежение сред бъдещите купувачи по предварителните договори и свързаните отрицателни последици от евентуалното им разваляне, като именно те са го мотивирали да подпише договора в този вид; при обосноваване на този извод следва да се има предвид и статута на Л. като управител на дружеството, свързан с постоянни взаимоотношения с различни правни субекти, водене на преговори и сключване на договори, при която дейност той в по-голяма степен от обикновено физическо лице знае правата си и начините за тяхното осъществяване, поради което взетото решение за подписване на договора може да се приеме по-скоро като резултат от ясна икономическа равносметка за последиците от сключването или несключването му, а не като следствие на изпитан основателен страх за засягане на негови имуществени блага; при сключване на договора за доброволна делба дружеството чрез управителя си не е действало под влияние на заплашване, мотивиращо волята му.
В изложението на [фирма] по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК се сочи, че въззивният съд се произнесъл по въпросите: 1. следва ли да се приеме, че заплахата срещу търговската репутация на едно дружество води до унищожаемост на сделката, сключена от неговия управител под въздействието на такава заплаха; 2. обстоятелството, че едно лице /управител на търговско дружество/ е поставено против волята си от другата страна по договор или от трето лице до необходимостта да направи избор в неразумно кратък срок за сключването на договор по ултимативно зададени параметри от насрещната страна, който избор да е обусловен от по-малката финансова загуба, която ще претърпи от сключване или разтрогване на договора, не води ли до извод за упражнена принуда; 3. съзнателният избор на насрещната страна да постави в ултимативен аспект условията по сключването на един договор в момент, в който знае, че насрещната страна ще претърпи сериозни финансови загуби и ще бъде накърнена търговската й репутация пред клиентите е правомерна защита на правата и интересите или принуда; 4. поведението на добрия търговец /управител на дружество/ предполага ли по-висока степен на интензитет на заплахите, отколкото на обикновен гражданин, за да предприеме действие в резултат на заплаха; 5. изцяло обективен ли е критерият за заплаха и какви са неговите характеристики? какви следва да бъдат интензитета и силата на негативните емоции, какви следва да бъдат измеренията на загубите във финансов план, в каква степен следва да е накърнена търговската репутация на дружеството, за да се приеме, че определена сделка се сключва от управителя при условията на заплаха, а не по свободната му воля. Приетото в решението, че за осъществяване на фактическия състав на чл.30 ЗЗД е необходимо извършване от едната страна или от трето лице спрямо другата страна по договора на съзнателни противоправни действия, целящи възбуждане на основателен страх у нея, мотивиращ я да сключи договора, било в противоречие с практиката на ВКС по сходни казуси /сочат се три решения и едно определение/.
ВКС на РБ, състав на ІV ГО, намира, че не са налице в случая предвидените в чл.280 ал.1 ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на атакуваното въззивно решение. То е допустимо при произнасяне от въззивния съд по материалноправен и/или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора по делото, т.е. от значение за формиране на решаващата воля на съда. Въпросът трябва да е посочен конкретно и ясно от касатора, тъй като съобразно диспозитивното начало в гражданския процес по този начин той определя предмета на касационната жалба, а следователно и пределите на касационния контрол, в които той може да бъде извършен по силата на чл.290 ал.2 от ГПК. С оглед на това и предвид правото на защита на противната страна касационният съд няма правомощие да стори това служебно, като изведе въпросът от значение за изхода на делото от твърденията на касатора в изложението му /Така т.1 от ТР № 1/19.ІІ.2010г. по т.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС/.
В разглеждания случай по въпросите под номера 1,2, 3 и 5 въззивният съд не се е произнесъл. Това е така, тъй като в атакуваното решение няма изводи, обосноваващи изхода на спора: 1. отнасящи се до значението за наличието на предпоставките за унищожаемост на заплахата срещу търговската репутация на едно дружество; 2. че управителят на дружеството е поставен от ответниците против волята си да направи избор в неразумно кратък срок за сключването на договора по ултимативно зададени параметри, обусловен /изборът/ от по-малката финансова загуба, която ще претърпи от сключването или от разтрогването на договора; 3. за съзнателен избор на ответниците да поставят в ултимативен аспект условията по договора въпреки знанието им, че така насрещната страна ще претърпи сериозни финансови загуби и ще бъде накърнена търговската й репутация; 4. дали изцяло или частично е обективен критерият за заплаха, какви са неговите характеристики, какви следва да бъдат интензитета и силата на негативните емоции, какви следва да бъдат измеренията на загубите във финансов план, в каква степен следва да е накърнена търговската репутация на дружеството, за да се приеме, че определена сделка се сключва от управителя при условията на заплаха, а не по свободната му воля.
По въпроса под № 5 в изложението въззивният съд се е произнесъл, но с представената съдебна практика не се обосновава наличието на основанията по чл.280 ал.1 т.1 и т.2 ГПК за допускане на касационно обжалване, а не се сочи и обосновава и нито една от хипотезите, съдържащи се в основанието по чл.280 ал.1 т.3 ГПК /виж т.4 от ТР № 1/2009г. на ОСГТК/.
Има произнасяне от въззивния съд и по въпроса за наличието на съзнателно противоправно действие на едната страна по договора или на трето лице спрямо другата страна, целящи възбуждане на основателен страх у последната от засягане на блага, мотивиращ я да сключи договора, по който въпрос с представените решения на състави на ВКС по т.д № 910/2012г. ІІ ТО, по гр.д. № 532/2008г. ІІ ГО /по реда на ГПК отм./ и по гр.д. № 1502/2008г. ІІІ ГО /по реда на ГПК отм./ /определението по чл.288 ГПК по гр.д. № 705/2012г. не се включва в практиката по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК/ се обосновава наличие на противоречива практика. Този въпрос обаче не е от значение за изхода на делото с оглед направеният от въззивния съд сам по себе си решаващ извод, че не е установен в случая създаден у ищцовата страна такъв основателен страх в пряка причинна връзка с противоправни действия на ответниците, произнасянето по който не е релевирано като основание за допускане на касационно обжалване.
Следва да се посочи и че произнасянето от касационния съд по поставените в изложението въпроси би било безпредметно. Заявените в касационната жалба оплаквания са за необоснованост и касаят само наличието или не на уговорка между страните за промяна на квадратурата и местоположението /етажа/ на процесния апартамент, в каквато насока въззивният съд не е формирал решаващ извод, както и преценката на показанията на свидетелите. От една страна, във връзка с тези оплаквания не се търси допускане на касационно обжалване, а това е задължителна предпоставка за възможността да им бъде извършен касационен контрол. От друга страна, по силата на чл.290 ал.2 ГПК касационният съд би могъл да провери правилността на въззивното решение само по посочените в жалбата основания, а такива във връзка с поставените в изложението въпроси в жалбата не се съдържат.
По изложените съображения касационно обжалване на атакуваното въззивно решение не следва да бъде допускано.
На основание чл.78 ал.3 ГПК на ответниците по касация следва да бъдат присъдени 1500лв. разноски за касационната инстанция /адвокатско възнаграждение по договор за правна защита и съдействие от 04.ІІІ.2014г./.
Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението на Пловдивския апелативен съд, ГК, № 610 от 04.ХІІ.2013г. по гр.д № 1126/2013г.
ОСЪЖДА [фирма] да заплати на Н. Г. И. и А. Д. И., и двамата от [населено място], 1500лв. разноски.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: