ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 1057
София,28.09.2015г.
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение в закрито заседание на двадесет и пети септември две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВЕСКА РАЙЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА
ЛЮБКА АНДОНОВА
при секретаря
изслуша докладваното от съдията ЛЮБКА АНДОНОВА гр.дело № 1781 по описа за 2015 година
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Л. С. Т. от [населено място], чрез пълномощника му адв. Г. К. срещу решение от 31.10.2014г., постановено по в.гр.д. №2907/2014г. по описа на Софийски градски съд, гражданско отделение, ІІ Б състав, с което е потвърдено изцяло решение от 16.05.2013г., постановено по гр.д. №16844/2011г. по описа на Софийски районен съд, 27-ми състав. С първоинстанционното решение са отхвърлени предявените от Л. Т. срещу Софийски районен съд искове с правно основание чл.49 във вр. с чл.45 ЗЗД за сумата от 8 695.00 лв.-имуществени вреди, представляващи стойността на вещите, предмет на престъплението, за което е образувано НОХД №2939/2003г. по описа на СРС, 16 с-в и за сумата от 5 000.00 лв.-неимуществени вреди за периода от 12.04.2010г. до датата на предявяване на иска-03.12.2010г., изразяващи се в преживян стрес и нервно напрежение, както и иск с правно основание чл.86 ЗЗД за сумата от 12 500.00 лв., представляваща мораторна лихва върху главницата от 8 695.00 лв., начислена за периода от 07.09.1999г. до датата на предявяване на иска-03.12.2010г.
В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост.
Ответникът по касационната жалба Софийски районен съд, [населено място] не е взел становище по същата.
Жалбата е подадена в срока по чл.283 от ГПК, от легитимирана страна срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и отговаря на изискванията на чл.287, ал.1 от ГПК.
Съставът на Върховния касационен съд, Четвърто гражданско отделение намира, че касационната жалба е процесуално допустима. По заявените основания за допускане на касационно обжалване, съдът намира следното:
С обжалваното въззивно решение Софийски градски съд е потвърдил първоинстанционното решение на Софийски районен съд, с което са отхвърлени изцяло обективно съединените искове с правно основание чл.49, вр. с чл.45 и чл. 86 от ЗЗД, предявени от Л. С. Т. срещу Софийски районен съд. Въззивният съд, въз основа на събраните по делото доказателства, е приел за установено от фактическа страна, че по жалба с вх.№28832/25.06.2001г., подадена от Л. С. Т. до Софийска районна прокуратура е образувано дознание №01/2002г. по описа на СДВР. По същото са привлечени като уличени лицата С. К. Д. и Л. А. Т.. На 28.02.2002г. срещу тях е повдигнато обвинение за това, че на неустановена дата в периода от 07.03.1999г. до есента на 2001г. в [населено място], в съучастие като съизвършители, противозаконно са присвоили чужди движими вещи: комплект старинни мебели стил „” и комплект старинни мебели стил „М. А.” на обща стойност 4 630.00 лв., собственост на Л. С. Т., които владели на основание сключен с пострадалия договор за консигнационна продажба от 07.03.1999г.-престъпление по чл.206, ал.1, предл.1-во, във вр. с чл.20, ал.2 от НК. С постановление от 12.03.2002г. за допускане на граждански иск и конституиране на граждански ищец, разследващият орган по дознанието е конституирал в качеството на граждански ищец по Л. Т. и е допуснал за съвместно разглеждане в наказателното производство предявения от пострадалия граждански иск в размер на 4 630.00 лв. за имуществени вреди съгласно повдигнатите обвинения. Със същото постановление е оставено без уважение искането на пострадалия за приемане за съвместно разглеждане в наказателното производство на предявен граждански иск за неимуществени вреди, както и за пропуснати ползи. Горепосоченото дознание е изпратено в Софийска районна прокуратура с предложение за внасяне на обвинителен акт срещу уличените лица. Обвинителният акт е внесен от СРП на 14.03.2003г. срещу С. К. Д. и Л. А. Т. и по него е образувано НОХД №2939/2003г. по описа на Софийски районен съд, 16-ти състав. Съдът е уведомил пострадалия Л. Т. за образуваното съдебно производство. С молба от 02.04.2003г., депозирана по посоченото наказателно дело, ищецът, в качеството му на пострадал от престъплението, е поискал от съда да бъде конституиран в качеството му на частен обвинител и граждански ищец в наказателното производство, като е предявил срещу подсъдимите граждански иск за имуществени вреди в общ размер на 4 800.00 щатски долара, за неимуществени вреди в размер на 4 000.00 лв., с претедирана законна лихва от датата на извършване на престъплението до окончателното издължаване. С определение от 05.12.2005г. по НОХД №2939/2003г. на СРС, Л. Т. е конституиран като частен обвинител, като е оставено без уважение искането му за констигуиране като граждански ищец, поради това, че претендираните неимуществени вреди са несъставомерни, а претендираните имуществени вреди са коренно различни от посочените в обвинителния акт, както по отношение размера на сумите, така и по отношение на претедираната валута. Наказателното производство в частта на повдигнатото обвинение срещу Л. А. Т. е прекратено с определение от 15.01.2010г. В хода на съдебното следствие е назначена нова съдебно-оценителна експертиза относно стойността на предмета на престъпление, която е определила същия на стойност 8695.00 лв. Прокуратурата е направила искане за изменение на обвинението срещу подсъдимата Д. относно общата стойност на предмета на престъплението. С определение от 10.03.2010г. искането на прокуратурата е уважено и съдът е допуснал исканото изменение. Наказателното производство срещу С. Д. е приключило с присъда от 12.04.2010г., с която същата е призната за виновна по повдигнатото срещу нея обвинение, като е прието, че стойността на предмета на престъплението е в размер на 4630.00 лв., за което същата е осъдена, като съдът я е оправдал по повдигнатото обвинение, че стойността на инкриминираните вещи възлиза на 8695.00 лв. Присъдата е потвърдена с решение №612/20.06.2011г. по ВНОХД № 3677/2010г. на СГС и е влязла в сила. От показанията на свидетеля С. Г. В. съдът е приел за установено, че същият познава ищеца повече от 30 гдини. Заявява, че веднъж е присъствал на съдебно заседание по наказателното дело, като на същият ден следобяд по работа е посетил ищеца в дома му, като го е видял да лежи разтревожен и пребледнял. Твърди, че от тогава до настоящия момент ищецът е зле, не е същият човек, не може да работи поради това, че е изгубил имущество и пари. От показанията на свидетеля В. Д. И. съдът е приел за установено, че с ищеца са били състуденти и оттогава общуват непрекъснато. Твърди, че психиката на ищеца е лабилна, но най-голяма криза същият е преживял във връзка с наказателното дело, като след като му е отказано да бъде конституиран като граждански ищец, той е рухнал и вече не е същият човек. Не може да работи и не може да си обясни защо се е получило така. От заключението на допуснатата в първата инстанция съдебно-психиатрична експертиза, изготвена от вещото лице Т., съдът е приел за установено, че ищецът страда от генерализирана епилепсия с неизяснена етиология-големи и малки припадъци, с ограничена личностова промяна. Вещото лице счита, че в резултат на стреса, преживян във връзка с наказателното дело, при ищеца най-вероятно са настъпили психични проблеми, дефинирани като разстройство в адаптацията и протрахирана депресивна реакция. Сочи, че това заболяване не е същинско психично заболяване и има благоприятна прогноза с напълно обратим и временен характер. В конкретния случай, наличието на съпътстващо епилептично заболяване при ищеца е улеснило проявата на симптомите и развитието на протрахираната депресивна реакция. Вещото лице сочи също, че при ищеца са налице трайни усложнения от наличното епилептично заболяване, касаещи когнитивните функции. Заключава, че описаните проблеми с увреждане на когнитивните функции протичат едновременно с наличието на психотравмените преживявания и не са съотносими към него, както и нямат пряка причинно-следствена връзка помежду си.
От така установеното от фактическа страна, препращайки и към мотивите на първоинстанционния съд съгласно чл.272 ГПК, Софийският градски съд е направил следните правни изводи:
Отговорността за вреди по чл.49 от ЗЗД по съществото си е гаранционно-обезпечителна, тъй като възложителят на работата не отговаря за своя вина, действие или бездействие, а за такива на негови работници или служители. Те трябва да са причинили вредите-имуществени или неимуществени, при или по повод възложената им работа, както и те да се дължат на техни противоправни действия или бездействия, които да са извършени виновно. Предмет на доказване е както наличието на фактическия състав на непозволеното увреждане, така и факта на възлагане на работата. В хипотезата на чл.49 ЗЗД законодателят е възложил репариране на вредите на правен субект, който отговаря на основание, различно от това на делинквента. Възложителят може да се освободи от отговорност, ако докаже, че този, комуто е възложена работата не е причинил вреда и действията му не са виновни и противоправни или ако вредата не е причинена при или по повод на възложената работа /ППВС №7 от 29.12.1958г./. В тежест на ищеца е да установи, че в резултат на тези противоречащи на закона действия е претърпял вреди-имуществени и/или неимуществени. В настоящия случай се претендира ангажиране на отговорността на Софийски районен съд за извършени незаконосъобразни действия от страна на съдия, разглеждал НОХД №2339/2003г. Въззивният съд е приел, че постановлението от 12.03.2002г., изготвено от разследващия орган, с което ищецът Т. е конституиран като граждански ищец, не обвързва съда, разглеждащ наказателното дело в съдебната му фаза. Съгласно чл.60, ал.1 от НПК /отм./ в редакцията към ДВ бр.74/30.07.2002г. законодателят е създал възможност за конституиране на граждански ищец и в досъдебната фаза на наказателното производство. След изменението на тази разпоредба, направено с ДВ бр. 50/20.03.2003г., конституирането на граждански ищец може да се осъществи само в съдебната фаза на наказателното производство /решение №570 от 05.03.2012г. по н.д.№2801 от 2011г. на ВКС, І н.о./. Действията на разследващия орган не обвързват съда нито при конституиране на граждански ищец, нито при отказ за конституиране /решение №412 от 17.10.2008г. по н.д.№460 от 2008г. на ВКС, ІІІ н.о./. В съдебната фаза, относно конституирането на страни, значение имат само актовете на съда. Следователно, постановлението на разследващия орган по дознание №01/2002г. по описа на СДВР не обвързва съда по наказателното дело и негово правомощие е да прецени дали да конституира пострадалия като граждански ищец. Поради липсата на такава задължителна обвързаност за съда от актовете на разследващите органи във връзка с конституирането на граждански ищец, не може да се приеме, че неговият отказ от 05.12.2005г. по НОХД №2339/2003г. е незаконосъобразно действие, осуетило възможността на жалбоподателя да реализира претенция за имуществени и неимуществени вреди срещу подсъдимата Д.. Независимо от наказателния процес той е имал призната му от закона възможност да ангажира отговорността на увредилите го по гражданскоправен ред и в рамките на погасителната давност по чл.110 от ЗЗД. Той е могъл да стори това много преди започването на наказателното производство, като гражданският процес би могъл да бъде спрян до приключване на наказателния с влязла в сила присъда, която би била задължителна за гражданския съд на основание чл.222 ГПК/отм./, съотв. Чл.300 ГПК. Съдът е приел за неоснователно и твърдението, че от повторния отказ за конституирането му като граждански ищец с определение от 12.04.2010г. също са произлезли вреди за ищеца. Допуснатото изменение на обвинителния акт не променя изискването на процесуалния закон относно времето, когато гражданският иск може да бъде предявен. Съгласно чл.61, ал.4 от НПК/отм./, съотв. чл.85, ал.3 НПК той може да бъде заявен в наказателния процес най-късно до започване на съдебното следствие пред първоинстанционния съд. Заявеното от ищеца искане по чл.84, ал.1 от НПК е било извън този преклузивен процесуален срок, поради което не са налице предпоставките за конституирането на Т. като граждански ищец в тази фаза на съдебното наказателно производство. С оглед на гореизложеното, въззивният съд е приел, че не е налице противоправно и виновно действие на съда, от което за ищеца да са се породили имуществени или неимуществени вреди, които да подлежат на обезщетяване и да се ангажира отговорността на СРС като възложител на работата по смисъла на чл.49 ЗЗД.
Касаторът поддържа нарушение на материалния закон и на процесуалните правила от страна на въззивния съд. Сочи касационните основания на чл.280, ал.1, т.2 и т.3 от ГПК. Поставя следните процесуалноправни въпроси:
1.Незаконосъобразно ли е действието на наказателния съд, изразяващо се в отказ да се приеме за съвместно разглеждане граждански иск, предявен от пострадалия в досъдебното производство и приет от разследващия орган, като пострадалият е конституиран в досъдебното производство като граждански ищец, което е било възможно по действащия по това време Наказателно-процесуален кодекс.
Счита, че така поставенят въпрос е решаван противоречиво от съдилищата и е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Сочи и прилага решение №732 от 30.10.2007г. по н.д.№354/2007г. на ВКС, ІІІ н.о. и ТР №5 от 05.04.2006г. по т.д.№5/2005г. на ОСГТК на ВКС.
2.Подлежи ли на отмяна съдебно решение, по което съдът се е произнесъл по изцяло погрешна правна квалификация-вместо квалификация по чл.1 от ЗОДОВ, такава по чл.49 във вр. с чл.45 от ЗЗД. Какви са правомощията на въззивния съд, когато първоинстанционният съд е определил предмета на делото въз основа на обстоятелства, на които страната не се е позовала и когато правната квалификация е сгрешена.
Счита, че така поставенят въпрос е решаван противоречиво от съдилищата. Сочи решение №398 от 25.05.2010г. по гр.д.№738/2009г. на ВКС, ІV г.о.; решение № 249 от 23.07.2010г. по гр.д.№92/2009г. на ВКС, ІV г.о.; ТР №1/2001г. от 17.07.2001г. по т.д.№1/2001г. на ОСГК на ВКС и ТР №1 от 09.12.2013г. по т.д.№4/2012г., ОСГТК на ВКС.
3.Представлява ли съществено процесуално нарушение несъобразяването с искането на жалбоподателя и непровеждане на процедурата по чл.23 ГПК, когато ищецът е направил възражение за неподсъдност на делото пред РС-София, поради наличие на съмнения за безпристрастно решаване на делото от съдиите в СРС, тъй като ответник е самият СРС.
Счита, че така поставеният въпрос е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение намира, че не са налице предпоставките за допускане до касационно обжалване на въззивното решение на Софийски градски съд, поради следните съображения:
Първият от поставените от касатора въпроси в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК не се дефинира като такъв, включен в предмета на спора и обуславящ правните изводи на съда по конкретното дело. По същество този въпрос изразява доводите на касатора за материална незаконосъобразност на въззивното решение. Тези доводи са относими към касационните основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. Последните са от значение за правилността на решението и подлежат на преценка в производството по чл. 290 от ГПК, а не в стадия за селектиране на касационните жалби по реда на чл. 288 от ГПК. Съгласно чл. 280, ал. 1 от ГПК допускането до касационно обжалване е възможно ако при постановяване на обжалваното въззивно решение съдът се е произнесъл по обуславящ изхода на спора процесуалноправен или материалноправен въпрос, който се разрешава противоречиво от съдилищата, който е решен в противоречие с практиката на ВКС или решението по който е от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. Уредбата на касационното обжалване като селективно, а не задължително, възлага на страната – касатор изискването да мотивира интереса от допускане на касационното обжалване, като обосноваването на интереса от обжалване в рамките на определеното приложно поле по чл. 280, ал. 1 ГПК не може да се припокрива с основанията за обжалване, установени в чл. 281 ГПК. Освен това, в приложените от касатора решения са разрешени въпроси, неотносими към конкретния правен спор: относно спирането и прекъсването теченето на погасителната давност за вземането на пострадалия за вреди от непозволено увреждане, причинени от престъпното деяние при висящ наказателен процес относно същото.
Не са налице предпоставките за допускане до касационно обжалване на въззивното решение и по втория поставен от касатора въпрос. Не е налице твърдяното от касатора противоречие в приложените към касационната жалба съдебни решения. В посочените решение №398 от 25.05.2010г. по гр.д.№738/2009г. на ВКС, ІV г.о. и решение № 249 от 23.07.2010г. по гр.д.№92/2009г. на ВКС е изяснено, че правната квалификация на иска се дава от съда с оглед наведените обстоятелства и петитума на исковата молба. Предмет на делото е спорното материално субективно право – претендираното или отричано от ищеца право, индивидуализирано от основанието и петитума на иска. Каква е правната квалификация на спорното право се определя от съда, съобразно въведените от ищеца твърдения. Когато в нарушение на принципа на диспозитивното начало, съдът се е произнесъл по предмет, за който не е бил сезиран; когато е определил предмета на делото въз основа на обстоятелства, на които страната не се е позовала, то решението е недопустимо, тъй като е разгледан иск на непредявено основание. По тези въпроси съдебната практика е трайно установена и непротиворечива. Те не са в противоречие и с посочените от касатора ТР №1/2001г. от 17.07.2001г. по т.д.№1/2001г. на ОСГК на ВКС и ТР №1 от 09.12.2013г. по т.д.№4/2012г., ОСГТК на ВКС.
Що се отнася до третия поставен от касатора въпрос, настоящата инстанция намира, че същият не е обусловил изхода на спора, поради което не е налице общото основание за допускане на въззивното решение до касационен контрол по чл. 280, ал. 1 ГПК, поради което по този въпрос въззивното решение не следва да бъде допускано до касационно обжалване.
С оглед на гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение от 30.10.2014г., постановено по в.гр.д. №2907/2014г. по описа на Софийски градски съд, Г.О., ІІ-ри Б състав.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.