ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 1059
гр. София, 24.09.2009 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховен касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в закрито заседание на шестнадесети септември през две хиляди и девета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БРАНИСЛАВА ПАВЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЛИДИЯ РИКЕВСКА
ТЕОДОРА ГРОЗДЕВА
изслуша докладваното от съдия РИКЕВСКА гр. дело № 935 по описа за 2009 година и за да се произнесе, взема предвид следното:
Производство по чл. 288 вр. с чл. 280 ал. 1 ГПК.
Постъпила е касационна жалба от А. Н. Н. и Е. Н. Р. срещу решение № 384 от 15.02.20089 г. по гр. д. № 1809/07 г. на СГС /погрешно посочено от касаторите с № 7* от 12.11.2008 г./. Касаторите считат че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон и на съществено нарушение на съдопроизводствените правила. В жалбата се съдържа и искане за отправяне на преюдициално запитване по реда на чл. 628 и сл. ГПК. Касаторите са подали и частна касационна жалба срещу определение от 12.11.2008 г. по гр. д. № 1809/07 г. на СГС с което производството по предявения от тях отрицателен установителен иск за собственост е прекратено.
Ответникът по касация Г. М. Г. оспорва жалбите.
ВКС, след като взема предвид доводите в жалбата и извърши проверка на данните по делото, прие за установено следното:
С решение от 26.02.2007 г. по гр. д. № 2673/06 г. Софийски районен съд е отхвърлил предявените от А. Н. срещу Г. Г. отрицателен установителен иск за собственост и иск за предаване владението на апартамент № 10 намиращ се в гр. С., ул. “. № 2, на две нива в обема на подпокривното пространство на сградата, построена в УПИ *Х-24 кв. 225-ІІ по плана на гр. С., със застроена площ 117.94 кв. м. Решението е постановено при участие на трето лице помагач Е. Р. С обжалваното решение въззивният съд е обезсилил първоинстанционното решение в частта, в която отрицателният установителен иск за собственост е отхвърлен. Оставил е в сила решението в останалата му част. За да прекрати производството по чл. 97 ГПК /отм./ въззивният съд е приел че същият е недопустим. Тъй като ответникът владее имота и срещу него е предявен осъдителен иск за собственост, ищцата няма правен интерес от уважаване на отрицателния установителен иск. За да остави в сила решението в частта, в която искът по чл. 108 ЗС е отхвърлен, въззивният съд е изложил съображения че на 28.04.1995 г. ищцата и съпругът и учредили на М. М. право на строеж върху собственото си дворно място, като всеки от учредителите запазил своето право на строеж върху отделни обекти на сградата. Срещу изграждане на сграда със собствени средства, труд и материали, учредителите дали съгласие М. да продава части от правото на строеж на останалите обекти на трети лица при условия и цени каквито намери за добре. Правото на строеж на един от апартаментите в подпокривното пространство било продадено на 25.11.1997 г. от М. на ответника. Съдът приел, че давността за погасяване правото на строеж започнала да тече от момента на определяне на строителната линия на 27.11.1996 г. и изтича на 27.11.2001 г. В срока по чл. 67 ЗС строителството било реализирано в груб строеж, затова М. имал право да продаде имота на ответника и ищцата не е собственик на построеното.
По частната жалба:
Частната жалба е процесуално недопустима. Решението на въззивния съд в частта, имаща характер на определение, е връчено на касатора на 02.02.2009 г. /понеделник/ и срокът за обжалването му изтича на 09.02.2009 г. /понеделник/. Частната касационна жалба е подадена на 11.02.2009 г. /сряда/, поради което е просрочена и не подлежи на разглеждане.
По касационната жалба:
Касационната жалба е процесуално допустима. Подадена е по пощата на 09.03.2009 г., от легитимирано да обжалва решението лице.
Формулираният от касатора въпрос, по който съдът се е произнесъл с атакуваното решение, касае задължението на съда за преценка на доказателствата по делото за завършеността на строителството тогава, когато „кота било” не е завършено законно, както и дали незъвършеността на строителството не води до погасяване правото на строеж.
Излагат се доводи за допустимост на касационното обжалване по чл. 280 ал. 1 т. 2 ГПК. Същественият въпрос ще е разрешаван противоречиво от съдилищата тогава, когато освен обжалваното въззивно решение съществува и друго влязло в сила съдебно решение, в което същият въпрос е разрешен по различен начин. Това налага да се сравни обжалваното въззивно решение с посочената съдебна практика в която с влезли в сила съдебни решения се разглежда формулирания съществен въпрос по различен начин и в този смисъл въззивното решение да им противоречи.
В изложението си касаторът е посочил решения по гр. д. № 389 от 20.06.2002 г. по гр. д. № 768/01 г. на ВКС І ГО и № 505 от 07.07.2008 г. на по гр. д. № 2722/07 г. ВКС ІІ ГО, според които излагането на мотиви е задължение на съда. Анализът на приложената към изложението съдебна практика не води до извод, че въззивното решение и противоречи, тъй като съдът е изложил свои мотиви за неоснователност на претенцията. Обобщено, в решения от 26.01.2005 г. по гр. д. № 1272/03 г. на ВКС ІІ ГО, № 931 от 03.10.2008 г. по гр. д. № 6382/07 г. на ВКС ІІІ ГО и № 155 от 25.02.2005 г. по гр. д. № 409/04 г. на ВКС ІІ ТГО е прието, че при постановяване на решението съдът трябва да изпълни задължението си по чл. 188 ал. 1 ГПК /отм./ за преценка на всички доказателства по делото. Въззивният съд е съобразил цитираната норма, но е приел с оглед фактите по делото, че претенциите са неоснователни. Не се касае за тълкуване на закона по различен начин, а за преценка на конкретни факти. Обстоятелството, че изводите на съда по фактите не съвпадат с преценката на касатора, не е основание да се приеме, че съдът не е изпълнил задължението си по чл. 188 ГПК /отм./, поради което няма основание за допускане на касационно обжалване на това основание. Представените с изложението решения са постановени по граждански дела които не са идентични с настоящия спор, а изводите на съответните съдебни състави са направени въз основа на конкретните факти и доказателства по делата. Въз основа на тези решения не би могло да се обоснове извод, че обжалваното въззивно решение противоречи на трайната практика и ВС и ВКС по приложението на чл. 108 ЗС. Фактически, доводите на касаторите се свеждат до твърдени и в касационната жалба нарушения на съществени съдопроизводствени правила и необоснованост, които са основания за касиране съгласно чл. 281 т. 3 ГПК, но не са основания за допускане на касационно обжалване. Посочената практика на административен съд не е основание за преценка дали касационната жалба е допустима с оглед критериите по чл. 280 ал. 1 ГПК. При формулиране на тези основания за допустимост на касационно обжалване законодателят е имал предвид противоречие на въззивното решение с актове на граждански съдилища, а решенията по административни дела не формират съдебна практика по гражданскоправен спор. От друга страна, конкретният спор не представлява основополагащ правен въпрос решаван противоречиво от съдилищата поради различно тълкуване на правната норма, а оттук и да е от значение за развитието на правото. Няма различие в съдебната практика по прилагане на цитирания текст, затова касационно обжалване е недопустимо на основание чл. 280 ал. 1 т. 3 ГПК.
По изложените съображения касационната жалба не следва да се допуска до разглеждане.
По искането за преюдициално запитване:
И. за отправяне на преюдициално запитване до С. на Е. общности, във връзка с приложението на цитирания в молбата на касатора до ВКС текст е неоснователно. В случая не е налице хипотезата на чл. 628 ГПК, тъй като не се касае за тълкуване на разпоредба от правото на Е. съюз, или тълкуване и валидност на акт на органите на Е. съюз, а на текст от националното законодателство – чл. 67 ЗС. Следва да се посочи също така, че спорните между страните по делото правоотношения са се развили преди 01.01.2008 г., т. е. когато България не е била член на Е. съюз.
Водим от горното, съдът
О П Р Е Д Е Л И :
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ като недопустима частната касационна жалба на А. Н. Н. и Е. Н. Р. срещу определение от 12.11.2008 г. по гр. д. № 1809/07 г. на СГС.
НЕ УВАЖАВА ИСКАНЕТО на А. Н. Н. и Е. Н. Р. за отправяне на преюдициално запитване до С. на Е. общности.
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 384 от 15.02.20089 г. по гр. д. № 1809/07 г. на СГС.
Определението в частта, в която частната жалба е оставена без разглеждане, подлежи на обжалване с частна жалба пред друг тричленен състав на ВКС в едноседмичен срок от съобщаването му. В останалите части определението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: