О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 106
София, 12.03.2013 година
Върховният касационен съд на Република България, второ гражданско отделение, в закрито заседание на 30.01.2013 две хиляди и тринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ЗЛАТКА РУСЕВА
ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
при секретар
изслуша докладваното от председателя (съдията) ЗЛАТКА РУСЕВА
дело № 29/2013 година
Производството е по член 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба вх.№7320/30.11.2012г.,подадена от А. Г. П. от [населено място], [община] против решение №365/17.10.2012г. на Добрички окръжен съд,постановено по в.гр.д.№692/2012г. по описа на същия съд,с което се потвърждава решение №66/т.VІІ,стр.86/15.06.2012г. по гр.д.№4720/2011г. по описа на Добрички районен съд,с което се признава за установено по отношение на А. Г. П.,че Л. С. Щ. е собственик /по силата на наследствено правоприемство и делба/ на нива с площ от 162,499дка,представляваща имот №* по плана за земеразделяне на [населено място],област Добричка,както и на нива от 253,901дка,представляваща имот №* по плана за земеразделяне на землището в [населено място],област Добричка,както и са присъдени разноски по делото.
В изложението си,приложено към касационната жалба,касаторът заявява,че са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение,предвидени в член 280,ал.1,т.1,т.2 и т.3 ГПК.
В точка първо римско от изложението касаторът посочва,че съдът се е произнесъл по процесуален въпрос,а именно/цитирам/:
„ І.Въпрос- Следва ли третото лице по изпълнението да предяви иска по реда на член 440,ал.1 от ГПК,доколкото принудителното изпълнение не е приключило,или по своя преценка може да предяви и друг иск за защита на вещното си право?”,
който въпрос според касатора е решаван противоречиво от съдилищата,като се сочи и прилага Решение №42/11.02.2009г. по гр.д.№5759/2007г.,ГК,Іго ВКС,постановено по реда отменения ГПК,според което защитата на трети лица при принудително изпълнение върху чужда вещ,уредена в член 336,ал.1 ГПК/отм/,се реализира с предявяване от третото лице на отрицателен установителен иск,с уважаването на който се признава със сила на пресъдено нещо ,че ответникът не е носител на отричаното право на ищеца,като с влязлото в сила решение се формулира принадлежността на правото на собственост върху тези имоти.Изложени са съображения,че този случай е равнозначен с това да се уважи положителен установителен иск за собствеността,каквато част се съдържа в предмета на осъдителния иск по член 109,ал.1 ЗС,по който съдът се е произнесъл с обжалваното решение.
В точка втора на първо римско от изложението,касаторът моли в случай,че не се приеме че е налице хипотезата на член 280,ал.1,т.2 ГПК,поставеният въпрос да се съобрази по реда на член 280,ал.1,т.3 ГПК.
В точка второ римско от изложението си ,касаторът заявява,че съдът се е произнесъл по процесуалноправен въпрос в противоречие с практиката на ВКС,а именно/цитирам/:
„Може ли съдът да приеме,че е сезиран с ревандикационен иск по член 108 от ЗС да констатира,че ищецът по иска е във владение на спорните имоти,а същевременно да уважи установителен иск по член 124,ал.1 от ГПК?”,
в противоречие с постановеното по реда на член 290 ГПК,решение №157/25.06.2010г. по гр.д.№409/2009г.,ГК,ІІГО,ВКС,свързан с въпроса за активната легитимация на ищците като собственици на земеделски земя,попадаща в терен по параграф 4 от ЗСПЗЗ,въз основа на решение по член 14 ал.1 ЗСПЗЗ,издадено преди 1999г.,при решаването на който ревандикационния иск е бил отхвърлен,поради недоказване на правото на собственост и незавършеност на реституционната процедура по чле.18 ж ал.1 от ППЗСПЗЗ.Наред с това се цитира и решение №551/13.09.2010г. по гр.д.№669/2009г. по описа на ВКС,ІГО,според което в предявения иск за ревандикация следва да се установят трите юридически факта,включени в състава на петиторния иск,които касаят материалната му активна легитимация на собственик,осъществяваната фактическа власт от ответницата върху спорната вещ и липсата на правно основание за това.
В точка трето римско се сочи,че съдът се е произнесъл по процесуален въпрос относно/цитирам/:
„Съставлява ли съществено процесуално нарушение по конкретното дело обстоятелството,че въззивният съд е достигнал ,частично до различни крайни изводи на първата инстанция,но не е отменил първоинстанционното решение,в частта в която е налице несъвпадане с прието от първата инстанция?
„ Съставлява ли нарушение на член 235,ал.2 от ГПК по конкретното дело обстоятелството,че въззивният съд е приел,че е сезиран с ревандикационен иск,но е уважил установителен иск ?”,в противоречие с решения на ВКС,постановени по реда на член 290 ГПК,а именно:
Решение №51/13.02.2012г. по гр.д.№465/2011г. по описа на ВКС,ІVГО,относно случаите в които въззивният съд достига до краен извод различен от този на първонистанционния съд и задължението му да отмени решението на последния,уважавайки въззивната жалба и решавайки спора по същество по различен начин,както и
Решение №72/12.03.2010г. по гр.д.№905/2009г. по описа на ВКС,ІІГО,според което решението страда от неправилност когато е постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила,вменяващи задължение на съда да основе решението си върху установени по делото обстоятелства,съгласно член 235,ал.2 ГПК,и
Решение №68/22.02.2012г. по гр.д.№748/2011г. по описа на ВКС,ІІго,според което преценката на доказателства,касаещи упражняване на фактическа власт върху недвижим имот,изиска установяване на допълнителни факти и съдът следва да ги изследва служебно чрез извършване на оглед съгласно член 204 ГПК ,което може и да се извърши и чрез служебно поставяне на задача на вещо лице.
В точка римско четвърто се сочи въпрос:
„Може ли въззивният съд по конкретно дело,независимо от изричното посочване от ищеца в исковата молба,че предявява два обективно съединени иска,вторият при условията на евентуалност спрямо първия,да приеме,че е предявен един ревандикацонен иск?”,в противоречие със задължителна практика на ВКС-решение по т.д.№927/2009г. ,ТК,ІІто.
П. римско от изложението,където се сочи като пети въпрос/цитирам/:
„Длъжен ли е съдът да упражни косвен контрол за законосъобразност на индивидуалния административен акт-решение на поземлената комисия,когато такова искане е направено по делото от ответника,на когото административния акт се противопоставя?”,в противоречие с решение №244/15.05.2010г.,гр.д.№60/2009г.,ВКС,ІІ ГО, и
Шести въпрос изложен от касатора:
„Следва ли ищецът по установителния или ревандикационния иск да докаже при условията на пълно доказване факта на владението върху спорния имот?”,решен в противоречие с практиката на ВКС-решение №551/13.09.2010г. по гр.д.№669/2009.,ГК,Іго.
С решаващите си мотиви,въззивният съд е констатирал,че ищцата Л. И. Щ. ,с искова молба рег.№4517/11.08.2011г.,вписана в Службата по вписвания с вх.рег.№7852/11.08.2011г.,е предявила срещу ответника А. Г. П.,обективно съединени искове за право на собственост върху описаните земеделски имоти,които са били реституирани на наследодателите на ищцата,а впоследствие съсобствеността върху същите,възникнала на основание наследяване е била прекратена с влезли в сила решения №1349/14.01.2002г. по гр.д.№2056/2000г. и решение №270/04.-7.2001г. по гр.д.№2057/2000г. по описа на Добрички районен съд,по силата които тези имоти за били възложени в дял на ищцата,като е поискала от съда да признае за установено по отношение на ответника,че тя е собственик на описаните в исковата молба недвижим имоти,а в условията на евентуалност да го осъди на основание член 108 от ЗС да й предаде владението върху тези имоти.Въззивният съд е посочил,че с решението си първоинстанционният съд е разгледал и постановил решението си по предявения иск по член 124,ал.1 ГПК,т.е. установил е притежаваните от ищцата права на собственост върху процесните имоти,което имплицитно се съдържа в предявен иск по член 108 от ЗС, и произнасяйки се по този иск е постановил непълно решение,а не недопустимо,както твърди ответника.В тази връзка по отношение на недвижимите имоти,съдът е отбелязъл,че същите са били отдадени по договор за аренда от ищцата със срок за действие от 2004-2014г.,като ищцата при справка в имотния регистър установила на 08.12.2009г.,че по силата на нот.акт №* от 31.09.2009.,собствените й имоти били продадени на [фирма],чрез пълномощник управителя на дружеството В. Д.,който се легитимирал по преупълномощаване от пълномощника на ищцата В. К. Т.,когото последната никога не била упълномощавала,след което с нот.акт №* от 14.04.2009г.,процесните земеделски имоти са били продадени на от [фирма] [населено място] на [фирма] С.,а с постановление от 12.04.2010г. по посоченото изпълнително дело на ЧСИ Н. Н.,образувано за задължения на последното дружество,в резултат на изнасянето им на публична продан,са били възложени на ответника А. Г. П..Съдът е отбелязъл,че веднага след узнаването за първото разпореждане със собствеността на имотите й,ищцата е депозирала искова молба пред РС Добрич, вписана на 04.01.2010г.и е образувано,впоследствие изпратено по подсъдност гр.д.№52/2010г. по описа на Добрички окръжен съд,с искане за прогласяване нищожността на упълномощителната сделка и договорите за покупко-продажба на земеделските имоти,като с влязлото в сила съдебно решение по реда на член 296,т.3 от ГПК на дата 13.01.2012г.,нищожността на последните е била прогласена с така постановеното решение,поради което правото на собственост върху земеделските имоти никога не е било прехвърляно на [фирма].Като последица от това,че по тази сделка не е настъпил вещнопрехвърлителния ефект,съдът констатирал,че последващия договор,сключен между горепосоченото дружество и длъжника по изпълнителното производство [фирма],като купувач също не е произвел вещноправно действие,поради което и последващия договор от дата 07.12.2009г. не е породил ипотечно право за кредитора по договора за заем-ответника по делото,сключен с несобственик [фирма]/член 167,ал.3 ЗЗД/.По отношение на проведената публична продан,в резултат на която процесните имоти са възложени на ответника П.,обявен за купувач по единственото наддавателно предложение,предмет на която е чужда вещ, не прави купувача собственик на имота и не лишава от собственост истинския притежател,като спрямо него тя е недействителна,за което съдът приема,че ищцата успешно я е оспорила по исков ред.
С оглед възприетото с изложените решаващи изводи на въззивния съд,и така формулираните от касатора правни въпроси,касационният съд намира следното:
По посочения в точка първа на изложението процесуалноправен въпрос,във връзка с възражението за допустимост на избрания от ищцата път на защита,възивният съд е отбелязъл,че с иска по член 440 от ГПК се цели предотвратяване на продължаването на изпълнителното производство срещу имотите,каквато хипотеза в случая не е налице,с оглед установената фактическа обстановка,тъй като постановлението за възлагане на процесните имоти е влязло в сила на 21.04.2011г.,а исковете са предявени,след това, на 11.08.2011г.Следователно, така поставения правен въпрос е неотносим към решаващите изводи на съда и не съответства на фактическата обстановка при заявяване на ищцовата претенция пред съда.
Изложеното в точка второ ,трето и четвърто римско процесуалноправни въпроси,се отнасят до възприетата от първоинстанционния съд и потвърдена с въззивното решение правна квалификация на заявената от ищцата претенция,а именно разгледан иск с правно основание член 124,ал.1 ГПК,въпреки че в исковата молба в условията на евентуалност е заявен иск с правно основание член 108 от ЗС,така формулиран ,както и сочената от касатора практика,не са във връзка с посоченото от съда в решаващите му мотиви по това възражение на ответника,настоящ касатор.
Поставените от касатора върпоси в точка пето и шесто римско от изложението,свързани с необходимостта от доказване правото на собственост от страна на ищцата върху процесните имоти,така както са формулирани и релевираните доводи в тази връзка ,не съответстват на установеното с доказателствата по делото,т.е. това,във връзка с правата, които ответника черпи от своите праводатели,видно от изложеното в цитираните по-горе решаващи мотиви на въззивния съд.
Ето защо,касационният съд намира,че не са налице сочените от касатора основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
На основание член 78,ал.3 от ГПК на ответницата по касационната жалба,следва да се присъдят направените разноски в настоящото производство,представляващи адвокатско възнаграждение за един адвокат в размер на 4200 лева,съгласно приложения договор за правна защита и съдействие №074364/19.12.2012г.
Водим от горното, съставът на второ гражданско отделение на Върховния касационен съд
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №365/17.10.2012г. на Добрички окръжен съд,постановено по гр.д.№692/2012г. по описа на същия съд.
ОСЪЖДА А. Г. П. от [населено място], [община] да заплати на Л. С. Щ. от [населено място] сумата от 4200 лева/четири хиляди и двеста лева/,представляваща разноски по делото за настоящата съдебна инстанция.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: