2
определение по гр.д.№ 3940 от 2019 г. на ВКС на РБ, ГК, първо отделение
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 106
София, 16.03.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, първо отделение на Гражданска колегия в закрито съдебно заседание на единадесети март две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БРАНИСЛАВА ПАВЛОВА ЧЛЕНОВЕ: ТЕОДОРА ГРОЗДЕВА
ВЛАДИМИР ЙОРДАНОВ
след като изслуша докладваното от съдия Т.Гроздева гр.д.№ 3940 по описа за 2019 г. приема следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК, във връзка с чл. 280 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на А. Н. Х. срещу решение № 818 от 24.06.2019 г. по в.гр.д.№ 820 от 2019 г. на Пловдивския окръжен съд, Гражданско отделение, IХ граждански състав, с което е потвърдено решение № 17 от 17.01.2019 г. по гр.д.№ 1623 от 2017 г. на Асеновградския районен съд за отхвърляне на предявения от А. Н. Х. положителен установителен иск по чл.124, ал.1 ГПК за признаване за установено по отношение на С. С. Т., че ищецът е собственик на основание давностно владение на недвижим имот с идентификатор …………, с административен адрес на обекта [населено място], [улица], ет. 4, с предназначение: жилище- апартамент, брой нива на обекта- едно, със застроена площ 52,60 кв.м., който обект се намира в сграда № 1, разположена в ПИ с идентификатор ……….., при съседни на същия етаж- ……………. и …………., под обекта- ……………., над обекта- няма.
Касаторът твърди, че решението на Пловдивския окръжен съд е неправилно поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост- основания за касационно обжалване по чл.281, ал.1, т.3 ГПК.
В касационната жалба, допълнението към нея и в изложението за допускане на касационно обжалване като основания за допускане на касационно обжалване се сочат чл.280, ал.1, т.1 ГПК и чл.280, ал.2, предл.3 ГПК. Касаторът твърди, че обжалваното решение противоречи на посочена от него практиката на Върховния касационен съд /Тълкувателно решение № 47 от 3.IV.1961 г. на ОСГК на ВС, определение № 654 от 05.05.2011 г. по гр.д.№ 1851 от 2010 г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 88 от 27.07.2016 г. по гр.д.№ 661 от 2016 г. на ВКС, ГК, II г.о., решение № 17 от 19.02.2016 г. по гр.д.№ 4335 от 2015 г. на ВКС, ГК, II г.о. и решение № 262 от 29.11.2011 г. по гр.д.№ 342 от 2011 г. на ВКС, ГК, II г.о./ по следните въпроси:
1. Може ли фактическата власт при владението да се упражнява и чрез периодични посещения в имота, ако същите сочат на намерение имотът да се счита за свой и не са смущавани от предявявани от трети лица претенции ?
2. В съдържанието на правото на ползване на вещта по предназначение включва ли се постоянното обитаване на имота, върху който то е учредено и какви са характеристиките на ползването на имота по предназначение ?
3. По въпроса за елементите на фактическия състав на придобивната давност по чл.79 ЗС и по-конкретно дали в него се включва и изискването невладеещият собственик да е уведомен за намерението за своене на владелеца, т.е. същото да му е противопоставено ?
Освен това се твърди, че решението е очевидно неправилно- основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК.
В писмен отговор от 27.11.2017 г. ответникът по касационната жалба С. С. Т. оспорва жалбата. Моли касационното обжалване на решението да не бъде допускано и да й се присъдят направените по делото пред ВКС разноски.
Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на първо отделение намира, че касационната жалба е допустима: подадена е от надлежна страна /ищец по делото/, в срока по чл.283 ГПК и е срещу решение на въззивен съд по иск за собственост с правно основание чл.124, ал.1 ГПК, с оглед на което решението подлежи на касационно обжалване без значение цената на иска на основание чл.280, ал.3, т.1 ГПК.
Касационното обжалване на решението на Пловдивския окръжен съд обаче не следва да се допуска по следните съображения: За да постанови решението си за потвърждаване на първоинстанционното решение за отхвърляне на предявения от А. Н. Х. иск за собственост, въззивният съд е приел, че владението е упражняване на фактическа власт върху вещ, която владелецът лично или чрез другиго държи като своя. Основните му признаци са обективен- упражняване на фактическа власт върху вещта, и субективен- намерението на владелеца да държи вещта като своя. Посочил е, че в теорията и практиката са възприети и допълнителни признаци, присъщи на владението: то трябва да е постоянно, непрекъснато, несъмнено, спокойно и явно. За да се приеме, че е налице завладяване, е необходимо промяната в намерението фактическата власт да се упражнява вместо за другиго, изключително и само за себе си, да намери външна проява чрез действия, които недвусмислено отричат правата на досегашния собственик, което следва от изискването владението да не е установено по скрит начин.
Доколкото въззивният съд е споделил изводите на районния за установената фактическа обстановка и начина, по който следва да се ценят доказателствата по делото, на основание чл. 272 ГПК същият е препратил към мотивите на първоинстанционния съд.
По доводите във въззивната жалба съдът е счел за неоснователни оплакванията за неправилност на първоинстанционното решение, в което е прието, че от събраните по делото гласни доказателства се установява, че ищецът А. Н. Х. не е упражнявал фактическа власт върху процесния имот. Във връзка с тези доводи съдът е приел за безспорно установено по делото, че ответницата С. С. Т. се легитимира като собственик на процесния недвижим имот за периода от 29.01.2003 г. до 27.12.2005 г. на основание съдебна спогодба, сключена в производство по гр.д.№ 106 от 2000 г. на Асеновградския районен съд, а за периода от 22.02.2006 г. до завеждане на исковата молба- на основание договор за покупко-продажба, обективиран в нотариален акт № …….. от 22.02.2006 г., том…, рег. № …….., дело № ……… от 2006 г. Съгласно приетото в правната теория и съдебна практика, съдът е счел, че се презюмира, че собственикът /в случая ответницата С. Т./ упражнява фактическа власт върху имота за себе си, поради което не следва да доказва, както че реално упражнява фактическа власт върху собствената си вещ, така и че има намерение за своене на тази вещ, което да манифестира пред трети лица.
Според съда, за уважаване на исковата претенция на А. Х. необходимо е било той да докаже, при условията на пълно и главно доказване, че е упражнявал фактическа власт върху процесното жилище с намерение за своене в продължение най-малко на 10 години. В настоящия случай от събраните по делото доказателства обаче не можело да бъде направен безспорен извод за упражнявано от ищеца А. Х. необезпокоявано и непрекъснато владение върху имота, считано от прекратяването на брака между страните през 2003 г. до подаване на исковата молба през 2017 г. Като е обсъдил доказателствата по делото, въззивният съд е приел, че не се установява ищецът да е упражнявал непрекъсната фактическа власт върху процесния имот в продължение на 10 години. Не се установявало и да е налице субективния признак на владението- намерение за своене на процесния имот. Обстоятелствата, че за определен период от време ищецът е имал ключ от процесното жилище и го е ползвал за складово помещение; че е участвал в ремонта и поддържката на общите части на жилищната кооперация, в която притежава и друг жилищен имот, и че партидите за ток и вода на процесното жилище са на негово име, сами по себе си не били достатъчни да установят намерение за своене на имота, при наличието на категорични доказателства, че ищецът не е имал такова намерение- не е считал имота за собствен до 2016 г., поради което е водел преговори с ответницата за сключване на договор за наем на този имот.
С оглед тези мотиви на съда в обжалваното решение не са налице твърдените от касатора основания за допускане на касационното обжалване поради следното:
1. Първият поставен въпрос /Може ли фактическата власт при владението да се упражнява и чрез периодични посещения в имота, ако същите сочат на намерение имотът да се счита за свой и не са смущавани от предявявани от трети лица претенции ?/ е разрешен от въззивния съд в съответствие с практиката на ВКС, включително с представеното от касатора решение № 17 от 19.02.2016 г. по гр.д.№ 4335 от 2015 г. на ВКС, ГК, II г.о. В последното е възприето разрешението, дадено в решение № 6 от 22.01.2010 г. по гр.д. № 2760 от 2008 г. на ВКС, ГК, II г.о, че владението по смисъла на чл.79 ЗС не се изразява в непрекъснато осъществяване на фактическо въздействие върху имота, а фактическата власт може да се извършва и чрез периодични посещения, стига същите да сочат на намерение имотът да се счита за свой и да не са прекъсвани от действия на трети лица. В решение № 17 от 19.02.2016 г. е прието и че преценката дали е осъществен обективния елемент на владението се извършва конкретно във всеки отделен случай.
В случая въззивният съд е отхвърлил иска за собственост не защото ищецът е осъществявал само периодични посещения в процесния имот, а защото по делото не е било установено да е упражнявал фактическа власт върху имота с намерение за своене в продължение на 10 години. За да достигне до този извод, съдът е направил анализ на приетите по конкретното дело доказателства и въз основа на тях е приел за установено, че за периода от 27.12.2005 г. до 22.02.2006 г., когато процесният имот е бил собственост на сина на страните Н. А. Х., който на 22.02.2006 г. го е прехвърлил на ответницата и своя майка, не са ангажирани доказателства от ищеца да е упражнявал фактическа власт върху имота с намерение за своене по отношение на този собственик. Не са били налице и конкретни твърдения в тази насока от страна на ищеца, а отделно от това, видно от сключеното между страните- бивши съпрузи споразумение за делба на съсобственото недвижимо имущество, ищецът е имал волята процесното жилище да остане собственост на сина им. За следващия период от време /22.02.2006 г. до депозиране на исковата молба през 2017 г./, въззивният съд е приел, че от събраните доказателства не е установява ищецът да е упражнявал фактическа власт в продължение на 10 години. Напротив, установено било от свидетелските показания на св.Х., св.Д. и св.В., че за периода 2006 г.- 2009 г. в жилището са живели родителите на ищеца, като няма доказателства същите да са упражнявали фактическа власт не лично за себе си, а за ищеца. Тези изводи на въззивния съд не противоречат на установеното в практиката на ВКС разбиране, че фактическата власт върху недвижими имот може да се осъществява и чрез периодични посещения, стига същите да сочат на намерение имотът да се счита за свой и да не са прекъсвани от действия на трети лица.
2. Вторият поставен въпрос / В съдържанието на правото на ползване на вещта по предназначение включва ли се постоянното обитаване на имота, върху който то е учредено и какви са характеристиките на ползването на имота по предназначение ?/ не е правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК, така както бе разяснено това в т.1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1 от 2009 г. на ОСГТК на ВКС, тъй като не е бил включен в предмета на спора, не е бил разрешаван от въззивния съд и следователно няма как да е обусловил правните му изводи. В случая спорен е бил въпросът упражнявал ли е ищецът фактическа власт върху имота с намерение да го свои, т.е. налице ли е било владение по смисъла на чл.79 ЗС в продължение на 10 години. Какво е съдържанието на вещното право на ползване на вещ по предназначение и какви са характеристиките на това право е неотносим въпрос към конкретното дело, доколкото ищецът не се позовава на учредено в негова полза вещно право на ползване върху процесния имот, а и не доказва учредяването на такова вещно право.
3. Третият поставен въпрос /По въпроса за елементите на фактическия състав на придобивната давност по чл.79 ЗС и по-конкретно дали в него се включва и изискването невладеещият собственик да е уведомен за намерението за своене на владелеца, т.е. същото да му е противопоставено ?/ частично е обусловил правните изводи на въззивния съд, но не е налице основание за допускане на касационно обжалване на решението по този въпрос, тъй като същото е постановено в съответствие с практиката на ВКС. По отношение на елементите на фактическия състав на придобивната давност въззивният съд е постановил решението си в съответствие с константната съдебна практика, обективирана например в решение № 68 от 02.08.2013 г. по гр.д.№ 603 от 2012 г. на ВКС, ГК, I г.о., съгласно което според легалната дефиниция на чл.68 ЗС, владението е упражняване на фактическа власт върху вещ, която владелецът държи лично или чрез другиго като своя. В правната теория, така и в съдебната практика се приема, че владението трябва да е постоянно, непрекъсвано, спокойно, явно, несъмнително. Без да се установи, че тези признаци са налице, упражняването на фактическа власт върху една вещ не може да се определи като владение. Като елемент от придобивната давност владението трябва да е явно и несъмнително и да се осъществява постоянно- да няма инцидентен характер и да е от такова естество, че да не позволява на други лица на владеят вещта. Действително, постоянното владение не изисква непременно фактическата власт да се осъществява във всеки момент във времето. Същата може да се упражнява и чрез периодични посещения в имота, стига те да сочат на намерение имотът да се счита за свой и да не са прекъсвани от действия на трети лица. Обективният признак на владението обаче изисква упражняване на непосредствена власт върху вещта: необходимо е владелецът да си служи с вещта, а ако се касае за недвижим имот- да осъществява физическо присъствие в него, да го посещава и да извършва явни действия по стопанисването му. Само при такива фактически действия владението ще е явно и като такова ще може да е основание за придобиване на имота по давност след изтичане на посочения в закона период от време. За разлика от собственика, който не е длъжен да упражнява правомощията си, владелецът трябва да осъществява владението непрекъснато, ако бъде прекъснато за повече от шест месеца, последиците му се изгубват и то трябва да започне отново- чл.81 ЗС. В чл.83 ЗС е установена оборимата презумпция, че който докаже, че е владял в различни времена, предполага се, че е владял и в промеждутъка. За да е налице владение в различни времена обаче, е необходимо фактическата власт да е постоянна. Не е достатъчно владелецът да извършва еднократни въздействия върху вещта- инцидентно посещаване на имота или извършване на отделни епизодични действия през значително отдалечени във времето периоди. В обжалваното решение въззивният съд е съобразил тези разрешения в практиката на ВКС, като с оглед установените по делото факти е приел, че няма данни ищецът да е упражнявал владение, което е постоянно, непрекъсвано, спокойно, явно и несъмнително.
Втората част от въпроса /дали във фактическия състав на придобивната давност се включва и изискването невладеещият собственик да е уведомен за намерението за своене на владелеца, т.е. същото да му е противопоставено ?/ не е правен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като не е обусловил изводите на въззивния съд в обжалваното решение: Съдът е отхвърлил иска, защото е приел, че ищецът не е установил и не е осъществявал непрекъсната фактическа власт върху процесния имот в продължение на повече от 10 години, а не че елемент от фактическия състав на придобивната давност е уведомяването на собственика за намерението на владелеца да свои вещта.
Не са налице и основанията на чл.280, ал.2 ГПК за служебно допускане на касационното обжалване на решението на Пловдивския окръжен съд: Няма вероятност решението да е нищожно или недопустимо, тъй като същото е постановено от съд в надлежен състав; в пределите на правораздавателната власт на съда; изготвено е в писмен вид и е подписано; изразява волята на съда по начин, от който може да се изведе нейното съдържание; постановено е по редовна искова молба и по предявения иск за собственост, без да са били налице процесуални пречки за разглеждането на този иск.
Решението не е и очевидно неправилно. За да е налице очевидна неправилност на решението, като основание за допускане до касационен контрол, е необходимо неправилността на решението да е дотолкова съществена, че да може да бъде констатирана от съда само при простия прочит на решението, без да е необходимо запознаване с и анализ на доказателствата по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, която предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост. В случая обжалваното решение не е очевидно неправилно: то не е постановено нито в явно нарушение на материалния или процесуалния закони /такова нарушение, което да е довело до приложение на законите в техния обратен, противоположен смисъл/, нито извън тези закони /въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма/, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. За да постави решението си, съдът е приложил относимите към спора материалноправни разпоредби на Закона за собствеността, както и процесуалноправните разпоредби на ГПК, в действащите редакции на тези разпоредби и съобразно с техния точен смисъл. Изводите, до които е достигнал въззивният съд, не са в противоречие с правилата на формалната логика и в този смисъл не са явно необосновани.
Предвид на всичко гореизложено касационното обжалване на решението на П. окръжен не следва да се допуска.
С оглед изхода на спора и на основание чл.81 ГПК и чл.78 ГПК касаторът дължи и следва да бъде осъден да заплати на ответницата по жалбата направените от нея разноски за адвокат по делото на ВКС в размер на 400 лв.
По изложените съображения съставът на Върховния касационен съд на РБ, Гражданска колегия, първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 818 от 24.06.2019 г. по в.гр.д.№ 820 от 2019 г. на Пловдивския окръжен съд, Гражданско отделение, IХ граждански състав.
ОСЪЖДА А. Н. Х. от [населено място], [улица] да заплати на С. С. Т. от [населено място], [улица] на основание чл.78 ГПК сумата 400 лв. /четиристотин лева/, представляваща разноски по делото пред ВКС.
Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.