О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 106
София, 19.02.2019 година
Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, в закрито заседание на тридесети януари две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
ЧЛЕНОВЕ:
БОНКА ЙОНКОВА
ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ
изслуша докладваното от съдия Камелия Ефремова т. д. № 2000/2018г.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на И. Б. Б. от гр. Пловдив против решение № 39 от 31.01.2018 г. по в. т. д. № 322/2017 г. на Пловдивски апелативен съд, с което е потвърдено постановеното от Пловдивски окръжен съд решение № 206 от 06.04.2017 г. по т. д. № 382/2016 г. С първоинстанционния акт е уважен предявеният от Е. Б. С. от гр.Пловдив срещу касатора положителен установителен иск с правно основание чл. 422 ГПК за признаване съществуването на вземане в размер на сумата 33 500 лв., произтичащо от запис на заповед от 24.01.2011 г., с падеж 30.09.2012г., ведно със законната лихва върху тази сума от датата на подаване на заявлението – 24.09.2015 г. до окончателното й изплащане, за която сума е издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК № 6491 от 25.09.2015 г. по ч. гр. д. № 12083/2015 г. на Пловдивски районен съд.
Касаторът поддържа, че обжалваното решение е неправилно на всички предвидени в чл. 281, т. 3 ГПК основания. Твърди, че при преценката относно дължимостта на процесната сума решаващият състав се е отклонил от задължителната съдебна практика, като е счел за достатъчна формалната редовност на записа на заповед и не е изследвал съществуването на заявеното от самия ищец в допълнителната му искова молба каузално правоотношение между страните – новиране на вземания по други по-стари записи на заповед, както и не е взел предвид представената от него разписка от 01.09.2006г. за получени от ответника по иска 15 340 евро. Според касатора, от изложените твърдения и събраните по делото доказателства следва да се приеме, че ищецът черпи своята материалноправна легитимация от заемно правоотношение, наличието на каквото обаче, а също и новирането на по-стари записи на заповед, не е установено. Релевира оплакване и за процесуално нарушение, изразяващо се в липсата на обсъждане на възражението му за злоупотреба с бланкова менителница по смисъла на чл. 464 ТЗ.
Допускането на касационното обжалване е аргументирано с твърдението, че въззивното решение е постановено в противоречие с практиката на ВКС по следните въпроси: „1. Следва ли ищецът-поемател по записа на заповед да докаже твърденията си за съществуването на каузално правоотношение, обусловило неговото издаване; 2. Следва ли съдът при постановяване на съдебното решение да обсъди всички направени от страните доводи, искания и възражения, и от какъв порок страда въззивното решение, когато с него съдът не се е произнесъл по част от тях; 3. Произнасянето на въззивната инстанция е в нарушение на практиката по приложението на чл. 145 и чл. 146 ГПК относно задължението на първоинстанционния съд, свързано с изясняване на исканията и възраженията на страните и избягване на злепоставянето на интересите им чрез ясен и подробен доклад с посоченото в чл. 146 ГПК съдържание, след евентуално отстраняване на конкретни и противоречиви техни твърдения по реда на чл. 145, ал. 1 и ал. 2 ГПК, както и относно задължението на въззивния съд, при констатиране на такива нарушения, да ги отстрани преди произнасяне на решението си“.
В подкрепа на поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК касаторът се позовава съответно на: Тълкувателно решение № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС (за първия въпрос); Тълкувателно решение № 1/2001 г. на ОСГТК на ВКС, ППВС № 1/1953 г., ППВС № 7/65 г., решение № 37 от 29.03.2012 г. по г д. № 241/2011 г. на І г. о., решение № 36 от 24.03.2014 г. по т. д. № 2366/2013 г. на ІІ т. о., решение № 609 от 15.01.2009 г. по т. д. № 323/2008 г. на І т. о., решение № 205 от 30.12.2011 г. по т. д. № 654/2010 г. на ІІ т. о. и решение № 68 от 24.04.2013 г. по т. д. № 78/2012 г. на ІІ т. о. (за втория въпрос);решение № 211 от 30.06.2011 г. по гр. д. № 995/2010 г. на ІV г. о., решение № 188 от 15.09.2014 г. по гр. д. № 5563/2013 г. на ІV г. о. и решение № 54 от 25.03.2014 г. по гр. д. № 3066/2013 г. на ІV г. о. (за третия въпрос).
Ответникът по касация – Е. Б. С. от гр.Пловдив – моли за недопускане на касационното обжалване, респ. за оставяне на жалбата без уважение като неоснователна по съображения в писмен отговор от 24.07.2018 г. Претендира разноски.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и заявените от страните становища, намира следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния едномесечен срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване.
За да потвърди първоинстанционното решение, с което е уважен предявеният положителен установителен иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК за дължимост на сумата 33 500 лв. по заповед за незабавно изпълнение № 6491 от 25.09.2015 г. по ч. гр. д. № 12083/2015 г. на Пловдивски районен съд, по реда на чл. 417, т. 9 ГПК, въз основа на запис на заповед от 24.01.2011 г., въззивният съд е приел за безспорно доказано съществуването на вземане за посочената сума в полза на Е. Б. С. срещу И. Б. Б. – издател на записа на заповед. Този извод е мотивиран със съответствието на записа на заповед с императивните изисквания на закона относно неговата редовност от външна страна. Като неоснователни решаващият състав е преценил трите основни възражения на ответника срещу валидността на менителничния ефект. По-конкретно: С оглед еднопосочните заключения на допуснатите графологични експертизи (единична и тройна в първоинстанционното производство и тройна във въззивното производство), според които процесният запис на заповед е подписан от посоченото като негов издател лице И. Б. Б., съдът е счел за неоснователно възражението за неавтентичност на ценната книга. По отношение възражението за антидатиране на записа на заповед е направен извод за недоказаност на същото, като в тази връзка е съобразен безспорно доказаният по делото факт, че същият е подписан и поради това и по аргумент от обратното от разпоредбата на чл. 193, ал. 3, изр. последно ГПК тежестта за доказване на посоченото твърдение е на издателя. По съображения за недоказаност като неоснователно е счетено и твърдението, че записът на заповед е бланков, т. е. че ответникът е подписал празна бланка. Според съдебния състав, сам по себе си фактът, че част от ръкописния текст е попълнен от друго лице, а не от лицето, подписало го като издател, не може да обоснове извод, че е налице разлика във времето между попълването и подписването на ефекта.
По отношение оплакванията за противоречие в показанията на разпитаните в първоинстанционното производство свидетели, въззивната инстанция е преценила, че същите не следва да бъдат обсъждани, доколкото в случая гласните доказателства са недопустими с оглед забраната по чл. 164, ал. 1, т. 1 ГПК.
На последно място, решаващият състав е счел, че не следва да обсъжда съществуването на каузално правоотношение във връзка с процесния запис на заповед, тъй като нито ищецът в исковата молба, нито ответникът в отговора на същата са твърдяли наличието на такова, съобразявайки и липсата на задължение за ищеца да посочи дали менителничният ефект е свързан с конкретна каузална сделка.
Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато.
В основата на първия от поставените въпроси е тезата на касатора, че самият ищец е заявил твърдения за съществуването на каузално правоотношение, обусловило издаването на процесния запис на заповед, което обаче е в явно противоречие с приетото от въззивната инстанция. В мотивите на обжалвания акт решаващият състав изрично е посочил, че твърдение за наличие на каузално отношение между страните не е заявено нито от ищеца в исковата молба, нито от ответника в отговора на същата. Този извод на въззивния съд е резултат от извършеното от него възприемане на становищата на страните, в какъвто смисъл е и изготвеният от първата инстанция доклад по делото, срещу който ответникът не е възразил и не е релевирал оплакване във въззивната си жалба. Следователно, след като отговорът на въпроса е предпоставен от преценката дали съдът правилно е възприел и квалифицирал изразените от страните становища по спора, въпросът е относим към правилността на акта и не може да бъде определен като обуславящ изхода на делото по смисъла на указанията по т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС.
С необсъждането на доводите и доказателствата, касаещи наличието на каузално отношение, е свързан и поставеният от касатора втори въпрос. Доколкото обаче съдът е счел, че по делото не е заявено твърдение за връзка на записа на заповед с каузално отношение, то съществуването на такова не е станало част от предмета на спора. Затова и посоченият въпрос не се явява значим за допускане на касационното обжалване, нито може да се приеме, че е разрешен в противоречие с цитираната практика на ВС и ВКС.
На последно място, общата предпоставка по чл. 290, ал. 1 ГПК не е осъществена и по отношение на третия въпрос от изложението. В действителност, в случая липсва конкретно формулиран въпрос – налице е само твърдение за противоречие на обжалвания акт с практиката на ВКС по приложението на чл. 145 и чл. 146 ГПК, т. е. твърдение за допуснато нарушение на съдопроизводствените правила относно изготвения от първата инстанция доклад по делото, което обаче е относимо към самото касационно обжалване, а не към допускането му. Сама по себе си, липсата на конкретно поставен въпрос е напълно достатъчна за недопускане на касационно обжалване.
Отделно от това, дори да се приеме, че е поставен въпрос за надлежното изготвяне на доклада, същият отново не би могъл да обоснове допускане на касационния контрол. Този въпрос няма характеристиката на обуславящ изхода на делото. Доколкото въззивната жалба не съдържа оплакване за допуснато нарушение на процесуалните правила във връзка с изготвения от първата инстанция доклад, за въззивния съд не е съществувало задължение служебно да преценява дали същият отговаря на законовите изисквания, в какъвто смисъл са и указанията по т. 2 от Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Поради всички изложени съображения настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато.
При този изход на делото касаторът следва да заплати на пълномощника на ответника по касация адвокатско възнаграждение в размер на сумата 1535 лв., определено по реда на чл. 38, ал. 1, т. 3 ЗА във връзка с чл. 7, ал. 1, т. 4 от Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 39 от 31.01.2018 г. по в. т. д. № 322/2017 г. на Пловдивски апелативен съд.
ОСЪЖДА И. Б. Б. от гр.Пловдив, ул. „Белград“ № 2, ет. 6 да заплати на адвокат Я. Х. Р. от Адвокатска колегия – Л. адвокатско възнаграждение в размер на 1535 (хиляда петстотин тридесет и пет) лева.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: