О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 106
гр. София, 27.03.2014 год.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ІІ гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и четвърти март две хиляди и четиринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР ВЛАХОВ
ЧЛЕНОВЕ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
като разгледа докладваното от съдията Николова ч. гр. д. № 930 по описа на Върховния касационен съд за 2014 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 2, във вр. с чл. 121 ГПК, образувано по частната касационна жалба на С. М. Д., Д. Х. Д. и Б. Д. Б., чрез пълномощника им адв. Д. Р., против въззивното определение от 6.12.2013 год. по ч. гр. д. № 565/2013 год. на Варненския апелативен съд, с което е потвърдено определението от 22.11.2013 год. на първоинстанционния Варненски окръжен съд по гр. д. № 3412/2013 год. съд за прекратяване на производството по делото и изпращането му по подсъдност на Варненския районен съд.
Оплакванията са за неправилност на въззивното определение с искане за отмяната му поради неправилност на извода за неподсъдност на делото пред окръжния съд. Жалбоподателите претендират направените съдебни разноски.
Ответниците по частната жалба не са взели становище.
Преди да разгледа по същество подадената частна касационна жалба касационният съд следва да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, обусловено от наличието на предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК. Разпоредбата на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК е приложима по препращането на чл. 278, ал. 4 ГПК и предвижда прилагане на изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като съгласно чл. 274, ал. 3 ГПК обжалването на тази категория въззивни определения е факултативно.
В приложеното изложение жалбоподателите се позовават на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане на касационното обжалване по процесуалноправния въпрос за определяне цената на иска по чл. 439 ГПК за недължимост на прехвърлени с един договор отделни вземания, почиващи на едно и също основание при определяне родовата подсъдност на спора. Позовават се на противоречиво произнасяне по този въпрос в представената задължителна съдебна практика, както и на значението на въпроса за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото с оглед спецификата на казуса.
Въззивният съд е потвърдил първоинстанционното определение, с което е прекратено производството пред окръжния съд и делото е изпратено по подсъдност на районния съд с оглед цената на всяко едно от паричните вземания под 25 000 лв., съгласно чл. 104, ал.1, т. 4 ГПК.
Поставеният правен въпрос е обусловил извода на въззивния съд за определяне на родовата подсъдност на спора по предявения иск от жалбоподателите срещу ответното дружество за недължимост на вземането, прехвърлено му с договор от 9.10.2013 год. от З. Д., предмет на образуваното изп. д. № 1323/2013 год. на ЧСИ Ил. С..
Съдът е приел, че се касае за отделни обективно съединени искове с цена на всеки от тях под 25 000 лв., което обуславя подсъдността му пред районния съд.
Искът по чл. 439, ал. 1 ГПК е с предмет оспорване на изпълнението, образувано въз основа на издадено изпълнително основание за дължимост на парични вземания. Съгласно чл. 69, ал. 1, т. 1 ГПК размерът на цената на иска за парични вземания е търсената сума, която разпоредба е приложима и при отрицателния установителен иск за недължимостта им – в този смисъл са и разясненията в т. 1 на ТР № 2/2004 год. на ОСГТК на ВКС. Поставеният правен въпрос не е разрешен в противоречие с представената от касаторите задължителна съдебна практика, тъй като в същата са разглеждани други въпроси – за цената на иска въз основа стойността на договора при предмет на същия няколко самостоятелни обекта /определение № 411 от 13.09.2010 год. по ч. гр. д. № 375/2010 год. на ІІІ г.о./, при иск за нищожност на договор за цесия цената се определя от продажната цена при формалната възмездност на договора /определение № 790 от 18.11.2013 год. по ч. т. д. № 2946/2013 год. І т. о./. Разрешеният в представеното решение № 373 по гр. д. № 1361/2010 год. на ІІІ г. о. правен въпрос е определяне на родовата подсъдност в случаите, при които е предявен иск за заплащане на обезщетение по чл. 88, ал. 1 ЗЗД във вр. с чл. 79, ал. 1 ЗЗД, като е прието, че в случая се касае за един иск, а не за множество такива за всеки един разход. Следователно, представената съдебна практика не е относима към релевантния за настоящия спор въпрос за определяне цената на иска по чл. 439 ГПК за недължимост на част от продажната цена и на част от неустойката, в размер всяка от тях под предвидения в закона размер от 25 000 лв., а разпоредбата на закона за определянето й е конкретна и ясна и не се нуждае от тълкуване извън приетото в цитираното тълкувателно решение, поради което и релевираните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК не са налице.
Поради тези съображения настоящият състав на ВКС, ІІ г. о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване по подадената от С. М. Д., Д. Х. Д. и Б. Д. Б., чрез адв. Д. Р., частна касационна жалба против въззивното определение № 668 от 6.12.2013 год. по ч. гр. д. № 565/2013 год. на Варненския апелативен съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.