О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
N 106
гр. София 04.03.2013г.
Върховният касационен съд на Република България, Първо гражданско отделение в закрито заседание на двадесети февруари две хиляди и тринадесета година в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БРАНИСЛАВА ПАВЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: ТЕОДОРА ГРОЗДЕВА
ВЛАДИМИР ЙОРДАНОВ
като разгледа докладваното от съдията Бранислава Павлова
частно гражданско дело N 24/ 2013 г. по описа на ВКС, първо гражданско отделение, за да се произнесе съобрази:
Производството е по чл.274 ал.2 изр.1 ГПК.
Г. Й. Х. чрез пълномощника си адв. А.П. е обжалвал определението на Благоевградския окръжен съд № 2258 от 12.10.2012 г. по ч.гр.д.№ 561/2012 г., с което е оставено без разглеждане като просрочено възражението по чл.423 ал.1 ГПК срещу заповед за изпълнение, издадена от районен съд Р. на 31.10.2011г. по ч. гр.д.№ 1600/2011г.
Частната жалба е подадена в срок и е процесуално допустима.
Ответницата А. Л. Г. е подала писмен отговор, в който изразява становище, че обжалваното определение е правилно.
Благоевградският окръжен съд е оставил без разглеждане като подадено извън едномесечния срок по чл. 423 ал.1 ГПК възражение от Г. Й. Х. срещу заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК от 31.10.2011г. в размер на 2 556.46 евро , със законната лихва върху сумата, считано от 28.10.2011г. Съдът e изложил съображения, че твърдението на молителя, за узнаване на издадената заповед за изпълнение по гр.д.№ 1600/2011г. при справка в Районния съд [населено място] по повод запориране на банковите му сметки е изгоден за него факт , който той не е доказал, поради което е приел, че едномесечният срок за възражение по чл.414 ГПК е започнал да тече от момента на редовното връчване на заповедта по реда на чл.47 ГПК.
Определението е постановено в нарушение на процесуалните правила.
Твърденията на молителя по подаденото възражение пред въззивния съд срещу заповед за изпълнение по чл.410 ГПК, че не му е била връчена лично и към момента на издаването й не е имал местожителство на територията на страната, попадат в хипотезата на чл.423 ал.1 т.2 ГПК. Този фактически състав предоставя възможност на длъжника, който е бил лишен от възможност да упражни правата си по чл. 414 ГПК , защото заповедта не му е била връчена лично, да подаде възражение пред въззивния съд. Второто кумулативно изискване е длъжникът да не е имал обичайно местопребиваване на територията на страната. Изрично в чл. 423 ал.1 ГПК е казано, че възражението пред въззивния съд може да се подаде в едномесечен срок от узнаване на заповедта за изпълнение. Смисълът на основанието по чл.423 ал.1. т.2 ГПК е да даде реална възможност на длъжника, който не е имал постоянно местожителство в страната и затова спрямо него е неприложимо производството по чл. 410 ГПК, да се защити като подаде възражение пред въззивния съд. Това основание /за разлика от предходната хипотеза – чл.423 ал.1 т.1 ГПК/ не съдържа изискване съдът да е допуснал нарушение на процесуалните правила при връчване на заповедта за изпълнение. Тук законът отдава значение на факта, че след като не е връчена лично на длъжника заповедта за изпълнение, при отсъствието му от страната, макар правилата на призоваването да са спазени, той обективно не е имал възможност да узнае за нея и да упражни правото си на възражение по чл.414 ГПК. Именно затова за начало на срока за възражение пред въззивния съд законът определя моментът на узнаването. Ако узнаването на заповедта се отнесе към момента на връчването й по реда на чл.47 ГПК, то основанието на чл.423 ал.1 т.2 ГПК би се обезсмислило. Ето защо неправилно въззивният съд в случая е приел, че узнаването съвпада с момента на връчването на заповедта за изпълнение. По отношение на началната дата са основателни доводите в частната жалба, че очевидно е допусната фактическа грешка, но това е без значение за правилността на обжалвания съдебен акт.
Изводът на въззивния съд, че узнаването на заповедта в производството по чл.423 ал.1 ГПК следва да се докаже от длъжника, който упражнява правото на възражение е в съответствие със задължителната практика по чл.290 и сл. ГПК /определение № 739 от 1110.2010г. по ч.т.д.№ 637/2010г. на ВКС І т.о/, но неправилно е прието, че датата на узнаването не е доказана. Молителят е твърдял, че е узнал случайно за инициираното производство по чл.410 ГПК при справка в съда по повод наложен запор на сметки, а ответницата е възразила, че не е образувано изпълнително производство въз основа на издадения изпълнителен лист. От изпратения отговор на запитване от съда до частен съдебен изпълнител А.Ц. се установява, че образуваното пред него изпълнително производство е въз основа на издаден изпълнителен лист по друго дело. Следователно изводът на съда, че не е доказана датата на узнаването на заповедта за изпълнение от приложения по делото контролен лист е необоснован и в нарушение на правилата за разпределяне на доказателствената тежест на страните. Вменено е доказване на длъжника на отрицателен факт, а именно, че не е узнал за заповедта преди посочената от него дата. Доказването на узнаването от длъжника изисква той да посочи на коя дата е узнал и да докаже твърдяния начин на узнаване, а ако има обективни данни за обратното предхождащо узнаване, то трябва да се докаже от кредитора. Ето защо като постановено в нарушение на процесуалните правила обжалваното определение трябва да се отмени и делото да се върне за разглеждане на възражението по същество от въззивния съд.
Воден от горното Върховният касационен съд, първо гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
ОТМЕНЯВА определението на Благоевградския окръжен съд № 2258 от 12.10.2012г. по ч.гр.д.№ 561/2012 г., с което е оставено без разглеждане като просрочено възражението на Г. Й. Х. по чл.423 ал.1 т.2 ГПК срещу заповед за изпълнение, издадена от районен съд Р. на 31.10.2011г. по ч. гр.д.№ 1600/2011г. и
ВРЪЩА делото на Благоевградския окръжен съд за разглеждане на възражението по същество.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: