О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 106
гр. София, 07.03.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и осми февруари две хиляди и деветнадесета година в състав:
Председател: МАРГАРИТА СОКОЛОВА
Членове: СВЕТЛАНА КАЛИНОВА
РОЗИНЕЛА ЯНЧЕВА
като разгледа докладваното от съдия Янчева гр. дело № 3386 по описа за 2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
С решение № 1356 от 16.03.2018 г. по гр. дело № 32/2018 г. на Окръжен съд – Благоевград е потвърдено решение № 9071 от 25.10.2017 г. по гр. дело № 1884/2016 г. на Районен съд – Благоевград, с което съдът е отхвърлил предявения от К. Г. П. срещу П. Г. П. и М. П. П. положителен установителен иск – за признаване за установено спрямо ответниците, че ищецът е собственик на основание давностно владение на: 250/566 идеални части от поземлен имот с идентификатор …., с площ от 566 кв.м, по КККР на [населено място], [община], Област Благоевград, одобрени със заповед № РД-18-32/10.05.2006 г. на изпълнителния директор на АК, последно изменение със заповед № 18-6887/19.05.2014 г. на началника на СГКК-Благоевград, с адрес на имота: [населено място], п.к. 2700, [улица]; на 13/17 идеални части от поземлен имот с идентификатор …., с площ от 17 кв.м, по КККР на [населено място], [община], област Благоевград, одобрени с горепосочената заповед, с адрес на имота [населено място], п.к. 2700, [улица], с трайно ползване на територията „урбанизирана“ и начин на трайно ползване „за второстепенна улица“, при граници (съседи): имоти с идентификатори…., …., …., които имоти са образувани от разделянето на поземлен имот с начин на трайно ползване „за друг вид озеленени площи“, с трайно предназначение „урбанизирана“, заснет с № …., с площ от 583 кв.м, по КККР на [населено място], с ЕКАТТЕ …., [община], Област Благоевград, одобрени с горепосочената заповед, с адрес на имота: [населено място], [улица], при граници (съседи): имоти с идентификатори …., …., …. и …., и предмет на нотариален акт вх.рег.№ …. от …. г., акт № …., том …., дело № …. г. на СВ и нотариален акт вх.per.№ …. от …. г., акт № …., том …., дело № …. г., и от който имот предмет на иска са 260/583 идеални части, както и искането на основание чл.537, ал.2 от ГПК да се отмени нотариален акт № …., том …., рег.№ …., дело № …. г. на нотариус И. К. до размера на притежаваните от П. Г. П. 323/583 идеални части от УПИ с бивш идентификатор …. в кв.127 по КККР на [населено място], одобрени със заповед № РД-18-32/10.05.2006 г. на изпълнителния директор на АК, с площ от 583 кв.м. Срещу въззивното решение е подадена касационна жалба от К. Г. П., който счита съдебния акт за неправилен, незаконосъобразен и необоснован. Оспорва изводите на съда за недоказаност факта на упражнявано от него владение, като счита, че от свидетелските показания по делото се установяват както упражняваната от него в период от 30-40 години фактическа власт върху процесните имоти, така и анимусът му да свои същите. Твърди, че съдът е излязъл извън рамките на своята компетентност, произнасяйки се по спор, свързан със ЗТСУ и ЗУТ, по който не е сезиран, като цитира извадки от мотивите на въззивния съд. Моли ВКС да отмени решението и уважи исковете му.
В изложението към жалбата се излагат доводи за вероятна нищожност и недопустимост на въззивното решение, както и очевидна неправилност, като дословно се възпроизвеждат доводите за неправилност, незаконосъобразност и необоснованост на акта, заявени в касационната жалба. Жалбоподателят счита, че въззивното решение е недопустимо и нищожно, тъй като въззивният съд не е констатирал служебно липсата на изготвен доклад по делото от първоинстанционния съд.
Ответникът П. Г. П. счита касационната жалба за недопустима и неоснователна.
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, приема за установено следното:
Касационната жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена в законоустановения срок, от надлежна страна, срещу въззивно решение по искове за собственост върху недвижими имоти, за които касационното обжалване не е ограничено от цената на иска.
Ищецът основава претенциите си на твърдението, че е придобил горепосочените идеални части от имоти, като е упражнявал владение върху съответните реални части от тях, считано от 1958 г. (когато имотите са били извън регулация).
За да отхвърли исковете, въззивният съд е заключил, че от събраните по делото писмени и гласни доказателства се установява, че К. П. е започнал да упражнява фактическа власт най-рано от 1967 г., а не от 1958 г. Въз основа на заключението от съдебно-техническата експертиза е приел, че имотът, реална част от който е бил владян от К. П., е влязъл в регулация през 1966 г. при действието на ЗПИНМ. Позовал се е на нормата на чл.59 от ЗТСУ (в сила от 1.06.1973 г.), с която е въведена забрана за придобиване по давност на реално определени части от дворищнорегулационни парцели. Съгласно изложените в решението мотиви, по силата на чл.181, ал.1 от ЗТСУ действието на завършената/изтекла без да е прекъсвана до влизане в сила на ЗТСУ придобивна давност по отношение на реално определени части от дворищнорегулационни парцели запазва действието си по отношение на реално определените части от парцели, които не могат да бъдат обособени в самостоятелни парцели, като чл.181, ал.3 от ЗТСУ допуска трансформиране на владяната реална част в съответна идеална като действието на давността спрямо реалната част се приравнява с такава по отношение на идеална част, която й съответства. С чл.181, ал.3 от ЗТСУ се признава правното действие на фактическия състав на владението върху реална част, аналогично с това на фактическия състав на владение върху идеална част. Или нормата съдържа една фикция, според която владението върху реална част се счита за владение върху съответна идеална част и оттам се приема, че по давност е придобита идеална част, равняваща се на квотата на реално владяната в целия имот. Тъй като фикции може да се установяват само от закона, правилото на чл.181, ал.3 от ЗТСУ съставлява същевременно изключение от общата забрана на чл.59 от ЗТСУ за придобиване по давност на реални части от парцели, действието на което е ограничено само до изтеклата до влизане в сила на ЗТСУ давност. Въззивният съд е съобразил решение № 186/19.2.1987 г. по гр.д. № 154/1986 г. на ОСГК на ВКС, съгласно което при действието на ЗТСУ е недопустимо не само придобиването на давност на реални части, но и на идеални части от дворищнорегулационни парцели чрез владения върху реални части. Без значение е и въпросът за размерите на тези части. Позовал се е и на решение № 520/20.10.2009 г. на ВКС по гр.д. № 1285/2008 г. , в което се сочи, че ЗТСУ не допуска не само придобиване по давност на реални части от парцели, но и придобиване по давност на идеални части чрез владение на реални части. Посочил е, че правните последици от владението върху реална част от парцел, регламентирани в чл.181 от ЗТСУ, касаят само заварените от този закон случаи, при които придобивната давност е изтекла към момента на влизането му в сила. Въз основа на така изложеното съдът е заключил, че за спора, с който е сезиран, няма никакво значение владението след 1.06.1973 г., когато е влязъл в сила ЗТСУ, дори да се приеме, че такова е осъществявано от ищеца. Видно от решението, за периода след влизане в сила на ЗУТ (обн. ДВ бр.1/2.01.2001 г.) забраната за придобиване на реална част от поземлени имоти в границите на населените места изрично е регламентирана в чл.200 от ЗУТ, като за разлика от чл.181, ал.3 от отм. ЗТСУ законът вече не придава правно значение на такова владение като способ за придобиване на съответна идеална част от имота (решение № 55/14.4.2014 г. на ВКС по гр.д. № 12/2013 г.). За пълнота – въпреки че за делото това е без значение, предвид претендираното право на собственост в идеални части, въззивният съд е изложил, че единствената възможност, уредена от чл.200 от ЗУТ, е за придобиване на реално обособена част от урегулиран поземлен имот по давност и то при условие, че са налице изискванията на чл.19 от ЗУТ. А изключението в чл.200, ал.2 от ЗУТ намира приложение само в хипотеза на присъединяване към съседен имот по реда на чл.17 от ЗУТ при първоначално урегулиране на територията (Решение №102/30.05.2016 г. на ВКС по гр.д. № 5728/2015 г.). Въз основа на всичко това съдът е направил извод, че при действието на ЗТСУ от 1973 г. и след неговата отмяна при действието на ЗУТ от 2001 г. няма правна възможност да се придобие право на собственост върху идеални части от урегулирани имоти в обем, съответстващ на реално владяна част от тях.
Настоящият състав на първо гражданско отделение на ВКС счита, че в случая не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Съображенията му за това са следните:
По делото не е формулиран материалноправен или процесуалноправен въпрос по чл.280, ал.1 от ГПК като общо основание за допускане на касационно обжалване, като съгласно задължителните указания в Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС Върховният касационен съд няма правомощия да извежда служебно такъв въпрос/въпроси от изложеното от касатора.
К. П. е навел единствено самостоятелни основания за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2 от ГПК.
Настоящият съдебен състав на ВКС намира, че не са налице допуснати от страна на въззивния съд нарушения на материалния и процесуалния закон, които да правят постановения от него акт нищожен или недопустим. В частност, дори първоинстанционният съд да не е изготвил доклад по делото, както се твърди (въпреки че такъв доклад е налице – л.108-111 от първоинстанционното дело), това не прави въззивното решение недопустимо или нищожно.
Що се отнася до твърдението за очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт, същото е неоснователно.
В решение № 15 от 6.11.2018 г. на Конституционния съд на РБ по конст. дело № 10/2018 г. е прието, че в приложното поле на предпоставката очевидна неправилност като отделно, самостоятелно и независимо от предпоставките по чл.280, ал.1 от ГПК основание за допускане на касационното обжалване, законодателят е включил всички пороци на въззивния акт, обуславящи неговата неправилност. Това налага разграничението между очевидната неправилност и неправилността на съдебния акт като касационно отменително основание по чл.281, т.3 от ГПК да бъде направено въз основа на обективни критерии.
За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че да може да бъде констатирана от съда при самия прочит на съдебния акт, без да е необходимо запознаване и анализ на доказателства по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона – материален или процесуален, или явна необоснованост. Решението би било очевидно неправилно, ако например законът е приложен в неговия обратен смисъл, или е приложена отменена или несъществуваща правна норма, или е явно необосновано като постановено в нарушение на научни и/или опитни правила или правилата на формалната логика.
В конкретния казус не се откриват предпоставките за очевидна неправилност на въззивното решение, визирани по-горе. Същото не е постановено в грубо нарушение на материалния или процесуалния закон и не е явно необосновано. В тази връзка съдът счита, че въззивният съд не е излязъл извън предмета на спора, позовавайки се на нормите на ЗТСУ (отм.) и ЗУТ при обсъждането на доводите на К. П. за изтекла в негова полза придобивна давност по отношение на процесните имоти. Преценката за основателност на заявените претенции изисква от съда именно да съобрази дали действащите през съответния период правни норми допускат придобиване на имоти по давност и при наличието на какви условия и предпоставки. Твърденията на жалбоподателя за неправилна преценка на свидетелските показания не могат да обосноват очевидна неправилност на обжалвания акт, тъй като е налице необходимост от подробно обсъждане на гласните доказателства от страна на ВКС, което може да стане едва след допускане на въззивното решение на касационно обжалване, при разглеждане на касационната жалба по реда на чл.290 от ГПК.
Изложеното обуславя недопускане на касационно обжалване на визираното по-горе решение на Окръжен съд – Благоевград.
Ответниците не са направили разноски по делото пред ВКС, които да им бъдат присъдени.
Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1356 от 16.03.2018 г. по гр. дело № 32/2018 г. на Окръжен съд – Благоевград.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: