О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 106
гр. София, 09.02.2016 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България,Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на двадесет и девети септември през две хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
АННА БАЕВА
изслуша докладваното от съдия Анна Баева т.д. № 3016 по описа за 2014г., и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], [населено място], представлявано от адв. П. П., срещу решение № 150 от 12.03.2014г. по т.д. № 54/2014г. на Пловдивски апелативен съд, Търговско отделение, 3 състав, с което след частична отмяна на решение № 460 от 07.10.2013г. по т.д. № 39/2013г. на Пловдивски окръжен съд, е отхвърлен като неоснователен предявеният от касатора против [фирма] иск за признаване за установено, че е съществуващо, ликвидно и изискуемо вземането му в размер на 827 000 евро, представляваща последна част от договорената покупко-продажбена цена по нотариален акт за продажба на недвижим имот, ветрогенератори и право на строеж № 149, том I, рег. № 538 на Нотариалната камара, която част от цената е с настъпил падеж на плащане на 18.06.2012г. и за която сума е издадена по ч.гр.д. № 17423/2012г. по описа на РС – Пловдив, VIII гр. състав, заповед № 10984 от 06.11.2012г. за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 ГПК, ведно със законната лихва върху нея от 31.10.2012г. до окончателното й изплащане.
Касаторът поддържа, че обжалваното решение е неправилно поради допуснати при постановяването му нарушения както на материалния закон, така и на процесуалните правила. Твърди, че постановеното решение не се е основава на събраните доказателства, установяващи релевантните за спора обстоятелства, както и че в нарушение на чл.235, ал.2 ГПК въззивният съд е отказал да разгледа доказателствата, отнасящи се до приложение на презумпцията по чл.25, ал.1, пр.2 ЗЗД за сбъдване на отлагателното условие. Твърди, че въззивният съд не е разтълкувал правилно, съобразно правилата на чл.20 ЗЗД изразената воля на страните относно момента на настъпване на изискуемостта на процесната част от продажната цена, пряко свързан със смисъла, вложен от тях в понятието „вятърно енергиен парк“. Поддържа, че невярното възприемане от въззивния съд на понятието за вятърноенергиен парк противоречи и на нормативната уредба, регламентираща дейността на възобновяемите енергийни източници. В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК поддържа, че са налице основанията на чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК, тъй като въззивният съд се е произнесъл по следните процесуалноправни и материално правни въпроси, които са разрешени в противоречие с практиката на ВКС и са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото:
1. Следва ли при постановяване на съдебното решение съдът да се ръководи от съдържанието на събраните и приети в производството по делото доказателства или е допустимо превратното им тълкуване в подкрепа на субективно мнение на решаващия състав – противоречие с т.2 от ТР № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС;
2. Допустимо ли е съдът да разкрие действителната воля на страните не по пътя на тълкуването на уговореното между тях, а като им дава наставления как би трябвало да звучат договорните клаузи на сключения помежду им писмен договор, съобразно субективното мнение на решаващия съдебен състав досежно съдържанието им, като по този начин изменя договора – противоречие с решение № 81 от 07.07.2009г. по т.д. № 761/2008г. на ВКС, ТК, I т.о., решение № 318 от 14.07.2011г. по гр.д. № 182/2010г. на ВКС, ТК, IV г.о., решение № 559 от 17.05.1993г. по гр.д. № 1724/92г. на ВС, IV г.о.;
3. Допустимо ли е при наличието на всички елементи от хипотезата на необоримата презумпция по чл.25, ал.1, пр.2 ЗЗД съдът да откаже прилагането й – противоречие с решение № 718 от 06.11.2009г. по гр.д. № 2608/2008г. на ВКС, IVг.о., решение № 979 от 20.02.2008г. по т.д. № 541/2007г. на ВКС, ТК, II т.о.;
4. Допустимо ли е съдът да не разгледа и обсъди изобщо приети в производството по делото и относими към предмета на спора доказателства – противоречие с решение № 979 от 20.02.2008г. по т.д. № 541/2007г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 24 от 28.01.2010г. по гр.д. № 4744/2008г. на ВКС, ГК, I г.о., решение № 411 от 27.10.2001г. по гр.д. № 1857/2010г. на ВКС, ГК, IV г.о.
5. Според точния смисъл на закона /т.70, § , от ДР на Закон за енергетиката/ „Централата“ представлява ли единно цяло и определя ли се самостоятелното й съществуване като обект от своевременното въвеждане в експлоатация на всичките й мощности и елементи? Счита ли се Централата за изградена окончателно, дори когато е издадено разрешение за ползване само на част от нейните мощности и елементи? Включва ли това понятие като подвид на централата вятърноерегнийния парк/вятърноенергийната централа – по този въпрос поддържа наличие на основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК предвид липсата на съдебна практика.
Ответникът [фирма], [населено място], представлявано от адв. Б., оспорва касационната жалба. Поддържа, че не са налице основанията по чл.280 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Твърди, че първите два от формулираните въпроси са свързани с правилността на решението, по която е недопустимо произнасяне в производството по селектиране на касационните жалби, а освен това не е налице и противоречие на въззивното решение с посочената съдебна практика. Във връзка с поставения трети въпрос поддържа, че прилагането на правилото на чл.25, ал.1, предл.2 ЗЗД предполага да е налице своевременно направено от страната възражение в тази насока и доказване по правилата на пълното и главно доказване на фактите, които да доведат до извод за „недобросъвестно попречване“ за настъпване на отлагателното условие, докато в конкретния случай касаторът – ищец не е направил подобно възражение и не е ангажирал доказателства. Във връзка с четвъртия процесуалноправен въпрос твърди, че ищецът е направил възражение за приложение на презумпцията по чл.25, ал.1, предл.2 ЗЗД с отговора на въззивната жалба и не е представил каквито и да било доказателства, с оглед на което не са налице доказателства, които да са приети и да не са били обсъдени от въззивния съд. Поддържа, че не е налице произнасяне от страна на въззивната инстанция по формулирания пети въпрос, както и че липсва втората кумулативна предпоставка по чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване по този въпрос. Излага подробни съображения за неоснователност на касационната жалба.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:
Касационната жалбае редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.
За да отмени първоинстанционното решение и да отхвърли предявения по реда на чл.422 ГПК установителен иск, въззивният съд е приел, че за да се прецени дали последната вноска от продажната цена на активите, които ответникът е закупил с приложения по делото нотариален акт, е била дължима, е необходимо да се изследват уговорените от страните условия за плащането. Приел е, че предметът на продажбата е „ветроенергиен парк”, състоящ се както от собствени на продавача урегулирани поземлени имоти, така и от права на строеж върху съседни общински имоти, чието съвместно и цялостно предназначение е да служат за основа на описаното в договора довършване на проектирането, на изграждането и бъдещото експлоатиране на общо „25 броя ветрогенератори тип В. В 90, временни пътища, подземни електропроводи и подстанция 110/20кВ”, ведно с всички свързани или отнасящи се до тази цел права, включително и с правата по „предварителен договор за присъединяване на производител на електрическа енергия към електропреносната мрежа за 80 MW вятърноенергиен парк, сключен с Н. АД”. Приел е, че страните са договорили обща продажна цена в размер на 15 973 747,54 евро с ДДС, която следва да бъде платена на части, включително и чрез прихващане, като последната вноска от 827 000 евро, предмет на делото, следва да бъде платена на продавача в „десетдневен срок след въвеждане на вятърно енергийния парк в експлоатация, удостоверено чрез разрешение за ползване, издадено от ДНСК”. Въззивният съд е обсъдил представеното от ищеца Разрешение за ползване № ДК-07-СИР-91 от 08.06.2012г. и е приел, че то се отнася не за продадените на купувача и подробно описани в нотариалния акт общо 25 броя ветрогенератори и свързаната с тези съоръжения наземна и техническа енфраструктура, които страните – като едно единно цяло – са нарекли в нотариалния акт „Ветроенергиен парк”, а само за осем от тях, като в разрешението за ползване изрично е записано, че се отнася за етап, който включва само осем броя вятърни генератори, намиращи се в осем от продадените УПИ; че се отнася само до етап на необходимата „Подстанция Е. К. 20/110 кV” и съответно до етапите на оптична линия и водопровод, необходими за експлоатацията на тези 8 броя вятърни генератори. Изложил е съображения, че в нотариалния акт ясно и съвсем недвусмислено е посочено, че последната част от цената става дължима в „десетневен срок след въвеждане на вятърно енергийния парк в експлоатация”, а това, вече предходно употребено в нотариалния акт понятие, е със съдържание, което е описано от страните в началото на самия нотариален акт, преди налагащото се описание на конкретните имоти и права, които не поотделно или частично, а общо и неотделимо един от друг са били съдържанието на приетото и от продавача, и от купувача описателно понятие „Вятърно енергиен парк”. В тази връзка е посочил, че ако волята на страните е била последната част от цената да се плаща в зависимост от разрешението за ползане на някаква част /или части/ или на какъвто и да било етап /или етапи/ от продадения ветроенергиен парк, тази именно част и/или този именно етап е трябвало да бъдат конкретно описани и ясно посочени в договора. Посочил е още, че щом последната дължима част от цената безспорно е част от общата цена – тази за целия „вятърно енергиен парк”, не е възможно да се приеме, че тази част от цената е по какъвто и да било начин относима не само към каквато и да било конкретно обособена част от този парк, но и към всякакъв предварителен „етап” от неговото цялостно изграждане.
Въз основа на изложените съображения въззивният съд е заключил, че не е настъпило договореното от страните юридическо условие за настъпване на изискуемостта на претендираното плащане.
Въззивният съд е изложил и съображения, че е без значение за договорената от страните изискуемост на процесното вземане обстоятелството, какви промени са настъпили в техническите параметри на продадения „ветроенергиен парк” след закупуването му с процесния нотариален акт, тъй като независимо, че броят на подлежащите на изграждане ветрогенератори е бил междувременно намален на 20 броя, с което купувачът се е съгласил, този факт, сам по себе си, не лишава вземането за последната част от цената нито от основание, нито от евентуалната му бъдеща изискуемост съобразно договора. С оглед на това е счел за неоснователно възражението на ищеца за междувременно настъпила невъзможност за реализация на вземането и за настъпила изискуемост на същото поради липсата на договорни условия за бъдещото му събиране. Посочил е, че изобщо не е установено и не е било предмет на разглеждане в процеса, макар и бегло споменатото в отговора на въззивната жалба възражение за наличие на такива недобросъвестни действия на купувача, които са /или биха/ довели до несбъдване на условието за плащане, а от тук – и до прилагане на презумпцията по чл.25, ал.1, изр.2 ЗЗД. Останалите пространно изложени съображения на двете страни въззивният съд е счел за неотносими към ясно определения предмет на делото и поради това не ги е оставил без обсъждане.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационен контрол на обжалваната от този касатор част от въззивното решение.
Първият формулиран от касатора процесуалноправен въпрос не отговаря на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като съставлява оплакване за неправилност на въззивното решение поради превратно обсъждане на събраните по делото доказателства – касационно основание по чл. 281 т. 3 ГПК, а не основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК. Доколко при установяване на фактическата обстановка въззивният съд е приложил правилно правилата на логическото мислене е въпрос, относим към правилността на решението, по което съдът не може да се произнесе в стадия на селектиране на касационните жалби.
Вторият материалноправен въпрос за тълкуването на волята на страните при спор относно съдържанието на договорните клаузи съобразно предвидените в чл.20 ЗЗД критерии е важен, но е разрешен от въззивния съд в съоветствие с формираната по реда на чл.290 ГПК задължителна съдебна практика –решение № 502 от 26.07.2010г. по гр.д. № 222/2009г. на ВКС, ГК, ІV г.о. , решение № 67 от 30.07.2014г. по т.д. № 1843/2013г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 167 от 26.01.2012г. по т.д. № 666/2010г. на ВКС, ТК, I т.о.,решение № 81 от 07.07.2009 г. по т.д.№ 761/2008 г. на ВКС, ТК, І т.о., решение № 121 от 20.12.2010 г. по т.д.№ 1039/2009 г. на ВКС, ТК, І т.о., решение № 137 от 25.06.2010 г. по т.д.№ 888/2009 г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 170 от 15.10.2013г. по т.д. № 595/2012 г. на ВКС, ТК, ІІ т.о.. и др. Съгласно тази практика на тълкуване според критериите на чл.20 от ЗЗД подлежат неясните, непълни и неточни уговорки в договора, които поради недостатъците си пораждат съмнение и спор между страните относно действителното съдържание на постигнатото при сключване на договора общо съгласие и целените с договора правни последици, а тълкуването се извършва съобразно критериите на чл.20 от ЗЗД, за да се изясни действителната, а не предполагаемата воля на договарящите.Прилагането на критериите на чл.20 от ЗЗД предполага отделните договорни уговорки да се тълкуват във връзка една с друга и в смисъла, който произтича от договора, като се изхожда от целта му, обичаите в практиката и добросъвестността, но без да се подменя формираната при сключването на договора и обективирана в съдържанието му воля на страните. Въззивният съд не се е отклонил от тази практика, като е достигнал до извода, че последната част от цената, посочена в нотариалния акт, става дължима в „десетневен срок след въвеждане на вятърно енергийния парк в експлоатация” и, съобразявайки употребеното в началото на самия нотариален акт понятие, е приел, че описаните конкретни имоти и права не поотделно или частично, а общо и неотделимо един от друг, са съдържанието на приетото и от продавача, и от купувача описателно понятие „Вятърно енергиен парк”. Въззивният съд е тълкувал клаузата в договора, касаеща възникване на изискуемостта на последната вноска от договорената цена, съвместно с останалите уговорки, касаещи предмета договора – индивидуализацията на прехвърляния обект и договорената цена. С оглед изложеното настоящият състав намира, че при разрешаване от въззивния съд на въпроса за правилното прилагане на чл. 20 ЗЗД не е допуснато отклонение от практиката на ВКС за критериите при тълкуването на договорите.
Третият материалноправен въпрос е некоректно формулиран с оглед решаващите изводи на съда. Въпросът е предпоставен от съдържащото се в него твърдение на касатора за наличие на всички елементи от хипотезата на чл.25, ал.1, предл.2 ЗЗД. Въззивният съд е приел, че възражение по чл.25, ал.1, предл.2 ЗЗД от една страна, не е направено своевременно, а едва с отговора на въззивната жалба, поради което не е предмет на разглеждане в процеса, а от друга страна – че не е установено. Следователно съдът не е приел за доказано по делото наличието на предпоставките, обуславящи прилагането на презумпцията по чл.25, ал.1, изр.2 ЗЗД, и в този смисъл не се е произнасял по посочения материалноправен въпрос.
Четвъртият процесуалноправен въпрос, отнасящ се до задължението на въззивния съд да обсъди приетите в производството и относими към предмета на делото писмени доказателства е от значение за решаване на спора, но по отношение на него не е налице поддържаното основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. По този въпрос е налице постоянна съдебна практика – Постановление № 1/1953г. на Пленума на ВС , ТР № 1 от 04.01.2001г. по гр.д. № 1/2000г. на ОСГК на ВКС, решение № 212 от 01.02.2012г. по т.д. № 1106/2010г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 157 от 08.11.2011г. по т.д. № 823/2010г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 24 от 28.01.2010г. по гр.д. № 4744/2008г. на ВКС, ГК, I г.о., решение № 411 от 27.10.2011г. по гр.д. № 1857/2010г. на ВКС, ГК, IV г.о. /на които се позовава касаторът/ и др., съгласно която въззивният съд е длъжен да се произнесе по спорния предмет на делото, след като подложи на самостоятелна преценка доказателствата и обсъди защитните тези на страните при съблюдаване на очертаните с въззивната жалба предели на въззивното производство. Разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и ал. 4 ГПК задължават въззивния съд да основе решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и върху собствените си изводи по приложението на закона, които следва да намерят писмено отражение в мотивите към решението. Въззивният съд не се отклонил от тази практика, като е обсъдил събраните по делото доказателства за установяване на правнорелевантните факти. Касаторът формулира въпроса си във връзка с твърдението, че въззивният съд не се е произнесъл по въпроса за прилагане на презумпцията по чл.25, ал.1, пр.2 ЗЗД, без да е посочил кои приети по делото доказателства са останали необсъдени. Съдът, макар да е посочил, че възражението по чл.25, ал.1 ЗЗД е несвоевременно направено – с отговора на въззивната жалба, е приел, че същото не е доказано, като във връзка с поддържаните от ищеца доводи е изложил съображения, че настъпилите със съгласие на купувача промени в техническите параметри на продадения „ветроенергиен парк“ след закупуването му с процесния нотариален акт, изразяващи се в намаляване на броя на подлежащите на изграждане ветрогенератори до 20, не лишава вземането на продавача за последната част от цената нито от основание, нито от евентуална бъдеща изискуемост.
Не е налице и поддържаното от касатора основание по чл.280, ал.1, т.2 ГПК поради противоречие на обжалваното решение с възприетото в решение № 979 от 20.02.2008г. по т.д. № 541/2007г. на ВКС, ТК, II т.о. В това решение е разгледана сделка, сключена под отлагателно условие и е прието, че при липса на недобросъвестно поведение на ответника, не е налице основание за прилагане на фикцията на чл.25, ал.1, изр.2 ЗЗД. С оглед на това не е налице дадено в посоченото решение различно разрешение на правния въпрос, свързан с приложението на чл.25, ал.1, изр.2 ЗЗД, и следователно не е доказано наличието на противоречива практика.
Петият материалноправен въпрос не е релевантен, тъй като не е обсъждан от въззивния съд и не е обусловил решаващите му изводи. Изводът на съда за неоснователност на предявения иск е основан на събраните доказателства и на тълкуването на клаузите на сключения договор за установяване на вложеното от страните съдържание на понятието „вятърно енергиен парк”, а не е обусловен от прилагането на т.70, § 1 от ДР на Закон за енергетиката. Поради изложеното този въпрос не може да обоснове допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
По тези съображения настоящият състав намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
Предвид изхода на делото на касатора не следва да се присъждат разноски за касационното производство. На ответника разноски не следва да се присъждат, тъй като такова искане не е направено.
Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 150 от 12.03.2014г. по т.д. № 54/2014г. на Пловдивски апелативен съд, Търговско отделение, 3 състав.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: