О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 106
София, 09.03.2018 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в закрито заседание на петнадесети февруари две хиляди и осемнадесета година в състав:
Председател:Маргарита Соколова
Членове:Светлана Калинова
Гълъбина Генчева
като изслуша докладваното от съдията Соколова гр. д. № 3805/2017 г., и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.
[фирма] чрез пълномощника си адвокат С. В. е обжалвало в срока по чл. 283 ГПК въззивното решение № 1120 от 21.02.2017 г. по гр. д. № 15257/2015 г. на Софийския градски съд като недопустимо.
От ответниците по касация Д. Б. М. счита, че касационната жалба не следва да се допуска до разглеждане по същество, М. П. С. не е подала писмен отговор.
Насрещна касационна жалба е подадена от ответницата по иска Д. Б. М., която не е доволна от въззивното решение в частта за признаване качеството съделител на М. П. С. с дял 1/2 ид. ч.
При произнасяне по допускането на касационното обжалване, Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., намира следното:
С обжалваното въззивно решение е потвърдено решение № 67-ІІ-273 от 16.04.2015 г. по гр. д. № 25203/2013 г. на Софийския районен съд, с което е обявен за относително недействителен по отношение на Д. М., на основание чл. 76 от ЗНсл, договор за замяна на недвижим имот по н. а. № 15/13.03.2013 г., с който М. С. прехвърлила на [фирма] 1/2 ид. ч. от апартамент № 2, находящ се в [населено място], [улица], на третия етаж, със застроена площ от 90,16 кв. м., заедно с избено и таванско помещения и идеални части от общите части на сградата и от правото на строеж върху терена; допуснал е извършването на съдебна делба между Д. М. и М. С. при дялове по 1/2 ид. ч. за всяка, на описания апартамент № 2 и на еднофамилна двуетажна вилна сграда, находяща се в [населено място], [община], построена в УПИ X.-136 от кв. 18 по плана на селото, и е отхвърлил предявения от [фирма] срещу Д. М. иск за делба на апартамент № 2; отменил е определението от 29.07.2015 г., постановено по реда на чл. 248 ГПК, и е изменил първоинстанционното решение, като осъдил М. С. да заплати солидарно със [фирма] на Д. М. разноски по делото в размер на 1 600 лева по иска с правно основание чл. 76 ЗНсл.
Въззивният съд намерил за неоснователно възражението на ищеца за недопустимост на производството по иска за делба на апартамент № 2, предвид заявения от него отказ от иска с молба от 28.04.2016 г. Посочил на първо място, че отказът по своята правна същност представлява оттегляне на исковата претенция по смисъла на чл. 232 ГПК, доколкото отказ от иск за делба е недопустим като противоречащ на императивната рзпоредба на чл. 34, ал. 1 ЗС. На второ място посочил, че делбеното производство е особено исково производство, при което в отклонение от общия исков процес, всяка от страните-съделители има процесуалното качество на ищец, независимо от това кой точно от съделителите е инициирал исковия процес. С конститутивния иск за делба се цели прекратяване на съсобствеността върху общото имущество, поради което и участието на всички съсобственици като задължителни другари е условие за допустимостта на иска. Поради особеното процесуално качество на страните в делбения процес търсената защита не се определя единствено по волята на ищеца, а от тази на всички съделители по аргумент от чл. 341, ал. 2 ГПК. Ето защо, дори да е заявена воля за оттегляне на иска, нормата на чл. 232, ал. 1, изр. 1 ГПК не намира приложение в случай, че някой от останалите съделители заяви искане делбата да продължи и съсобствеността да бъде прекратена. Като последица от това съдът приел, че на основание чл. 232 ГПК производството по делбеното дело може да бъде прекратено по волята на ищеца и без съгласие на ответниците, само доколкото последните не са се включили като участници в процеса, т. е. само до момента на връчване на преписа от исковата молба и от доказателствата. В случай на надлежно връчване оттеглянето на иска би могло да породи последицата на чл. 232 ГПК само при изрично съгласие от всички съделители, независимо от това дали оттеглянето е заявено до първото по делото заседание или след този момент. В случай, че от останалите съделители не бъде заявено съгласие по оттеглянето, делбеното производство следва да продължи.
В конкретния случай след оттеглянето от ищеца на иска за делба на апартамент № 2, от съделителя-ответник Д. М. е заявено искане производството да продължи, включително и по посочения от нея допълнително по реда на чл. 341, ал. 2 ГПК вилен имот в [населено място], чиято делба се претендира да бъде допусната между нея и съделителя М. С., ако последната има качеството на наследник по закон на общия наследодател. Като последица от това с определението на първинстанционния съд от съдебното заседание на 20.10.2016 г. е прието, че производството по делото следва да продължи и въззивният съд се е произнесъл по съществото на правния спор по предявените искове за делба на двата имота.
В касационната жалба се прави оплакване, че въззивното решение е постановено в противоречиие със задължителната практика на Върховния касационен съд и на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК се иска то да бъде допуснато до касационно обжалване.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът твърди, че въззивното решение е недопустимо и противоречи на определение № 362/27.05.2013 г. по ч. пр. д. № 2277/2013 г. на ВКС, І-во т. о.; решение № 76/30.06.2016 г. по гр. д. № 5629/2015 г. на ВКС, І-во г. о.; решение № 141/14.07.2016 г. по гр. д. № 7446/2014 г. на ВКС, ІV-то г. о., и ТР № 99/10.12.1979 г. по гр. д. № 80/1979 г. на ОСГК на ВС.
От прегледа на цитираната съдебна практика не се установява поддържаното от касатора противоречие, което следва да се квалифицира като основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т.т. 1 и 2 ГПК /в редакция преди изменението на разпоредбата съгласно публикацията в ДВ, бр. 87 от 27.10.2016 г./. Определението, както и двете решения, са постановени в производства, различни от делбеното – така, първият съдебен акт е по търговски спор, а останалите два са по чл. 108 ЗС и съответно – чл. 19, ал. 3 ЗЗД. Те не разкриват сходство с особеното исково производство за делба, поради което общите положения, относими към отказа от иск, са неприложими към хипотезата, пред която страните са изправени. Не се разкрива противоречие и с тълкувателния акт на ВС от 1979 г. Същият е постановен по въпроса: когато ищецът по иск за делба се откаже от иска и производството се прекрати на основание чл. 119, ал. 2 ГПК /отм./, допустимо ли е да се предяви наново същият иск. Прието е, че в този случай ищецът може да предяви наново същия иск, а ако е предявен от друг съсобственик – да участва в производството. Отказът от предявен иск за делба е приравнен на уговорка между съсобствениците на една вещ за неизвършването на делба и е прието, че такъв отказ не може да има действие. В същия смисъл са и мотивите към обжалвания акт, в които въззивният съд е приел, че отказ от иск за делба е недопустим като противоречащ на императивната разпоредба на чл. 34, ал. 1 ЗС.
В обобщение, не се разкрива вероятност въззивното решение да е недопустимо, тъй като не се установява съдът да се е произнесъл по съществото на заявения за разрешаване материалноправен спор, след като е бил десезиран от ищеца поради отказ от предявения иск. Ето защо и касационната жалба, подадена от ищеца, не следва да бъде допусната до разглеждане по същество.
Съобразно с този резултат и предвид разпоредбата на чл. 287, ал. 4 ГПК насрещната касационна жалба, подадена от ответницата Д. М., не се разглежда.
На ответницата по касация Д. М. следва да се присъдят разноските за водене на делото във Върховния касационен съд в размер на 500 лева, видно от фактура № [ЕГН] от 04.05.2017 г.
По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 1120 от 21.02.2017 г. по гр. д. № 15257/2015 г. на Софийския градски съд.
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ насрещната касационна жалба, подадена от Д. Б. М. срещу въззивното решение № 1120 от 21.02.2017 г. по гр. д. № 15257/2015 г. на Софийския градски съд.
ОСЪЖДА [фирма] със седалище и адрес на управление: [населено място], район „С.-Т.”, [улица], ет. 4, да заплати на Д. Б. М. разноските за водене на делото във Върховния касационен съд в размер на 500 /петстотин лв./ лева.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: