2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 106
София, 03.02. 2012 г.
Върховният касационен съд на Република България, Първо гражданско отделение, в закрито заседание на тридесети януари две хиляди и дванадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КОСТАДИНКА АРСОВА
ЧЛЕНОВЕ: ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ВАСИЛКА ИЛИЕВА
гр.дело № 1361/2010 г..
Производството е по чл.288 във връзка с чл.280, ал.1 ГПК.
Образувано е по касационни жалби на Областния управител на област Б. – В. С. и адв.А.Н.-пълномощник на [фирма]-Б. против въззивно решение по реда на чл.218з ГПК/отм./ № 16 от 02.03.2010 г. по гр.д.№ 469/2009 г. по описа на Окръжен съд – Благоевград,с което е уважен предявения от Ф. С. Н.,С. Г. Р.,Р. Г. К. и Г. Р. К. – правоприемници на С. Б. Н. срещу касатора [фирма]-Б. иск с правно основание чл.108 ЗС за недвижим имот,представляващ 1160 кв.м.,находящи се в западната част на У. VІ,имот пл.№ 8796,кв.8 по РП на [населено място].
В касационната жалба на Областния управител на област Б. – В. С. се релевират доводи за недопустимост и неправилност на обжалваното решение.
В изложението по чл.284 ал.3, т.1 ГПК се твърди, че е налице основанието по чл.280 ал.1, т.2 и т.3 ГПК,тъй като в обжалваното решение съдът се е произнесъл по материалноправен въпрос,касаещ допустимостта на производството по чл.108 ЗС при положение,че процедурата по възстановяване по реда на ЗСПЗЗ не е довършена,както и дали се възстановяват правата на собствениците върху земеделски земи по чл.10 ал.7 ЗСПЗЗ,ако те са били продадени на трети лица.
В касационната жалба на [фирма]-Б. са изложени оплаквания за недопустимост,неправилност на въззивното решение, поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост.
В изложението по чл.284 ал.3,т.1 ГПК сочи, че въззивният съд се е произнесъл по правни въпроси-процесуалноправни и материалноправни, относно косвения съдебен контрол по отношение на решенията на ПК,както и относно приложението на чл.10б и чл.10 ал.7 ЗСПЗЗ,с твърдения за наличие на основанията по чл.280 ал.1,т.1-3 ГПК.Позовава се и представя съдебна практика на ВАС,решение №22/25.03.2003 год. на БАС,определение от 23.04.2008 год. на ОС-В.Т.,както и решение № 441/8.06.2009 год. на Іг.о.на ВКС и решение № 1374/23.02.2009 год. на ІV г.о.на ВКС.
Ответниците по касационната жалба – Ф. С. Н.,С. Г. Р.,Р. Г. К. и Г. Р. К. , чрез пълномощника си адв. Б.Ю., са депозирали писмен отговор по смисъла на чл.287 ГПК в който, освен аргументите по същество в защита на обжалваното решение, подробно излагат твърдения за недопустимост на касационното обжалване.Претендират направените по делото пред касационната инстанция разноски.
Върховният касационен съд, състав на І г.о., като разгледа доводите на страните и съгласно данните по делото,намира,че не следва да се произнася по наличието на основанията за допускане на касационното обжалване по касационната жалба на Областния управител на област Б. – В. С.,тъй като е процесуално недопустима,поради липса на правен интерес.Касаторът и [фирма]-Б. са били необходими другари по предявените искове за прогласяване нищожността на сключения между тях договор за продажба на недвижим имот от 16.07.1998 год.,поради противоречието му със закона и поради липса на съгласие – чл.26 ал.1 и ал.2 ЗЗД.Решението в тази част е влязло в сила на 14.05.2009 год.с произнасяне на ВКС,ІV г.о. с решение № 227 по гр.д.№ 160/2008 год.
Касационната жалба на [фирма]-Б. е подадена в срок и е процесуално допустима.
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение, въпреки че са повдигнати конкретни правни въпроси, които са от съществено значение за изхода на спора и които са обусловили правните изводи на въззивната инстанция по конкретното дело в обжалваната му част.
На първо място основанието за допустимост по чл. 280 ал. 1, т. 1 ГПК, на което касатора се е позовал с изложението, на касационно обжалване пред ВКС подлежат въззивните решения, с които съдът се е произнесъл по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е решен в противоречие с практиката на ВКС, но не всяка практика, а само на задължителната такава – тълкувателни решения и постановления на Пленум на ВС; тълкувателни решения на общото събрание на гражданска колегия на ВС, постановени при условията на чл.86 ал.2 ЗСВ; тълкувателни решения на общото събрание на гражданска и търговска колегии, на общото събрание на гражданска колегия, на общото събрание на търговска колегия на ВКС или решение, постановено по реда на чл.290 ГПК, като касаторът е длъжен да приложи тези съдебни решения към изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. В настоящата хипотеза, приложените решения и определения не са от кръга на задължителната практика, каквато бе очертана по-горе, и която е релевантна за допускане на касационното обжалване.
Доколкото се позовават на съдебна практика -решения на ВКС и АС следва да се прецени дали е налице второто релевирано основание за допускане на касационно обжалване – чл.280 ал.1 т.2 ГПК.Това основание за допускане на касационно обжалване е налице,когато наред с обжалваното въззивно решение съществува и друго влязло в сила съдебно решение,постановено по друго дело,в което поставеният правен въпрос е разрешен по различен начин. В случая това основание за допускане на касационно обжалване не е налице,тъй като обжалваното решение не противоречи на представените,макар и при друга фактическа обстановка, а въззивният съд не е решил спора в отклонение от разрешението дадено в тях по поставените въпроси.Практиката по административни дела на която се позовава касатора,не следва да бъде обсъждана,тъй като не формира противоречива практика в исковото производство за собственост.
Според основанието за допустимост по чл. 280 ал. 1, т. 3 ГПК, на което се е позовал макар и бланкетно касаторът, на касационно обжалване пред ВКС подлежат въззивните решения, с които съдът се е произнесъл по материалноправен или процесуалноправен въпрос, от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, като следва да се отбележи, че двете хипотези формират едно общо правно основание за допускане на касационно обжалване. В касационната жалба не е обосновано самото основание, т.е. какво е значението на „поставения” процесуално правен или материално правен въпрос за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Следва да се има предвид също така, че точното прилагане на закона, по смисъла на цитираната разпоредба, е насочено към отстраняване на противоречива съдебна практика, каквато касаторът не сочи, както и към необходимост от промяна на непротиворечива, но погрешна съдебна практика, на каквато липсва позоваване, а развитие на правото е налице, когато произнасянето по конкретен материалноправен или процесуалноправен въпрос е наложено от непълнота на закона или е свързано с тълкуването му, което ще доведе до отстраняване на неяснота в правната норма, каквито данни в случая липсват. Касаторът не е изложил никакви доводи в тази насока,а твърдението му се изчерпва единствено с това,че липсва практика на ВКС по част от поставените въпроси.Така формулираното бланкетно основание не е налице,а не би могло да се изведе и от изложенията на основанията за допускане на касационно обжалване,които в по-голямата си част съдържат оплаквания за съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост на въззивното решение по смисъла на чл.281 т.3 ГПК.По тяхната основателност обаче настоящата инстанция би могла да се произнесе само ако е налице някоя от предпоставките по чл.280 ал.1 т.3 ГПК.Изводите на въззивния съд за ревандикиране на реална част от недвижимия имот не са обусловени от непълноти или неясноти в ЗС във връзка с ЗСПЗЗ,а произтичат от преценката на събраните по делото доказателства и спазване на указанията дадени от касационния съд при първата проверка,т.е. засягат единствено обосноваността на съдебния акт.
Поради това касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допусне.
При този изход на спора касаторът дължи направените разноски в настоящата инстанция на ответниците в размер на 200 /двеста/лв.
Водим от изложените съображения и на основание чл.288, във връзка с чл.280, ал.1 ГПК, Върховният касационен съд, състав на І г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение по реда на чл.218з ГПК/отм./ № 16 от 02.03.2010 г. по гр.д.№ 469/2009 г. по описа на Окръжен съд – Благоевград .
ОСЪЖДА [фирма]-Б. да заплати на Ф. С. Н.,С. Г. Р.,Р. Г. К. и Г. Р. К. разноски за настоящата инстанция в размер на 200/двеста/ лв.
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ касационната жалба на Областния управител на област Б. – В. С., като процесуално недопустима.
Определението в частта,с която се оставя без разглеждане касационната жалба на Областния управител на област Б. може да се обжалва с частна жалба в едноседмичен срок от съобщението пред друг тричленен състав на ВКС.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ :