О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 106
София, 23.02.2009 година
Върховният касационен съд на Република България, второ отделение, в закрито заседание на 20.01.2009 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИО БОБАТИНОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
МАРИЯ СЛАВЧЕВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
т.дело № 573 /2008 година
Производството е по чл.288 ГПК, във вр. с чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на Д. Н. К. от гр. В. против въззивното решение на Варненския окръжен съд № 57 от 31.01.2008 год., постановено по въззивно т.д. № 836/2007 год., с което е оставено в сила решение № 2* от 14.07.2007 год., по гр.д. № 2587/2007 год. на Варненския районен съд и е отхвърлен като неоснователен, поради погасяването му давност, предявения от настоящия касатор срещу З. ”Д” гр. С. иск по чл.399, ал.1 ТЗ/ отм./ за заплащане на сумата 7468.09 лв., представляваща застрахователно обезщетение по договор за застраховка „А”, обективиран в застрахователна полица № 4201000708/ 28. 02.2000 год. за настъпило на 26.12.2000 год. застрахователно събитие -„кражба” на л.а. „Ф” с ДК № В 3803 АР.
Касаторът въвежда оплакване за неправилност на обжалваното решение по съображения за необоснованост и допуснато нарушение на материалния закон- чл.115, ал.1,б.”ж” ЗЗД и чл.114, ал.1 и ал.3 ЗЗД, основание за касация по чл.281, т.3 ГПК, поради което се иска отмяна на обжалваното въззивно решение на ВОС и решаване на спора по същество от касационната инстанция.
В приложеното към жалбата изложение по чл.284, ал.3,т.1 ГПК, обосноваващо приложното поле на касационното обжалване страната се позовава на предпоставките на чл.280, ал.1,т.1 ГПК. Счита, че по съществените материалноправни въпроси – началният момент на краткият давностен срок по чл.392 ТЗ/ отм./, във вр. с чл.114, ал.1 и ал.3 ЗЗД и визираният в чл.115, ал.,б.”ж” ГПК съдебен процес, при който, по разпореждане на закона, давност не тече въззивният съд се е произнесъл в противоречие с трайно установената практика на ВКС, изразена в решение № 456/18.05.2000 год. на ВКС по н.о.х.д. № 435/99 год. ; решение № 1* по гр.д. №827/77 год., както и със задължителна практика на ВС, обективирана в ППВС № 3/1980 год..
Ответникът по касацията- З. ”Д” гр. С. по реда на чл.287, ал.1 ГПК е възразил по основанието за допускане на касационно обжалване и основателността на касационната жалба. Изложено е становище, че конкретизираните от касатора съществени материалноправни въпроси са неясни, а оплакванията, съдържащи се в касационната жалба са бланкетни, поради което счита, че решението на въззивния съд следва да бъде оставено в сила.
Настоящият състав на ВКС, второ отделение, търговска колегия, като взе предвид доводите на страните и данните по делото, съобразно правомощията си по чл.288 ГПК, намира:
Касационната жалба е подадена в рамките на преклузивния срок по чл.283 ГПК, от надлежна страна в процеса, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт и е процесуално допустима.
Въпреки процесуалната допустимост на подадената от Д. К. касационна жалба, обусловена от редовността и, съгласно чл. 284 ГПК, поддържаното от касатора основание по чл.280, ал.1,т.1 ГПК не е налице, поради което касационно обжалване на визираното в същата въззивно решение на ВОС не следва да бъде допуснато.
За да остави в сила решението на Варненския районен съд по гр.д. № 2587/2007 год. и да отхвърли предявения от касатора срещу З. ”Д”, гр. С. иск по чл.399 ТЗ/ отм/ за сумата 7468.09 лв.- застрахователно обезщетение по валидно сключена между страните застраховка „А”, въззивната инстанция е счела същия за неоснователен, поради изтекла погасителна давност по чл.392 ТЗ/ отм./, на която ответникът- застраховател изрично се е позовал, чрез главното си възражението си в процеса. За неотносимо в тази вр. решаващият съд е преценил воденото през процесния период от време срещу К. наказателно производство по НОХД № 1571/2005 год., приключило с оправдателна присъда, по съображения, че висящият наказателен процес, в който не е бил предявен иска за обезщетение за вреди от престъплението, предмет на обвинението, не спира течението на погасителната давност по см. на чл.115, ал.1,б.”ж” ГПК за вземането от такова обезщетение, а и в конкретното дело правото на обезщетение не е принадлежало на ищеца. Поради това съобразен началният момент, от който вземането на ищеца – застрахован по застраховка „А”, спрямо ответното ЗПАД- застраховател е станало изискуемо-26.12.2000 год. / датата на настъпване на застрахователното събитие ”кражба”/, с датата на предявяване на иска- 28.03.2007 год., според изложеното в съобразителната част на обжалвания съдебен акт, обосновава правен извод за основателност на въведеното възражение за погасяване същото по давност.
Следователно доколкото посочените от жалбоподателя в депозираното по реда на чл.284, ал.3,т.1 ГПК изложение, въпроси за началния момент на краткият давностен срок по чл.392 ТЗ/ отм./,във вр. с чл.114, ал.1 и ал.3 ЗЗД и за визирания в чл.115, ал.,б.”ж” ГПК съдебен процес, при който давност не тече са обусловили решаващите мотиви на ВОС, то се явяват съществени материалноправни въпроси, попадащи в обсега на чл.280, ал.1 ГПК и първата въведена от законодателя задължителна предпоставка за допускане на касационно обжалване е налице.
Отсъства, обаче, селективният критерий по чл.280, ал.1,т.1 ГПК, на който страната се позовава.
Неоснователно е твърдението на касатора, че въззивното решение на ВОС по приложението на чл. 392 ТЗ/ отм./ противоречи на трайно установената съдебна практика на ВКС във вр. с чл.114, ал.1 и ал.3 ЗЗД, изразена в решение № 1574/77 год. Освен, че към момента на постановяване на последното ТЗ, респективно нормата на чл.392 ТЗ/ отм./ не е част от действащото законодателство, то при определяне началния момент на кратката погасителна давност по чл.392 ТЗ/ отм./ решаващата инстанция е съобразила трайно утвърденото в съдебната практика разбиране, произтичащо от чл.114, ал.2, във вр. с ал.1 ЗЗД, че поначало вземанията стават изискуеми от възникване на задължението т.е., когато са налице всички елементи от конкретния фактически състав, но е допустимо, по изключение- предвидено изрично в закона, вземането да стане изискуемо и от различен, но конкретно определен от законодателя, момент – в хипотезата на чл.114, ал.3 ЗЗД – когато правоимащият узнае известно обстоятелство- откриването на дееца, а в хипотезата на чл.392 ТЗ/ отм./ – от деня на настъпване на застрахователното събитие.
Следователно обстоятелството, че вземането на ищеца произтича от сключен с ответното ТД договор за застраховка и не е породено от непозволено увреждане, изключва приложимостта на общото правило на чл.114, ал.3 ЗЗД при определяне момента на изискуемостта му и началото на тригодишния давностен срок по чл.392 ТЗ /отм./ е денят на настъпване на застрахователното събитие, както е счел и ВОС.
Не е в отклонение от задължителната практика на ВКС, изразена в ППВС № 3 /80 год. и даденото от въззивната инстанция разрешение по приложението на чл.115, ал.1,б.”ж” ГПК.
Допълнително цитираното в тази вр. решение № 456 по н.о.х.д. № 435/99 год. на І-во наказателно отделение на ВКС, макар и да е постановено от състав на наказателната колегия на ВКС, доколкото касае предявен в наказателния процес граждански иск, при така въведения от касатора селективен критерий, подлежи на обсъждане. Същото, обаче, е в съгласие с трайно установената практика на ГК и ТК на ВКС по приложението на чл.115, ал.1,б.”ж” ЗЗД, вкл. със задължителното за съдилищата ППВС № 3/80 год. и не обуславя правен извод за наличие на твърдяното от касатора противоречие.
Освен, че ППВС № 3/80 год., на което последният се позовава, е неотносимо към наказателното производство, то и при даденото в него от Пленума на ВС разширително тълкуване на чл.115, ал.1,б.”ж” ЗЗД, визираният от законодателя висящ съдебен процес относно вземането не се идентифицира с наказателния процес, в каквато насока са изложените от К. доводи. Горното следва от обстоятелството, че дори когато престъпното деяние осъществява и фактическият състав на непозволеното увреждане -/ покрития в случая от застрахователя риск/ и е основание за ангажиране гражданската отговорност на деликвента, не то е определящо за развитието на наказателното производство- досъдебна и съдебна фази. Ето защо наказателното производство няма правната характеристика на „съдебен процес относно вземането” по см. на чл. 115, ал.1,б.”ж” ЗЗД на пострадалия за вредите, произтичащи от престъплението, освен, ако увреденият не е встъпил в наказателното производство като граждански ищец, какъвто въобще не е разглежданият случай. Отделен в тази вр. остава въпросът, че в конкретния наказателен процес, приключил с оправдателна присъда за касатора, последният не би могъл да се яви и увредено в посочения смисъл лице, но той е извън предмета на касационната жалба, поради което не следва да бъде подробно обсъждан в настоящето производство.
Водим от изложените съображения и на осн. чл.288 ГПК, настоящият състав на ВКС, второ отделение, търговска колегия
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на постановеното от Варненския окръжен съд въззивно решение № 57 от 31.01.2008 год., по възз.т.д. № 836/2007 год. , по описа на с.с.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: