2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1060
гр. София, 14.11.2017 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на шести ноември две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Бойка Стоилова
ЧЛЕНОВЕ: 1. Мими Фурнаджиева
2. Велислав Павков
при секретаря в присъствието на прокурора като разгледа докладваното от съдията Павков гр.д.№ 2674 по описа за 2017 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Б. С. К. против решение №37/28.02.2017 г., постановено по гр.д.№ 2/2017 г. от ІІ-ри състав на Апелативен съд – П..
Ответникът по касационната жалба не е представил писмен отговор.
Касационната жалба е подадена в срок и е процесуално допустима.
С обжалваното решение, състав на въззивен съд е приел, че предявения иск с правно основание чл.2, ал.1, т.2 ЗОДОВ е основателен до размер на сумата от 1 000 лева, като е отменил решението на първоинстанционния съд, с което искът е бил уважен за сумата от 5 000 лева и е присъдил посочената по-горе сума.
Съдът е приел, че при преценка на общите индивидуални критерии от доказателствената съвкупност, не е доказано да са настъпили в пряка причинна връзка с воденото наказателно преследване неимуществени вреди в по-голям размер и интензитет от обичайните, както и не е доказано да са настъпили някакви специфични неимуществени вреди, различни от обичайните при подобни случаи. Прието е, че не се доказва да са настъпили различни от обичайните в подобни случаи неимуществени вреди и от наложената най-лека мярка за неотклонение“подписка“, като тази мярка, както основателно се поддържа от ответника, не препятства полагането на труд, както и че не се доказва и това воденото наказателно производство да е попречило на ищеца да си намери работа и да полага труд, според нивото на образование и професионална квалификация. Въз основа на горното, състава на съда е приел, че на репариране подлежат само обичайните неимуществени вреди при обвинение в подобен вид престъпления, като е отчел обстоятелството, че ищецът е с чисто съдебно минало, заедно с обстоятелството, че живее в малък град, в който хората се познават помежду си. При преценка на обществените критерии за определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди, съдът е приел, че се вземат предвид съществуващите обществено-икономически условия на живот към момента на повдигане и поддържане на обвинението, а именно в периода 2011-2012г. При преценка на специфичните критерии за определяне на обезщетение за вреди при правозащитна дейност, съдът е отчел обстоятелството за сравнително недългата продължителност на воденото наказателно производство – по-малко от 1 година и наложената най-лека мярка за неотклонение“подписка“. Отчетено е обстоятелството, че не се установява публичното разгласяване на обвинението и се приема, че същото е станало известно само на близките роднини и приятели на ищеца и тези, на които сам той е преценил да сподели за това. Съдът е приел, че следва да се вземе предвид, че наказателното производство е прекратено още в досъдебната фаза, без да е постановявана осъдителна присъда, а обвинението е за престъпление по чл.197 т.1 във вр. с чл.194, ал.1 НК -кражба, за което се предвижда наказание до 5г. Предвид изложеното, съдът е приел, че обезщетение в размер на 1000 лв. е подходящо в най-пълна степен да репарира причинените на ищеца неимуществени вреди от незаконното обвинение и вземането на мярка за неотклонение „подписка” за целия период до тяхната окончателна отмяна, дължимо от Държавата.
В изложението на касационните основания се твърди, че съдът се е произнесъл по правен въпрос, в приложното поле на чл.280, ал.1, т.3 ГПК – който е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Сочения правен въпрос е относно приложението на принципа за справедливост по чл.52 ЗЗД, при определяне на обезщетение за неимуществени вреди при осъществяване на състава на непозволеното увреждане от страна на Прокуратурата на Република България.
Следва да се отбележи, че в различните фактически хипотези при различните дела, е налице различие при определянето на размера, но това не води до противоречиво разрешаване на правния въпрос, доколкото критериите дори и да се единни, за всеки различен случай те са различават като степен на определяне на вредите, оттам и на различните обезщетения. Критериите за определянето на обезщетението по справедливост, съгласно разпоредбата на чл.52 ЗЗД са многократно посочвани от ВС и ВКС в задължителна съдебна практика, като при спазването им, но определяне на различен размер, с оглед преценката на различните състави на съда, повтарянето на мотивите относно критериите, въз основа на които се определя по справедливост обезщетение, повторението на залегналите в трайната и задължителна съдебна практика критерии не следва да се счита за противоречие в практиката, доколкото размера на обезщетенията, макар и определени при еднакви критерии, е различен, предвид и различния обем на търпените неимуществени вреди във всеки един случай. Иначе, по приложението на понятието „справедливост”, е налице богата и единна практика на ВКС, обективирана в множество решения, постановени по реда на чл.290 ГПК и представляващи задължителна съдебна практика по смисъла на ТР №1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, например №407 по гр.д.№ 1273/2009 г. на ІІІ г.о., №394 по гр.д.№ 1520/2011 г. на ІІІ г.о., №391 по гр.д.№ 201/2011 г. на ІІІ г.о., № 395по гр.д.№ 159/2011 г. на ІІІ г.о., №3 по гр.д.№ 637/2011 г. на ІІІ г.о, № 51 по гр.д.№ 465/2011 г. на ІV г.о. и др. Съгласно тази задължителна практика, справедливостта, като критерий за определяне паричния еквивалент на моралните вреди, включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател. В този смисъл справедливостта по см. на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а тя се извежда от преценката на конкретните обстоятелства, които носят обективни характеристики-характер и степен на увреждане, начин и обстоятелства, при които е получено, последици, продължителност и степен на интензитет, възраст на увредения, обществено и социално положение. С оглед спецификата на фактическия състав на чл. 2, ал. 1, т. 2 ЗОДОВ., от който произтича отговорността на държавата за вреди като критерий за преценка е въведен и дългия несъобразен с разумния срок период, през който е продължило наказателното преследване, характера на престъплението по повдигнатото обвинение, публичното му разгласяване и свързаните с това последици. Принципът на справедливост включва в най-пълна степен обезщетяване на вредите на увреденото лице от вредоносното действие, и когато съдът е съобразил всички тези доказателства от значение за реално претърпените от увреденото лице морални вреди /болки и страдания/, решението е постановено в съответствие с принципа на справедливост. Наличието на задължителна съдебна практика, както и съобразяването й от страна на въззивния съд с обжалваното съдебно решение, води до липса на основание по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК относно допустимостта на касационното обжалване, като повторението на критериите по отношение на които се определя обезщетението, не следва да води и до един и същ размер на обезщетенията при различните казуси, предвид различния по вид и обем вреди, които те обезщетяват.
Наличието на задължителна съдебна практика по поставения правен въпрос и съобразяването й от страна на въззивния съд води до липсата на соченото касационно основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
Предвид изложеното, касационното обжалване не следва да се допуска.
Водим от горното, състава на ВКС
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №37/28.02.2017 г., постановено по гр.д.№ 2/2017 г. от ІІ-ри състав на Апелативен съд – П..
Определението е окончателно.
Председател: Членове: 1. 2.