4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1060
гр. София, 29.09.2015 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и осми септември две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Бойка Стоилова
ЧЛЕНОВЕ: 1. Мими Фурнаджиева
2. Велислав Павков
при секретаря в присъствието на прокурора като разгледа докладваното от съдията Павков гр.д.№ 3482 по описа за 2015 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на С. М. С. против решение № 42/26.03.2015 г., постановено по гр.д.№ 266/2015 г. от състав на Окръжен съд – Разград.
Ответникът по касационната жалба я оспорва, с писмен отговор.
Касационната жалба е подадена в срок и е процесуално допустима.
В. решение е обжалвано в частта, с която на ответника по касационната жалба са предоставени за упражняване родителските права по отношение на роденото по време на брака дете на страните по делото, както и в частта относно присъдената издръжка и режима на лични отношения.
В тази част, по отношение на горното, въззивният съд е приел, и двамата родители притежават родителски капацитет за отглеждането и възпитанието на детето, като е отчел обстоятелствата и фактите, свързани с определянето на родителя, който да полага грижи по отглеждането и възпитанието на детето. За да постанови именно бащата да е родителя, който да упражнява родителските права по отношение на малолетното дете на страните по делото, съдът е приел, че тригодишното дете безспорно има нужда от това родителските грижи да се упражняват от майката, но същата безспорно е установено, че не живее в Република България, а в Република Турция заедно със своите родители, където работи. Към настоящия момент детето се отглежда от неговите пра-баба и пра-дядо по майчина линия, като връзката с майката е по електронни средства за комуникация и телефон, като същата изпраща пари и други вещи за отглеждането на детето, като и че се вижда с него при редките си посещения в Република България. От друга страна, съдът е приел, че бащата също притежава родителски капацитет, привързан е към детето и то към него, вижда го често, работи в Република България и има постоянна работа по трудово правоотношение и постоянни доходи и разполага с жилището на своите родители, където е в състояние да отглежда детето, независимо от обстоятелството, че работи в [населено място]. В тази връзка, съдът е приел, че родителските права по отношение на малолетното дете следва да са предоставят на бащата, тъй като детето се нуждае от редовно дължими грижи, физическа и емоционално градима връзка с детето, което предполага, наред със средствата за отглеждането на детето и в значителна степен лични и постоянни контакти с него от страна на родителя, комуто се предоставят за упражняване родителските права. Доколкото майката не живее в Република България, нейните родители също, а детето са отглежда от възрастните пра-баба и пра-дядо на детето, то съдът е приел, че бащата е родителя, който в по-голяма степен от майката е в състояние да осигури родителски грижи и възпитание на детето. Като резултат от този извод, съдът е определил и размер на издръжката, която следва да заплаща майката, както и режим на лични отношения с нея.
В изложението на касационните основания относно допустимостта на касационното обжалване се твърди, че въззивният съд се е произнесъл по правни въпроси, при наличието на предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК.
Твърди се, че в противоречие с ППВС №1/1974 ГПК и разпоредбата на чл.59, ал.6 СК, въззивният съд е процедирал в противоречие със задължителна съдебна практика, като е изслушал само единия от родителите, при постановяване на решение по определяне на упражняването на родителските права. Действително, задължителната съдебна практика е в тази насока, но от друга страна, отсъствието от страната на родителя, редовно уведомен за съдебното заседание, в което ще бъде изслушан другия родител, както и невъзможността на съда да изслуша родител поради обстоятелството, че живее и работи постоянно в чужбина, не води до извод за процедиране в нарушение на цитираната съдебна практика, доколкото отсъстващия родител сам се е поставил в положение, в което за въззивния съд би било невъзможно изслушването му, като в тази насока също съществува задължителна съдебна практика.
Сочи се процесуалноправен въпрос, свързан със задължението на съда да обсъди в съвкупност всички събрани по делото доказателства. Съдът не е отрекъл това свое процесуално задължение, но е основал своите изводи относно родителския капацитет въз основа на възприетата от него фактическа обстановка, а правния въпрос, относим към доводите в касационната жалба, така поставен, касае именно твърдения за необоснованост на съдебното решение. Преценката за наличието на необоснованост не следва да се извършва в производството по чл.288 ГПК, доколкото същата не е основания по чл.280, ал.1, т.1-3 ГПК, а едва в производството по разглеждането на касационната жалба, предвид изричното включване на този порок на съдебното решение като касационно основание в разпоредбата на чл.281 ГПК.
Твърди се, че съдът се произнесъл по материалноправни въпроси, свързани с критериите, по които следва да се определи кой от двамата родители следва да упражнява родителските права. Твърди се, че съгласно задължителната съдебна практика, не пола на детето е водещ критерий, а факта кой е полагал непосредствените грижи за детето, привързаността между родител и дете, нуждата от майчини грижи, възпитателски качества и морален облик на родителя. Безспорно, това са част от критериите, които съда е длъжен да следи, наред с най-важния – интереса на детето, при определянето на това кой от двамата родители да упражнява родителските права. Съдът изцяло се е съобразил с тези критерий, при определянето на предоставянето на родителските права. За пълнота следва да се подчертае, че именно липсата на полагане на грижи /ежедневни и трайни/ от страна на майката, предвид нейното живеене в чужбина, са мотивирали съда да обсъди и прецени качествата на другия родител, с оглед и обстоятелството, че детето живее в Република България. В тази връзка е и отговора на третия правен въпрос, свързан с възможността родител да отглежда и възпитава дете, живеейки на територията на друга държава. Останалите правни въпрос са свързани с предоставянето на родителските права за упражняване на родител, който не притежава родителски капацитет, морален облик и застрашава живота и интересите на детето, са неотносими към настоящия правен спор, доколкото съдът не е приел, че бащата не притежава родителски капацитет, морален облик и застрашава живота и интересите на детето и въпреки това му е предоставил упражняването на родителските права, а и с оглед служебното задължение на съда да следи за интереса на детето, по делото не се съдържат данни, че бащата не притежава родителски капацитет, морален облик и застрашава живота и интересите на детето.
Предвид изложеното, не са налице основания за допускане до касационно обжалване на въззивното решение. С оглед изхода на спора в настоящото производство, в полза на ответника по касационната жалба следва да се присъдят направените разноски, в размер на 200 лева, представляващи заплатено от страната адвокатско възнаграждение, по представения договор за правна защита и съдействие.
Водим от горното, състава на ВКС, четвърто отделение на гражданската колегия
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 42/26.03.2015 г., постановено по гр.д.№ 266/2015 г. от състав на Окръжен съд – Разград.
ОСЪЖДА С. М. С. съдебен адрес [населено място], [улица], офис адв. Е. С. да заплати на С. С. С. сумата 200 лева, на основание чл.78, ал.3 ГПК.
Определението е окончателно.
Председател: Членове: 1. 2.