3
ОПРЕДЕЛЕНИЕ по гр. д. № 606/10 г.на ВКС, І ГО, стр.
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 1063
гр. София, 25.11.2010 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховен касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и четвърти ноември през две хиляди и десета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Бранислава Павлова
ЧЛЕНОВЕ: Лидия Рикевска
ТЕОДОРА ГРОЗДЕВА
изслуша докладваното от съдия РИКЕВСКА гр. дело № 606 по описа за 2010 година и за да се произнесе, взема предвид следното:
Производство по чл. 288 вр. с чл. 280 ал. 1 ГПК.
Постъпила е касационна жалба от “Х.” ЕООД гр. София срещу решение от 07.12.2009 г. по гр. д. № 147/09 г. на Софийски градски съд. Касаторът счита че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон и е необосновано.
Ответниците по касация С. В. И. и М. И. И. не вземат становище.
ВКС, след като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:
С обжалваното решение въззивният съд е отменил решение от 17.06.2008 г. по гр. д. № 18067/07 г. на Софийски районен съд. Постановил е ново решение, с което е признал за установено по отношение на С. В. И. и М. И. И., че “Х.” ЕООД не е придобил собствеността на 9.447/100 ид. ч. от УПИ ІV-4 в кв. 360 по плана на гр. София местността “ГГЦ-Г-6-част ІІ” с площ 545 кв. м., чрез договор за продажба от 30.12.2004 г. Оставил е без уважение иска за отмяна на нот. акт № 24/04 г. Установено е, че праводателят на ответника М. В. купил с частен договор втори етаж от сградата в парцела през 1980 г. С нот. акт от 15.04.1992 г. бил признат за собственик на втория етаж, застроен на 111.75 кв. м., както и на 9.617 ид. ч. от общите части на сградата и от дворното място. С нот. акт от 24.07.1998 г. бил признат за собственик на целия тавански етаж и на 30.383 % ид. ч. от дворното място. С нот. акт № 24 от 13.08.1998 г. М. и С. В.и продали таванския етаж заедно с дворното място на “Б. – М” ЕООД, който на 30.12.2004 г. продал същия на ответника “Х.” ЕООД. При установените факти въззивният съд приел, че ответникът не е доказал правото на собственост на своя праводател М. В.. Поради забраната на чл. 29 ал. 4 ЗСГ /отм./, праводателят не е могъл да придобие имота по давност, тъй като до 1990 г. давност не е текла, а срокът до 1998 г. е недостатъчен за придобиване по давност. Дворното място освен това бил обща част по предназначение и не може да се придобие по давност. Затова и извършените през 1998 г. и през 2004 г. сделки нямали вещнотранслативен ефект, въпреки че не са нищожни.
С оглед приетото в Тълкувателно решение № 1/09 г. по т. д. № 1/09 г. на ОСГТК на ВКС настоящият състав приема, че в изложението са формулирани въпроси необходимо ли е да се изследва принадлежността на правото на собственост на праводателя на ответника при предявен отрицателен установителен иск за собственост тогава, когато соченото придобивно основание е правна сделка, а не изтекла придобивна давност; при наличие изградена в дворно място на двуетажна жилищна сграда в етажна собственост, паянтова постройка и пристройка, дали дворното място е обща част. Излагат се доводи за допустимост на касационното обжалване по чл. 280 ал. 1 т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК.
Настоящият състав счита, че няма основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280 ал. 1 т. 1 ГПК. В тази хипотеза на допустимост законодателят е имал предвид противоречие на въззивния акт с тълкувателните решения и постановления на Пленум на ВС, с тълкувателните решения на ОСГК на ВС постановени при условията на чл. 86 ал. 2 З. /отм./, с тълкувателните решения на ОСГТК, с решения на ОСКГ и ОСТК на ВКС, или с решение постановено по реда на чл. 290 ГПК. Тъй като такава практика не се сочи, не е налице соченото основание за допустимост.
Обжалваното въззивно решение не е постановено в отклонение от практиката на ВКС по посочените по горе съществените въпроси. За да е налице основание за допустимост на касационно обжалване по чл. 280 ал. 1 т. 2 ГПК, е необходимо касаторът да посочи и представи влезли в сила съдебни решения които разглеждат формулирания съществен въпрос по различен начин и в този смисъл въззивното решение да им противоречи. Решения № 1028 от 16.12.2008 г. по гр. д. № 4011/07 г. на ВКС I ГО и № 885 от 12.06.2002 г. по гр. д. № 95/01 г. на ВКС ІV ГО разглеждат въпроси за наличието на правен интерес като предпоставка за допустимостта на установителен иск за собственост, който въпрос не е бил спорен. Неотносими към спора са и решения № 751 от 05.12.2008 г. по т. д. № 728/07 г., на ВКС II ТО и № 300 от 10.04.2009 г. по гр. д. № 1701/08 г., на ВКС IV ГО, тъй като в тях са разгледани въпроси на кого е доказателствената тежест при предявен отрицателен установителен иск за собственост. В решения № 226 от 12.05.2009 г. по гр. д. № 293/08 г. на ВКС II ГО и № 46 от 11.02.2009 г. по гр. д. № 625/08 г. на ВКС ІІ ГО е разгледана решаващата дейност на въззивния съд при преценката на ангажираните от страните доказателства с които да се докаже легитимацията на ответника като собственик на спорната сграда, което е следвало да установи в предявения против нея отрицателен иск. В решение № 703 от 29.10.2008 г. по т. д. № 314/08 г. на ВКС ІІ ТО се разглежда въпрос за допустимостта на касационната жалба с оглед цената на иска, в решение № 6 от 26.01.2006 г. по т. д. № 539/05 г. на ВКС се разглеждат въпроси касаещи управление на търговско дружество, а решение № 241 от 20.05.1988 г. по гр. д. № 146/88 г. на ВС IV ГО касае солидарно осъждане на лица, затова решенията нямат никакво отношение към формулираните съществени за спора въпроси. Представянето на решения по спорове от същия характер, но без да са свързани с формулирания съществен въпрос, не са достатъчни за да обосноват необходимостта от разглеждане на касационната жалба. Относимо към спора е само решение № 19 от 19.02.2001 г. по гр. д. № 526/00 г. на ВКС ІІ ГО, но то не само че не противоречи на приетото в решението на въззивния съд, а напротив, потвърждава изводите му. Според решението, ищецът по отрицателен установителен иск за собственост не е задължен да посочи фактите, от които произтича липсата на такова право. Той може само да отрича правото, без да твърди никакви факти. Ответникът е този, които трябва да докаже фактите, от които черпи правото си.
В изложението се съдържа и бланкетно възпроизвеждане на чл. 280 ал. 1 т. 3 ГПК, че спорът е от съществено значение за точното прилагане на закона, без касаторът до обоснове тезата си относно това до какъв принос за точното прилагане на закона и развитие на правото би довело произнасянето на ВКС по неговата жалба. Тъй като доводите не са развити, не може да се прецени кой точно правен въпрос е решен противоречиво от съда поради различно тълкуване на правната норма, а оттук и да е от значение за развитието на правото. Освен това, по предмета на спора има публикувана съдебна практика и в нея няма различие за приложение на цитираната правна норма.
По изложените съображения настоящият състав на ВКС счита, че касационната жалба не попада в приложното поле на чл. 280 ал. 1 ГПК и не следва да се допуска касационно обжалване.
Водим от горното, съдът
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение от 07.12.2009 г. по гр. д. № 147/09 г. на Софийски градски съд.
Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: