O П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1067
София, 10.11.2010 година
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, състав на ВТОРО отделение на гражданска колегия, в закрито съдебно заседание на първи ноември две хиляди и десета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Емануела Балевска
ЧЛЕНОВЕ: Снежанка Николова
Велислав Павков
при участието на секретар
изслуша докладваното от съдията БАЛЕВСКА
гр.дело № 639 /2010 година и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано по касационната жалба вх. Nо 2306/ 09.03.2010 година, заявена от К. Л. Р.[населено място], [община] чрез процесуалния представител – адв. Ю. М. АК-П. срещу въззивно Решение Nо 52 / 10.02.2010 година, постановено по гр. възз.д. Nо 479 / 2009 година на Плевенския окръжен съд.
С касационната жалба се поддържа , че обжалваното решение, е неправилно , постановено в нарушение на процесуалните правила и материалния закон,основание за отмяна по чл. 281 т.3 ГПК.
С изложение по чл. 284 ал. 3 т.1 ГПК допустимостта на касационното обжалване по чл. 280 ал.1 т.1 , т.2 и т. 3 ГПК се поддържа с довод , че съдът се е произнесъл по съществен материално правен и процесуално правен въпрос, който е разрешен в противоречие с практиката на ВКС и че казусът е от значение за развитие на правото. Конкретно се сочи и поддържа , че решението на въззивния съд противоречи на Решение Nо 86/ 31.01.1991 година по гр.д. Nо 350/90 г. на ВС- I отд.; противоречи на Решение Nо 736 /05.10.1994 година по гр.д. Nо 593/1994 година на ВС-I отд.; противоречи на Решение Nо 187/28.03.2002 година по гр.д. Nо 289/2001 година на ВКС-I отд. и Решение Nо 213 от 19.07.2001 година по гр.д. Nо 592/2000 година на ВКС –I отд., както и противоречи на Решение Nо 599/17.11.2003 година по гр.д. Nо 240/2003 година на ВКС- I отд. и на Решение Nо 73/ 06.08.2008 година по гр.д. Nо 409/2008 година на В. окръжен съд .
И по касационна жалба вх.Nо 2308/ 09.03.2010 година , заявена от Л. К. Л., Г. К. Л. и Р. К. Л., приподписана от адв.Ю. М.- АК П. се обжалва Решение Nо 52 / 10.02.2010 година, постановено по гр. възз.д. Nо 479 / 2009 година на Плевенския окръжен съд.
С касационната жалба се поддържа , че обжалваното решение, е неправилно , постановено в нарушение на процесуалните правила и материалния закон,основание за отмяна по чл. 281 т.3 ГПК.
С изложение по чл. 284 ал. 3 т.1 ГПК допустимостта на касационното обжалване по чл. 280 ал.1 т.1 , т.2 и т. 3 ГПК се поддържа с довод , че съдът се е произнесъл по съществен материално правен и процесуално правен въпрос, който е разрешен в противоречие с практиката на ВКС и казуса е от значение за развитие на правото..Конкретно се сочи и поддържа , че решението на въззивния съд противоречи на Решение Nо 86/ 31.01.1991 година по гр.д. Nо 350/90 г. на ВС- I отд.; противоречи на Решение Nо 736 /05.10.1994 година по гр.д. Nо 593/1994 година на ВС-I отд.; противоречи на Решение Nо 187/28.03.2002 година по гр.д. Nо 289/2001 година на ВКС-I отд. и Решение Nо 213 от 19.07.2001 година по гр.д. Nо 592/2000 година на ВКС –I отд., както и противоречи на Решение Nо 599/17.11.2003 година по гр.д. Nо 240/2003 година на ВКС- I отд. и на Решение Nо 73/ 06.08.2008 година по гр.д. Nо 409/2008 година на В. окръжен съд .
В срока по чл.287 ал.1 ГПК няма подаден писмен отговор от ответника по касация Г. Л. Р..
Състав на ВКС- второ отделение на гражданската колегия, след преценка на изложените с касационната жалба основания по чл. 280 ал. 1 ГПК , намира :
След преценка на доказателствата по делото и характера на разгледаните обективно съединени искове по чл. 30 ал.1 ЗН и чл. 37 ЗН и при данните за спазения срок по чл. 283 ГПК, настоящият състав на ВКС приема , че касационната жалба е процесуално допустима.
С обжалваното решение , окръжният съд при повторно разглеждане на делото в правомощията на въззивна инстанция след отменително решение на ВКС е отменил Решение Nо 129/13.07.2007 година по гр.д. Nо 353/2006 година на Районен съд Левски и е постановил ново решение, с което 1./ на основание чл. 30 ал.1 ЗН е НАМАЛИЛ извършеното дарение по НА Nо 11 от 30 октомври 1997 година от Г. П. Р. в полза на сина и К. Л. Р. на недвижимите имоти – НИВА от 55.735 дка в м. К. б., землището на[населено място] и НИВА от 40.956 дка в м. ”Б.” с по 29.18 % идеални части от всеки един от имотите и е ВЪЗСТАНОВИЛ запазената част на наследника Г. Л. Р. от наследството на майка му Г. Р..
Със същото решение, 2./ на основание чл. 37 ЗН са отменени извършените дарения по НА Nо 89/14.12.2005 година от К. Л. Р. в полза на дъщерите му Л. К. Л., Г. К. Л. и Р. К. Л. на следните недвижими имота- НИВА от 40.959 дка в м.”Б.” и по една НИВА от 29.863 дка в м.К. б. на последните две дъщери с 29.18 % идеални части от всеки един от имотите.
При липсата на конкретно формулирани и посочени материално- правни въпроси / и по двете идентични касационни жаби/, настоящият състав намира , че такива доколкото могат да се извлекат от доводите по касационната жалба и обобщят , се свеждат до въпросите за приложимост на чл. 36 ал.1 ЗН и чл. 37 ЗН , и преценка с оглед представените решения по конкретни дела , имащи за предмет заявени искове за възстановяване на запазена част и отменителен иск по чл. 37 ЗН , настоящият състав на ВКС намира , не са налице условия за допустимост на касационното обжалване нито по см. на чл. 280 ал.1 т.2, нито т.3 ГПК.
Като основание за допустимост на касационното обжалване в приложното поле на чл. 280 ал.1 т.2 ГПК, съгласно разясненията на ТР 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС , проверяващият наличието на релевираните основания за допустимост съдебен състав следва да се констатира наличие / по представената съдебна практика по изложението на касатора/ на решения на съдилищата по повдигнатите материално-правни или процесуално-правни въпроси, по които ВС/ВКС няма формирана задължителна или трайна съдебна практика, и които въпроси – при спор по приложението на конкретна правна норма или правен институт, се интерпретират по различен, в смисъл на противоположен, начин и прилагането му е нееднозначно въпреки сходните правно-релевантни факти.
В настоящия случай , между даденото разрешение по поставените въпроси по приложението на чл. 36 ЗН и чл. 37 ЗН , обусловили крайния изход на спора- а именно възстановяване запазената част на Г. Л./ като наследник със запазена част / чрез намаление на дарението , направено в полза на неговия брат приживе от майката-наследодател след установяване на факта, при формиране на наследствената маса по правилата на чл. 31 ЗН/ свободна за получаване на дела по закон от всеки от наследниците и полагащата се при запазената част с оглед стойността на дарението, изчислени към момента на откриване на наследството/, невъзможност да се получи дела без намаление в идеална част на дарението по НА Nо 11/1997 година / респ. при уважаване на иска по чл. 37 ЗН в същото съотношение и на даренията в полза на третите лица преди изтичане на една година от откриване на наследството, не сочи на противоречия с приложената и цитирана съдебна практика поради неотносимостта на същата към обуславящите изхода на спора правни въпроси по делото.
Решението на въззивния съд не противоречи на Решение Nо 86/ 31.01.1991 година по гр.д. Nо 350/90 г. на ВС- I отд., касаещо възмездяване според цената на имота по време на намаляване на дарението и Решение Nо 604/ 28.09.1992 година по гр.д. Nо 406/1992 година на ВС -I отд., съгласно което „стойността на дарението и разполагаемата част се определя към момента на откриване на наследството, като суми за възмездяване на наследниците със запазени части се извършва към съвършено друг момент”, тъй като двете решения не разрешават един и същ проблем- този за момента на оценката на наследствената маса по чл. 31 ЗН.
Неоснователно се поддържа довод, за противоречие на въззивното решение[населено място] Nо 736 /05.10.1994 година по гр.д. Nо 593/1994 година на ВС-I отд. , с което е прието, че „след като разполагаемата част е надвишена с повече от ? част и имотът е върнат изцяло в наследството, то ответниците следва да бъдат осъдени да заплатят стойността на разполагаемата част , тъй като страната не поставя конкретен въпрос за условията при които подарения имот може да се върне изцяло в наследството, следва ли с оглед на фактите да се върне или следва да се запази от надареното лице, ако е иска по чл. 31 ал.1 ЗН е съединен с иск за делба.
Неоснователен е довода за противоречи на въззивното решение[населено място] Nо 187/28.03.2002 година по гр.д. Nо 289/2001 година на ВКС-I отд. според което „наследник със запазена част може да задържи целия имот ако стойността му не надвишава стойността на разполагаемата част и неговата запазена част запазена част ,взети заедно”, в който смисъл е и Решение Nо 213 от 19.07.2001 година по гр.д. Nо 592/2000 година на ВКС –I отд., поради неотносимост към общо поставените въпроси без конкретен довод дори и в касационната жалба.
Не може да се сподели за основателен довода , че обжалваното решение противоречи на Решение Nо 599/17.11.2003 година по гр.д. Nо 240/2003 година на ВКС- I отд. според което: „когато са налице условията на закона надареният да задържи имота, той следва да бъде осъден да заплати на наследника със запазена част нейната парична равностойност по цени по време на намалението, без да е необходимо това да бъде изрично поискано. По този въпрос съдът следва да се произнесе служебно, защото присъждането на сумата е законна последица от основателността на иска по чл. 30 ЗН” по изложените по-горе съображения.
Решението на въззивния съд не противоречи на Решение Nо 73/ 06.08.2008 година по гр.д. Nо 409/2008 година на В. окръжен съд , с което изрично се приема , че сумата , с която се намалява дарението следва да се посочи конкретно, след като намалението е извършено в процентно съотношение на необходимата сума към наследствената маса.
Допустимостта на касационното обжалване по чл. 280 ал.1 т.3 ГПК е обусловена от необходимостта за обобщаване и уеднаквяване съдебната практика по въпроси, по който липсва така на ВС или ВКС, или съществуващата е спорадична или противоречива и следва да бъде унифицирана , за да се постигне еднаквото приложение на закона , като се постигне и целта за развитие на правото чрез усъвършенстване на юриспруденцията по приложение на конкретна материално или процесуално правна норма или конкретен правен институт. Позоваването на чл. 280 ал.1 т.3 ГПК като основание за допускане на касационното обжалване , поради субективната преценка на страната за значимостта на конкретния спор, без да са налице обективни предпоставки , предполагащи липса на приложими правила или необходимост от тълкуване съдържанието на законов текст , не могат да обусловят допустимост на обжалването.
По изложените съображения и на основание чл. 288 във вр. с чл. 280 ал.1 т.2 и 3 ГПК , състав на ВКС- второ отделение на гражданската колегия
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване по касационната жалба вх. Nо 2306/ 09.03.2010 година, заявена от К. Л. Р.[населено място], [община], заявена чрез процесуалния представител – адв. Ю. М. АК-П. срещу въззивно Решение Nо 52 / 10.02.2010 година, постановено по гр. възз.д. Nо 479 / 2009 година на Плевенския окръжен съд.
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване по касационната жалба вх. Nо 2308/ 09.03.2010 година , заявена от Л. К. Л., Г. К. Л. и Р. К. Л., приподписана от адв.Ю. М.- АК П. срешу въззивно Решение Nо 52 / 10.02.2010 година, постановено по гр. възз.д. Nо 479 / 2009 година на Плевенския окръжен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ: