2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1068
гр. София, 16.11.2017 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на тринадесети ноември две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Бойка Стоилова
ЧЛЕНОВЕ: 1. Мими Фурнаджиева
2. Велислав Павков
при секретаря в присъствието на прокурора като разгледа докладваното от съдията Павков гр.д.№ 2868 по описа за 2017 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Прокуратурата на Република против решение №80/04.05.2017 г., постановено по гр.д.№ 154/2017 г. от състав на Апелативен съд – П.. Подадена е касационна жалба и от ищеца по делото Т. Ц. И..
Ответникът оспорва касационната жалба, с писмен отговор.
Касационната жалба е подадена в срок и е процесуално допустима.
С обжалваното решение, съдът се е произнесъл по предявен иск с правно основание чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ.
Съдът е приел на база на събраните по делото доказателства, че ищецът е претърпял неимуществени вреди от воденото против него наказателно производство по повдигнатото му обвинение в извършване на тежко умишлено престъпление по чл. 302, т. 2, б. „А“ от НК във вр. с чл. 301, ал. 1, пр. 1 и пр. 2, алт. 1 от НК, изразяващи се в психически и емоционален стрес, разстройство и притеснение за бъдещето, за професионалната реализация и за съдбата на семейството на ищеца, той се променил напълно – от отворен, жизнерадостен и весел човек се превърнал в затворен, мълчалив, притеснителен и нежелаещ да комуникира с околните индивид, дори с брат си, не искал да излиза от вкъщи и да ходи никъде, станал тревожен, част от колегите му се дистанцирали от него, случаят намерил отражение и в медиите, което още повече засилило чувството му за безнадежност и отчаяние, появили се проблеми в семейството и раздяла със съпругата и детето му, преживените негативни емоции отключили артериална хипертония, което довело до промяна в здравословното му състояние и необходимост от медикаментозно лечение, виело му се свят, налагало се да контролира нивото на кръвното налягане и захарта, поради отношението на колегите и ръководството ищецът напуснал системата на МВР и се опитал да си намери работа в чужбина и впоследствие в страната, а към настоящия момент ищецът е по-добре, здравословните му проблеми са медикаментозно овладяни, но все още е тревожен, отношенията в семейството му не са същите и приятелският му кръг е ограничен. Съдът е приел, че всички посочени действия са дали негативно отражение върху емоционалното и психическото състояние на И., а тези неблагоприятни последици са в пряка причинна връзка с повдигнатото незаконно обвинение и воденото против ищеца наказателно производство, продължило за него през периода 20.01.2011 г. – 12.02.2016 г., като съдът е отбелязал, че досъдебното производство е било прекратено с постановление на прокурор от 10.09.2015 г., а останалата част от периода е била във фазата на обжалване на това постановление от ищеца досежно основанието за прекратяване на производството, което безспорно е негово конституционно право, както и че след този момент не е можело да се влоши процесуалното положение на ищеца, тъй като още на 10.09.2015 г. реално той вече е нямал качество на обвиняем. Въпреки това уточнение обаче съдът е приел, че разследването и досъдебното производство са продължили в неразумен срок по смисъла на чл. 6, § 1 от ЕКПЧОС.
Въз основа на реално претърпените неимуществени вреди от ищеца, установени по вид, интензитет и продължителност, възрастта, служебното положение, личните му и професионални качества, настъпилата коренна промяна в характера и психическото му състояние вследствие на изживения стрес, отразило се и на физическото му състояние, рефлектирало върху отношенията му с роднини и приятели, както и върху начина на живот и създадената несигурност в бъдещето, при съобразяване с характера на повдигнатото обвинение по чл. 302, т. 2, б. „А“ от НК във вр. с чл. 301, ал. 1, пр. 1 и пр. 2, алт. 1 от НК, т.ч. предвижданото наказание за него /лишаване от свобода от 3 до 10 години/, продължителността на периода, през който спрямо ищеца са извършвани действия и са постановявани актове /около 5 години/, отразяващи се на правната му сфера, взетата спрямо него мярка за процесуална принуда „Парична гаранция” в размер на 3 000 лв., която е сравнително лека, и задържането за срок от 72 ч., както и наложилото се в обществото понятие за справедливост при приложение разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД, съдът е приел, че следва да бъде осъден ответникът да заплати на ищеца обезщетение за нанесените му неимуществени вреди от увреждането в размер на 25 000 лв., а над него до пълния предявен размер от 50 000 лв. искът следва да бъде отхвърлен.
В изложението на касационните основания и по двете касационни жалби се твърди, че при наличието на предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК, съдът се е произнесъл по правния въпрос относно приложението на разпоредбата на чл.52 ЗЗД, при определяне на обезщетение по справедливост при присъждане на обезщетение за неимуществени вреди.
По въпроса, какви стъпки включва процесът на оценяване на едно негативно преживяване, включени в „критерия за справедливост”. Въпросът отново се поставя в хипотезата на чл.280, ал.1, т.3 ГПК. По този правен въпрос е налице задължителна съдебна практика, обективирана в решение по гр.д. №6268/2015 г., постановено от ІV гр.отд. на ВКС по реда на чл.290 ГПК. С това решение е прието, че в задължителното за съдилищата Постановление № 4/1968 г. на Пленума на Върховния съд, т.ІІ, са посочени примерно критериите, които следва да бъдат съблюдавани и преценявани от съдилищата при определяне на обезщетенията за неимуществени вреди. Извън тези критерии, преценката на обективно съществуващите обстоятелства, които са релевантни за размера на обезщетението и формират съдържанието на понятието „справедливост” по смисъла на чл.52 от ЗЗД, е конкретна и зависи от спецификите на разглеждания правен спор. Във всеки случай обаче съдът, пред който е направено искане за обезщетяване на неимуществени вреди, дължи да посочи кои са тези обстоятелства и как конкретно са се отразили в духовната сфера на ищеца. Посочването на всяко едно обективно съществуващите обстоятелства, както и причинната им връзка с деянието на ответника по предявен иск за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди следва да е водещо при определяне на размера на обезщетението. Доказването на тези обстоятелства е в тежест на ищеца по делото, като за целта са допустими всички предвидени в процесуалния закон средства.
Размерът на дължимото обезщетение за неимуществени вреди според законовия критерий за справедливост се определя на първо място според вида и характера на упражнената процесуална принуда – колко и какви процесуални действия са извършени с участието на пострадалия, как са извършени действията, в продължение на колко време, проведено ли е ефективно разследване в разумен срок и др. Не е в тежест на пострадалия да докаже отделните си негативни изживявания. Доказани ли са увреждащите действия и бездействия, искът е установен в своето основание и съдът е длъжен да определи неговия размер по своя преценка или като вземе заключението на вещо лице съгласно чл. 162 ГПК (чл. 130 ГПК отм.). На следващо място размерът на обезщетението се определя според вида и тежестта на причинените телесни и психични увреждания – това са фактите и обстоятелствата, които имат пряко значение за размера на предявения иск – продължителността и интензитета на претърпените физически и душевни болки, други страдания и неудобства, стигнало ли се е до разстройство на здравето (заболяване), а ако увреждането е трайно – медицинската прогноза за неговото развитие. В тази връзка е налице и последователна и трайна практика на съдилищата, в т.ч. и задължителна – например решение №18/20.02.2014 по д.№2721/2013 ІV гр.отд, постановено по реда на чл.290 ГПК и др. Доколкото тази задължителна практика е налице, не е налице соченото касационно основание, доколкото съдът я е съобразил при постановяване на своето решение.
Поставят се правни въпроси, във връзка с приложението на чл.52 ЗЗД, оценката на неимуществените вреди и съдържанието на понятието справедливост. По тези правни въпроси също е налице задължителна съдебна практика, съобразена от въззивния съд. Съобразно тази практика, в различните фактически хипотези при различните дела, е налице различие при определянето на размера, но това не води до противоречиво разрешаване на правния въпрос, доколкото критериите дори и да се единни, за всеки различен случай те са различават като степен на определяне на вредите, оттам и на различните обезщетения. Критериите за определянето на обезщетението по справедливост, съгласно разпоредбата на чл.52 ЗЗД са многократно посочвани от ВС и ВКС в задължителна съдебна практика, като при спазването им, но определяне на различен размер, с оглед преценката на различните състави на съда, повтарянето на мотивите относно критериите, въз основа на които се определя по справедливост обезщетение, повторението на залегналите в трайната и задължителна съдебна практика критерии не следва да се счита за противоречие в практиката, доколкото размера на обезщетенията, макар и определени при еднакви критерии, е различен, предвид и различния обем на търпените неимуществени вреди във всеки един случай. Иначе, по приложението на понятието „справедливост”, е налице богата и единна практика на ВКС, обективирана в множество решения, постановени по реда на чл.290 ГПК и представляващи задължителна съдебна практика по смисъла на ТР №1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, например №407 по гр.д.№ 1273/2009 г. на ІІІ г.о., №394 по гр.д.№ 1520/2011 г. на ІІІ г.о., №391 по гр.д.№ 201/2011 г. на ІІІ г.о., № 395по гр.д.№ 159/2011 г. на ІІІ г.о., №3 по гр.д.№ 637/2011 г. на ІІІ г.о, № 51 по гр.д.№ 465/2011 г. на ІV г.о. и др. Съгласно тази задължителна практика, справедливостта, като критерий за определяне паричния еквивалент на моралните вреди, включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател. В този смисъл справедливостта по см. на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а тя се извежда от преценката на конкретните обстоятелства, които носят обективни характеристики-характер и степен на увреждане, начин и обстоятелства, при които е получено, последици, продължителност и степен на интензитет, възраст на увредения, обществено и социално положение. Принципът на справедливост включва в най-пълна степен обезщетяване на вредите на увреденото лице от вредоносното действие, и когато съдът е съобразил всички тези доказателства от значение за реално претърпените от увреденото лице морални вреди /болки и страдания/, решението е постановено в съответствие с принципа на справедливост. Наличието на задължителна съдебна практика, както и съобразяването й от страна на въззивния съд с обжалваното съдебно решение, води до липса на основание по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК относно допустимостта на касационното обжалване, като повторението на критериите по отношение на които се определя обезщетението, не следва да води и до един и същ размер на обезщетенията при различните казуси, предвид различния по вид и обем вреди, които те обезщетяват.
Съобразяването на тази практика от въззивния съд води и до липсата на соченото касационно основание относно допустимостта на касационното обжалване.
Предвид изложеното, състава на ВКС
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №80/04.05.2017 г., постановено по гр.д.№ 154/2017 г. от състав на Апелативен съд – П..
Определението е окончателно.
Председател: Членове: 1. 2.