О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 107
С. 14.02.2018г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение закрито заседание на тринадесети февруари през две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИО ПЪРВАНОВ ЧЛЕНОВЕ: ИЛИЯНА ПАПАЗОВА МАЙЯ РУСЕВА
като изслуша докладваното от съдия П. гр.д.№ 3827 по описа за 2017г. на ІІІ г.о. и за да се произнесе взе пред вид следното :
Производството е с правно основание чл.288 от ГПК.
Образувано е въз основа на подадената касационна жалба от прокурор в Софийска градска прокуратура против въззивно решение № 4384 от 16.06.2017г. по в.гр.д. № 301/2017г. на Софийски градски съд, с което е отменено решение № 18884 от 18.11.2016г. по гр.д.№ 16326/2016г. на СРС в частта, с която е осъдена Прокуратурата на РБ, на основание чл.2 ал.1 т.3 изр.2 З. да заплати на Т. С. Ж. разликата над сумата 1 500лв. до 2 000лв., обезщетение за претърпени неимуществени вреди в резултат на повдигнато обвинение за извършено престъпление по ДП № 1888/2009г. по описа на 08 РПУ и по пр.пр. № 9614/2009г. на СРП и в частта, с която е присъдена законната лихва върху главницата за периода от 13.12.2011г. до 23.03.2013г. и частта за разноските и вместо това е постановено друго,с което е отхвърлен иска на Т. С. Ж. срещу Прокуратурата на РБ на посоченото основание за разликата над сумата 1 500лв. до 2 000лв. и е отхвърлен иска с правно основание чл.86 ал.1 ЗЗД за периода от 13.12.2011г. до 23.03.2013г.като погасен по давност, а в останалата част, с която предявеният иск е отхвърлен, решение № 18884 от 18.11.2016г. по гр.д.№ 16326/2016г. на СРС е потвърдено.
Като основание за допустимост, в обжалваната осъдителна част, касаторът се позовава на нормата на чл.280 ал.1 т.1 ГПК, като твърди, че въззивният съд е постановил акта си в противоречие с практиката на ВКС – ППВС № 4/68г. по въпроса: „Какъв е критерият за справедливост при определяне на размера на обезщетение?”, в противоречие с решения № 302 от 4.10.2011г. по гр.д.№ 78/2001г. на І г.о., № 321 от 26.11.2014г. по гр.д.№ 2516/2014г. на ІV г.о. по въпроса: „При определяне на основанието и предпоставките за носене на отговорност на държавата по чл.2 З., длъжен ли въззивният съд да посочи всички обстоятелства, обуславящи обезщетението за неимуществени вреди и да изложи мотиви за значението им за размера на тези вреди?”, както и в противоречие с решения № 480 от 23.04.2013г. по гр.д. № 85/2012г. на ІV г.о. и № 832 от 10.12.2010г. по гр.д.№ 593/2010г. на ІV г.о. по въпроса: „При определяне на размера на обезщетение за неимуществени вреди, следва ли да се държи сметка за обществените критерии за справедливост – обща икономическа среда, жизнен стандарт и общоприетото разбиране за справедливост при обезвреда?”
Срещу подадената касационна жалба е постъпил отговор, с който се оспорва основателността й. От своя страна се позовава на постановени решения на ВКС, за да обоснове тезата си, че постановеният въззивен акт е съобразен с установената съдебна практика. Претендира направените по делото разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 500лв., реалното извършване на които удостоверява с представен договор за правна защита и съдействие № 738744 от 14.09.2017г., в който е отразено, че така посочената като договорена сума е заплатена в брой.
Жалбата е подадена в срок и е срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. За да се произнесе по допустимостта й, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, като прецени изложените доводи и данните по делото, намира следното :
При определяне на размера на следващото се обезщетение, въззивният съд е съобразил следните обстоятелства: 1. Обвинението е за деяние, което не е „тежко” по смисъла на чл.93 т.7 НК – /по чл.209 ал.1 пр.1 НК/, 2. продължителността на периода на воденото производство е от две години /от 19.10.2009г. до 13.12.2011г./, 3.Възрастта на ищеца /към 2009г. е бил на 45г./, 4. След внасяне на обвинителния акт в съда през 2010г., делото е прекратявано и връщано на СРП за отстраняване на процесуални нарушения и изпълнение на указания и след това отново е повдигнато обвинение и делото внесено с обвинителен акт в съда, т.е. – ищецът е давал обяснения в досъдебна и съдебна фаза, явявал се е на три съдебни заседания, 5. Фактът, че е бил осъждан, 6. Обстоятелството, че срещу ищеца е имало подадени 22 броя заявителски материали, както и че паралелно с настоящето наказателно производство срещу него са се водили две други наказателни производства – едното отново по чл.209 ал.1 НК, завършило със споразумение, а другото – по чл.206 ал.1 НК, завършило с влязла в сила присъда, 7. Наложена му е мярка за неотклонение „парична гаранция в размер на 500лв.”, която е сравнително лека, 8. Съдът е отчел и ангажираните гласни доказателства и установената с тях продължителност и интензитет на преживения от ищеца психологически дискомфорт, свързан със страха от осъждане, данните че е преживял стрес, притеснение, производството е било причина да не излиза навън и да се среща с хора. Въз основа на описаното, съдът е определил като справедлив присъденият размер на обезщетение за неимуществени вреди от 1 500лв.
При тези мотиви, поставените от касатора въпроси за критерият за справедливост, за задължението на съда да отчете всички релевантни обстоятелства при определяне на размера на следващото се обезщетение, независимо, че са свързани с решаващите мотиви на съда, не са разрешени от въззивният съд в противоречие с практиката на ВКС, както се твърди в подадената жалба. В горепосочената практика са определени критериите за понятието „справедливост” и в случая те са съобразени. В. съд е взел пред вид всички съотносими обстоятелства, които е изложил при обосноваване на изводите си във връзка с присъдения размер на обезщетение. Съгласно горецитираното Постановление №4 от 23.12.1968г. – всеки отделен случай е специфичен, дължимата преценка е индивидуална, тъй като във всеки случай обстоятелствата, които се отчитат са различни. В този смисъл представените от касатора решения по чл.290 ГПК, касаещи присъдени обезщетения, на базата на различни от установените в конкретния случай релевантни обстоятелства, не могат да обосноват наличие на основание за допустимост по чл.280 ал.1 т.1 ГПК. В конкретния случай е от значение, че въззивният съд при определяне на размера на дължимото обезщетение е съобразил установените по делото обстоятелства и е изложи собствени мотиви за значението, което им отдава при остойностяването на реално причинените на ищеца вреди.
Последният поставен от касатора въпрос – дали при определяне на размера на следващото се обезщетение следва да се имат пред вид – общата икономическа среда, жизненият стандарт и общоприетото разбиране за справедливост при обезвреда, доколкото не е свързан с решаващите мотиви на въззивния съд, не отговаря на изискванията за общо основание за допустимост, съгласно дадените разяснения в т.1 от ТР № 1 от 19.02.2010г. по т.д.№ 1/2009г. на ОСГТК на ВКС. Според настоящият съдебен състав, касаторът твърдейки, че в конкретния случай изрични мотиви в тази насока не са изложени от въззивния съд, по същество излага доводи за необоснованост на постановения въззивен акт, но в производството по допустимост по чл.288 ГПК, касационната инстанция не може да се произнася по подобно възражение.
С оглед изхода от спора, направеното искане и на основание чл.78 ал.3 ГПК в полза на ответната страна следва да бъдат присъдени установените като реално направени разноски за заплатено адвокатско възнаграждение в размер на 500лв.
Мотивиран от изложеното, като счита, че не е налице посоченото от касатора специално основание за допустимост по чл.280 ал.1 т.1 ГПК, Върховен касационен съд, състав на Трето гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 4384 от 16.06.2017г. по в.гр.д. № 301/2017г. на Софийски градски съд.
ОСЪЖДА Прокуратурата на Република България да заплати на Т. С. Ж. от [населено място][жк]бл.29 вх.8 ет.1 ап.2 сумата от 500лв. /петстотин лева/, направени разноски за адвокатско възнаграждение.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ : 1.
2.