О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 107
София, 19.02. 2018 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, търговска колегия, второ отделение, в закрито заседание на седми февруари две хиляди и осемнадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : Камелия Ефремова
ЧЛЕНОВЕ : Бонка Йонкова
Евгений Стайков
изслуша докладваното от съдия Е.Стайков т.д.№2316/2017г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на Р. Д. П., лично и като на майка и законна представителка на М. М. П., против решение №1390 от 16.06.2017г., постановено по в.гр.д. №5189/2016г. по описа на Софийски апелативен съд, г.о., 10 с-в, в частта му, с която е отхвърлен иска на Р. П. за обезщетение за неимуществени вреди за разликата от 100 000лв. до 180 000лв., както и в частта му, с която е отхвърлен иска на М. П. за обезщетение за неимуществени вреди за разликата от 120 000 лв. до 200 000лв.
В касационната жалба се поддържа, че в обжалваната му част въззивното решение е неправилно поради допуснати нарушения на материалния и на процесуалния закон, както и че е необосновано. Оспорва се извода на съда за съпричиняване на вредоносния резултат от страна на наследодателя на ищците като се твърди, че ответното дружество не е установило наличието на съпричиняване при условията на пълно и главно доказване. Излагат се съображения за необоснованост на решението, с което се приема, че ударът е бил предотвратим за пострадалия мотоциклетист от техническа гледна точка. Същевременно се поддържа, че въззивният съд неправилно е приложил принципа за справедливост при определяне размера на обезщетенията за неимуществените вреди като се акцентира върху изключително близките отношения между ищците и техния наследодател. Твърди се, че съдът не се е съобразил в достатъчна степен с конкретните факти, релевантни за определяне размера на обезщетението и в частност с лимитите на застрахователните покрития. Претендира се отмяна на въззивното решение в обжалваната му част и присъждане на допълнителни обезщетения от по 80 000лв. за всеки един от ищците, ведно с лихва за забава от датата на застрахователното събитие – 13.08.2013г. и разноски по делото.
Допустимостта на касационното обжалване се обосновава с наличието на предпоставките по чл.280 ал.1 т.1 т.2 и т.3 ГПК. В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК са поставени две основни групи въпроси, свързани съответно с приложението на чл.51 ал.2 ЗЗД и на чл.52 ЗЗД, за които се твърди че са решени в противоречие със задължителната практика на ВКС, че се решават противоречиво от съдилищата и че са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. В първата група се включват процесуалноправни и материално правни въпроси, свързани с тежестта и начина на доказване на възражението на застрахователя за съпричиняване на вредоносния резултат, както и с материалноправните предпоставки, обуславящи приложението на чл.51 ал.2 ЗЗД. Във втората група са формулирани въпроси относно приложението на принципа за справедливост по чл.52 ЗЗД, относно задължението на съда при определяне на обезщетението за неимуществени вреди да посочи всички относими критерии и реално да ги съпостави с всички конкретни обстоятелства, както и за значението на лимитите на застраховане съобразно пар.27 от ПЗР на Кодекса за застраховане. В подкрепа на тезата, че въпросите са решени в противоречие с практиката на ВКС и че се решават противоречиво от съдилищата, в изложението се прави позоваване на ППВС №4/1968г. и на постановени решения на ВКС по чл.290 ГПК като към изложението са приложени: решение №157/11.02.2016г. по т.д.№3638/2014г. на ВКС, І т.о, решение №28/09.04.2014г. по т.д.№1948/2013г. на ВКС, ІІ т.о, решение №27/15.04.2015г. по т.д.№457/2014г. на ВКС, ІІ т.о, решение №169/28.02.2012г. по т.д.№762/2011г. на ВКС, ІІ т.о, решение №169/02.10.2013г. по т.д.№1643/2013г. на ВКС, ІІ т.о, решение №66/29.05.2017г. по т.д.№1464/2016г. на ВКС, ІІ т.о., решение №419/07.03.2016г. по в.гр.д.№4412/2015г. на САС и решение №70/21.07.2008г. по гр.д.№2550/2007г. на СГС.
В срока по чл.287 ал.1 ГПК е депозиран писмен отговор от ответното дружество Застрахователна компания [фирма], в който се поддържа, че не са налице основанията за допускане на касационно обжалване по чл.280 ал.1 ГПК. Сочи се, че формулираните от касаторите въпроси не са решени в противоречие с практиката на ВКС. Излагат се съображения, че при определяне размера на обезщетенията за неимуществени вреди, въззивният съд се е съобразил с всички релевантни обстоятелства, както и че приетото от съда съпричиняване съответства на приноса на пострадалия за настъпването на застрахователното събитие.
От третото лице-помагач на ответното дружество – И. Ц. И., няма представен писмен отговор на касационната жалба.
Върховен касационен съд,търговска колегия, състав на второ отделение, след преценка на данните по делото и доводите по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното :
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
С обжалваното решение въззивният състав от Софийски апелативен съд е отменил решение от 03.08.2016г., постановено по гр.д.№ 902/2015г. по описа на СГС, ГО, 19 състав, в частта, с която исковете по чл.226 КЗ (отм.) са уважени за разликата над 100 000лв. до 130 000лв. за ищцата Р. Д. П., и за разликата над 120 000лв. до 180 000лв. за ищеца М. М. П., като вместо това съдът е отхвърлил предявените искове с правно основание чл.226 КЗ (отм.) за обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на М. П., съответно от Р. П. – за разликата над 100 000лв. до 130 000лв. и от М. П. – за разликата над 120 000лв. до 180 000лв. С въззивното решение е потвърдено първоинстанционното решение в останалата му обжалвана част като въззивния съд е посочил, че в частта, с която са присъдени обезщетения за неимуществени вреди до размер на 100 000лв. за Р. П. и до размер на 120 000лв. за М. П., както и досежно присъдените имуществените вреди, решението на СГС не е обжалвано и е влязло в сила.
Въззивният състав е посочил, че с влязлата в сила присъда № 60/27.11.2014г. по н.о.х.д.№ 424/2014г. по описа на ОС – Стара Загора, задължителна за гражданския съд по смисъла на чл.300 ГПК досежно деянието, противоправността и вината на дееца, третото лице-помагач И. И. е признат за виновен в това, че на 13.08.2013г., в землището на [населено място], при управление на МПС – влекач марка „Д.“ с per. [рег.номер на МПС] и с прикачено към него полуремарке, е нарушил правилата по чл.5 ал.1 т.1 и чл.25 ал.1 от ЗДвП, в резултат на което по непредпазливост е причинил смъртта на управлявалия мотоциклет М. Н. П.. Съдът е посочил, че от заключението по депозираната пред първата инстанция автотехническа експертиза, неоспорено от страните, се установява, че скоростта на движение на мотоциклета „Сузуки“ непосредствено преди удара в товарната композиция е била по-висока от 106 км/ч. Скоростта на движение на товарната композиция, непосредствено преди началото на спирачните следиу е била около 28 км/ч., а в момента на удара-16,1 км/ч. Съобразявайки се с констатациите в заключението на вещото лице относно обстановката, отразена в скицата към заключението на вещото лице, съдът е възприел изводите на експерта, че водачът на товарната композиция е могъл обективно да възприеме мотоциклета непосредствено преди потеглянето, като от своя страна за водача на мотоциклета също е имало обективна възможност да възприеме навлизащата в пътното платно товарна композиция, тъй като в този момент той се е намирал на 219м. от мястото на удара. В обжалваното решение е акцентирано върху заключението на вещото лице, че ударът е бил предотвратим и за двамата, както и че максималната скорост на движение в този пътен участък е била от 60 км/ч., което означава, че моторът се е движел с много по-висока скорост от максимално допустимата.
На базата на така установената фактическа обстановка апелативният съд е приел, че поведението на моториста се намира в пряка причинно-следствена връзка с настъпилото ПТП, тъй като ако същият се бе движил със съобразена с пътните условия скорост от 60 км/ч., ударът не би настъпил. Съдът е посочил, че дори при скорост от 106 км/ч. ударът е бил предотвратим за него от техническа гледна точка, тъй като се е намирал на разстояние от 219м. от мястото на удара и е имал достатъчно време, за да забележи и да реагира своевременно. С оглед допуснатите нарушения на правилата по ЗДвП, както от страна на водача на тежкотоварния автомобил, така и от страна на мотоциклетиста, въззивният състав е приел съпричиняване от пострадалия в равна степен, обуславящо на основание чл.51 ал.2 ЗЗД намаляване на дължимото от застрахователя обезщетение с 50%.
Приемайки, че е ангажирана отговорността на ответното дружество – застраховател по застраховката „гражданска отговорност” на виновния водач на тежкотоварната композиция, съдът е изложил мотиви за дължимия размер на обезщетението за неимуществени вреди за Р. П. – съпруга на пострадалия и за М. П. – негов син. Въззивният състав се е позовал на събраните по делото гласни доказателства, установяващи, че ищците и починалият са били в изключителни топли и добри семейни отношения, детето М. е било само на 2 години към датата на смъртта, но бил изключително привързан към баща си, който го обожавал. Съдът е отразил, че починалият се е грижил за съпругата си и за детето си и че ищците изключително тежко са понесли загубата. Съобразявайки се с обстоятелствата, че наследодателят на ищците е бил само на 32 години към датата на ПТП, че ищците и пострадалия са живеели заедно в едно домакинствоь че са били задружно и сплотено семейство, че ищецът М. П. е загубил баща си, което го е лишило от бащина обич и грижи в изключително млада възраст, че ищцата Р. П. в разцвета на живота си е загубила възможността да получава обич и подкрепа, в морален и финансов аспект, от своя спътник в живота, което неминуемо води до нервно-психическия стрес и позовавайки се на критериите в ППВС №4/68г. и на икономическата конюнктура в страната към 2013г., съдът е обосновал извода, че справедливото обезщетение за неимуществени вреди за съпругата е в размер на 120 000лв., а за детето – в размер на 160 000лв. При отчитане на съпричиняването в размер на 50%, въззивният състав е приел, че дължимото от застрахователя обезщетение е в размер на 60 000лв. за съпругата и в размер на 80 000лв. за детото. Имайки предвид, че първоинстанционното решение не е било обжалвано и е влязло в сила до размер на сумата 100 000лв. – обезщетение за неимуществени вреди за Р. П. и до размер на 120 000лв. за М. П., въззивният съд е отхвърлил претенциите за неимуществени вреди само за сумите над присъдените обезщетения съответно от 100 000лв. и 120 000лв.
Настоящият състав на ВКС намира, че липсват основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.
Съгласно разясненията, дадени в т.1 от Тълкувателно решение №1/19.02.2010г. по т.д.№1/2009г. на ВКС, ОСГТК, материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Правният въпрос от значение за изхода делото е този, който е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело и по отношение на него следва да е налице някоя от допълнителните предпоставки за допускане на касация по чл.280 ал.1 т.1-3 ГПК.
Нито един от поставените в изложението въпроси относно тежестта и начина на доказване на възражението на застрахователя за съпричиняване на вредоносния резултат, както и относно материалноправните предпоставки, обуславящи приложението на чл.51 ал.2 ЗЗД, не може да обоснове допускане на касационно обжалване. Въпросите: №1 „При недоказаност от страна на ответника на въведеното възражение за съпричиняване, може ли съдът да възприеме и уважи последното?”; №2. „Длъжен ли е ответникът да докаже възражението си за съпричиняване с пълно и главно доказване, като се установи конкретния принос на пострадалия за настъпване на резултата, за да бъде възприето и отчетено от съда и допустимо ли е съпричиняване да се приеме от съда въз основа на предположения?”; №3 „Може ли съдът да замества заключението на вещото лице- автоексперт, изготвило заключение по делото със собствени произволни изводи, без да има специални знания в съответната област, без да прецени всестранно с другите доказателства по делото и без да сочи годни доказателства, неточни или ненаучни изходни позиции, подкрепящи изводите на съда, че не следва да кредитира заключението?”; №4 „Длъжен ли е въззивният съд служебно да отстрани очевидни неясноти с преразпит на вещо лице или евентуално възлагане на допълнителна съдебна експертиза, предвид липсата на специални знания от съда в областта на автотехническите еспертизи и може ли съдът да прави свои собствени произволни изводи от областта на автотехническите експертизи, без да разполага със специални знания от съответната област?”; №5 „Дали всяко нарушение на правилата за движение има релевантно значение за настъпване на вредоносния резултат, или само това, което има пряка причинна връзка с ПТП?” ; №6: „Какви са предпоставките, при които е налице съпричиняване по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД за настъпилото ПТП и може ли да се отчете съпричиняване, при недоказан факт, че поведението на пострадалия се намира в причинна връзка с настъпилото ПТП; №7: „Без наличието на категорично доказани в процеса действия или бездействия на пострадалия, с които той обективно е създал предпоставки за настъпване на увреждането, може ли да си приеме съпричиняване въз основа на необосновани предположения, направени от съда?”; №8 „Всяко поведение на пострадалия, действие или бездействие, дори и когато не съответства на предписаното от закона, може да бъде определено като съпричиняващо вредата по см. на чл.51, а.т.2 ЗЗД или само това, чието конкретно проявление се явява пряка и непосредствена причина за произлезлите вреди?”; №9: „Налице ли е виновно нарушаване на правилата за движение – съответно обосноваващо съпричиняване при настъпване на вредоносен резултат, при обективна невъзможност за възприемане на препятствието?”; №10: „Може ли да се вмени в нарушение на водача задължение да се съобрази с непредвидимо препятствие – да предвиди в самото начало, че маневрата на попътно намиращия се т.а., започваш движение от спряло положение в банкета, е не за включване в движението, а за навлизане в насрещната отбивка, без да има обективни предпоставки, показващи подобно намерение?” и №11: „Когато водачът не е имал пред себе си възприятия, които трябва да го мотивират за наличността на възникнала опасност за движението и не е бил длъжен да ги предполага, може ли моментът на възникване на опасността да се търси по-рано от фактическата възможност да бъде възприето препятствието за движението?”, не са значими за конкретния правен спор и не са обусловили правните изводи на съда.
Формулирни по-горе въпроси относно приложението на чл.51 ал.2 ЗЗД, включват твърдения на касаторите, които не са възприети от въззивния съд или които не са били предмет на обсъждане във въззивното решение. Такива са въпросите, свързани с твърдението за недоказаност на възражението за съпричиняване (въззивният съд е приел за доказано възражението с оглед заключението по извършената автотехническа експертиза, неоспорена от страните), въпросите, свързани с компететнтостта на вещото лице, изготвило експертизата (въпрос, който не е бил предмет на обсъждане в решението и в хода на производството), въпросите за непълнота на доказателствата (въззивният съд е приел, че механизмът на произшествието е установен по несъмнен начин), въпросите за причинната връзка между поведението на пострадалия и вредоносния резултат (причинната връзка е констатирана изрично от въззивния съд, състояща се в съществуващата техническа възможност за мотоциклетиста да предотврати удара, когато е възприел маневрата на камиона). Следва да се отбележи, че въпросите в изложението, предпоставени от твърдението в касационната жалба, че съдът е трябвало да събере допълнително доказателства дали ударът е бил предотвратим ако застрахованият се е движил с разрешената скорост от 60 км/ч., нямат опора с оглед правилата на формалната логика, тъй като е очевидно (безспорно), че след като ударът е бил предотвратим от техническа гледна точка при скорост от или над 106 км/ч. при отстоянието от 219м. за възприемане от мотоциклетиста на маневрата на камиона, то ударът се явява предотвратим при всяка по-ниска скорост, включително и при разрешената скорост от 60 км/ч.
Въпросите в изложението, касаещи задължението на съда да обсъди релевантните за определянето на размера на неимуществените вреди обстоятелства, а именно: „Длъжен ли е съдът да посочи всички относими критерии и реално да ги съпостави с всички конкретни увреждания на пострадалия и настъпили последици и да ги съобрази в тяхната съвкупност като оцени значението им за размера на вредите и длъжен ли е да извърши задълбочено изследване на общите и специфичните факти, които формират съдържанието на понятието „справедливост”?”; „Длъжен ли е съдът да вземе предвид всички съществени обстоятелства-възрастта на починалия и ищците, като съответно отчете и значението на тази възраст: данните за личността на починалия; характера на връзката в семейството, като се посочат конкретните доказателства в тази връзка?” и „За да се гарантира правилно приложение на принципа на справедливост и изпълнение на задължителните критерии, въведени с ППВС № 4/68г., длъжен ли е съдът да направи преценка на обективно съществуващи, конкретни обстоятелства като ги прецени адекватно и в тяхната съвкупност, с мотивирано изложение за точната преценка за значението на всяко от обстоятелствата?”, също не могат да обосноват допускане на касационно обжалване на въззивното решение, тъй като въззивният състав подробно е обсъдил в мотивите към обжалваното решение събраните по делото доказателствата относно вида и характера на претърпените от ищците неимуществени вреди като при определяне размера на неимуществените вреди съдът е преценил и посочил всички релевантни за това обстоятелства, включително и тези, посочени в така формулираните въпроси.
Нито един от поставените от касаторите въпроси, относими за приложението на чл.52 ЗЗД, не представлява конкретен въпрос като обща предпоставка за допускане на касационно обжалване съгласно т.1 от Тълк. решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Въпросите: „Как следва да се прилага принципа на справедливост, въведен в чл.52 ЗЗД, и кои са критериите, които трябва са се съобразят при определяне на дължимо обезщетение за неимуществени вреди от причинени в резултат на деликт телесни повреди в хипотезата на пряк иск срещу застрахователя?” и „Длъжен ли е съдът да търси „точен паричен еквивалент“ на търпените морални вреди и длъжен ли е да намери „справедлив еквивалент“ на същите?”, са общо теоретични и не могат да бъдат приети като въпроси от значение за конкретното дело. Без значение за допускането на касация е обстоятелството, че към всеки от въпросите са изложени конкретни мотиви и съображения за тяхното поставяне. Според т.1 от цитираното ТР №1/2010г. по т.д.№1/2009г. на ВКС, ОСГТК, касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. В тази връзка касационният състав няма правото и не може да извежда правния въпрос от значение за изхода за конкретното дело от твърденията на касатора, както и от сочените от него факти и обстоятелства.
Въпросите за значението при определяне размера на обезщетението на лимитите на застраховане съобразно пар.27 от ПЗР на Кодекса за застраховане, а именно: „Следва ли при определяне на справедливото застрахователно обезщетение съдът да се съобрази с нормативно определените лимити при застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите”, които отразяват промените в икономическите условия?”; „Нарушен ли е принципа на справедливост и задължителната съдебна практика по приложение на чл.52 ЗЗД при определяне на обезщетения в много по-нисък размер от определени такива за напълно аналогични случаи?” и „Длъжен ли е съдът при определяне на справедливо обезщетение да се позове на установените лимити за размера на обезщетението и в тази връзка длъжен ли е да обоснове конкретни връзка на приетия за дължим размер с така определените от законодателя лимити?”, също са зададени общо теоретично и могат да бъдат поставени по всички дела, имащи предмет присъждане на обезщетение за неимуществени вреди. В тази връзка посочените въпроси не могат да бъдат приети като въпроси от значение за конкретното дело, обусловили правната воля на съда.
Доколкото в горепосочените въпроси акцентът е поставен върху значението на лимитите на застрахователните покрития и на обществено-икономическата обстановка при определяне размера на дължимото обезщетение по чл.52 ЗЗД, следва да се отбележи, че нормативно установените лимити на застрахователна отговорност по задължителната застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите, с които касаторите аргументират становището си за несправедлив размер на присъденото обезщетение, не се ползват с приоритет при прилагането на чл. 52 ЗЗД. Тези лимити могат да бъдат съобразявани наред с указаните в ППВС № 4/1968 г. общи критерии и преценка на специфичните за делото факти, имащи значение за правилното приложение на въведения с чл.52 ЗЗД принцип за справедливост. Въззивният състав изрично е посочил, че при определяне размера на неимуществените вреди, отчита и обществено-икономическите условия в страната към датата на произшествието. В тази връзка поставените въпроси за значението на лимитите на застрахователните покрития, респ. за значението на обществено-икономическите условия при определяне размера на неимуществените вреди (дори да бъдат свързани с настоящото дело като неотчетени в достатъчна степен по конкретното дело от въззивния състав), биха били относими за евентуалната неправилност на обжалваното решение. Неправилността на решението като касационно основание по чл.281 т.3 ГПК е извън обхвата на проверката в производството по чл.288 ГПК.
Непосочването на правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело само по себе си е достатъчно основание за недопускането на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това.
Мотивиран от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховен касационен съд, търговска колегия, състав на второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №1390 от 16.06.2017г., постановено по в.гр.д. №5189/2016г. по описа на Софийски апелативен съд, г.о., 10 с-в, в обжалваната му част.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ :