6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 107
София, 21.02.2020 г.
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и първи октомври две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:СВЕТЛА ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ:СТОИЛ СОТИРОВ
ВАСИЛКА ИЛИЕВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията СТОИЛ СОТИРОВ
гр.дело №2580/2019 година.
Производството е по чл.288, вр. чл.280, ал.1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, вх.№9386/13.5.2019 г., подадена от адвокат А. М. – процесуален представител на ответника по исковата молба Л. П. Х. от [населено място], С.о. против въззивно решение №651/19.3.2019 г. по гр.д.№5005/2018 г. по описа на Софийския апелативен съд, г.к., 7 състав, с което е отменено решение №3915/13.6.2018 г. по гр.д.№450/2017 г. по описа на Софийския градски съд, I ГО, 3 състав, в частта, в която са отхвърлени като неоснователни и недоказани исковите претенции на Й. П. М. против Л. П. Х. с правно основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата от 126 868 лв. главница, вкл. и за законната лихва върху сумата, считано от 12.01.2017 г. до окончателното изплащане, както и в частта за присъдените съдебно-деловодни разноски, и вместо е осъдил на основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД Л. П. Х. да заплати на Й. П. М. сумата от 126868 лв. главница, както и законната лихва върху главницата за периода от 12.01.2017 г. до окончателното изплащане, като главницата представлява обезщетение за отчуждаването на имот с площ 1 141 кв.м., находящ се в [населено място], ж.к.“Л., м.“Б. П.“, пл.№157, кв.5, идентификатор ******, представляващ дворно място, с площ от 2 362 кв.м. по Заповед № РД-57-108/13.12.2011 г. на кмета на Столична община с площ по скица 2909 кв.м., която е получена от Х., който се е обогатил неоснователно с нея.
Със същото решение е потвърдено въззивното решение в останалата част.
Въззивният съд е приел, че „Отчуждаването на процесния имот е реализирано пред 1977 г. по реда на ЗТСУ /отм./. Следователно, приложим реституционен закон по възстановяване правото на собственост се явява Закона за възстановяване собствеността върху някои отчуждени имоти по ЗТСУ, ЗПИНМ, ЗБНМ, ЗДИ и ЗС (обн., ДВ, бр. 15 от 21.02.1992 г.). За разлика от реституцията по ЗВСВОНИ, която настъпва по силата на закона, в случая възстановяването на собствеността се извършва по специален административен ред. От приложеното по делото копие от Решение № 7212/17.07.2002 г. по адм.дело № 3041/2002 г. на ВАС, тричленен състав /л. 100-102, влязло в законна сила на 17.07.2002 г./ се установява, че правото на собственост на Й. М. върху процесния имот е възстановено по силата на Закона за възстановяване собствеността върху някои отчуждени имоти по ЗТСУ, ЗПИНМ, ЗБНМ, ЗДИ и ЗС, тъй като са били налице предпоставките на чл. 2 от същия нормативен акт, като това възстановяване е в по-ранен момент от 2016 г.
Собствеността върху имотите, възстановени по реда на този закон, се придобива от момента на влизане в сила на заповедта за отмяна на отчуждаването и връщане на полученото обезщетение. Така възстановеното право на собственост се ползва от вещноправна защита, когато е нарушено от трети лица, без да има основания да се поставят допълнителни условия за допустимост на иска за собственост и по-конкретно – заснемането на възстановената част като отделен имот по дворищно-регулационния план по силата на параграф единствен на допълнителната разпоредба на закона (Решение № 331 от 03.11.2011 г. по гр. д. № 838/10 г., I г.о. на ВКС).
В този смисъл, неправилно е заключението на СГС, че правото на собственост на М. върху имот се установявало едва към 14.06.2016 г. от постановеното на тази дата окончателно решение № 49 по гр.д. № 3911/2015 г. на I г.о. на ВКС. В., в мотивите на същото това решение на ВКС изрично се сочи, че собствеността върху имота е възстановена по-рано, тъй като отчуждаването е отменено, а на 31.05.2005 г. М. е върнал полученото обезщетение и от този момент /31.05.2005 г./ той е станал собственик на имота съгласно чл. 6, ал. 1 от Закона за възстановяване собствеността върху някои отчуждени имоти по ЗТСУ, ЗПИНМ, ЗБНМ, ЗДИ и ЗС. Съответно, изложени са и мотиви защо ответника Х. не е могъл да придобие спорното имущество по давност, макар и да е представил КНА за придобиването на имота по давност, като този КНА е бил отменен.
Горното означава, че М. е бил собственик и на отчуждената от държавата част от поземления имот към момента на отчуждаването от държавата още през 2012 г.
Следователно, ищцовата страна е установила правото си на собственост върху целия имот и към момента на отчуждаване по реда на ЗДС от държавата на реална част от поземления имот през 2012 г.
Искът по чл. 59 ЗЗД е субсидиарен, т.е. когато няма друга правна възможност за защита на обеднялото лице. С получаването на съответната сума пари по банков път /за което няма спор по делото/ се е обогатил неоснователно Х., а действителния собственик е обеднял, като не е получил това, което му се следва. Необходимото изискване за уважаване на иска по чл. 59, ал. 1 ЗЗД е връзката между обедняването на ищеца и обогатяването на ответника от един или от няколко общи факта /така т. 5 от ППВС 1/28.05.1979 г. на Пленума на ВС/ и в случая, това обстоятелство е налице.
Обезщетението, което Х. е получил от държавата на 29.11.2012 г. е в размер 126 868 лв. /така на л. 51/. От друга страна, вещото лице е изчислило размера на законната лихва върху главницата, считано от датата на получаване 29.11.2012 г. до датата на завеждане на ИМ /12.01.2017 г./, като получения резултат е 53 181.79, както и за периода от завеждане на исковата молба до датата на извършване на експертизата. Последното е било напълно излишно, тъй като е поискана законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане, а не до датата на извършване на ССчЕ. Същевременно, трябва да се съобрази, че в съответствие с диспозитивното начало в процеса ищцовата страна е поискала присъждане на законната лихва върху главницата, считано от 12.01.2014 г. до 12.01.2017 г. /т.е. за три години преди предявяването на иска/. В тази част, иска е неоснователен, тъй като лихвата се дължи в случая от датата на поканата, а не се установява по делото да е налице покана от М. до Х. в по-ранен момент от предявяването на иска в СГС. В такъв случай, роля на покана изпълнява исковата молба, поради което и лихвата за забава трябва да се присъди от тази дата – 12.01.2017 г. до окончателното изплащане, а за периода преди това, исковата претенция е неоснователна и правилно е била отхвърлена.
Следователно, претенциите на М. са основателни за сумата от 126 868 лв. главница ведно със законната лихва върху нея, считано от 12.01.2017 г. до окончателното й изплащане.
Ето защо, жалбата е частично основателна. Решението на СГС ще следва да се отмени в частта, в която исковете са отхвърлени за сумите от 126 868 лв. Главница, ведно със законната лихва върху нея, считано от 12.01.2017 г. до окончателното й изплащане. В останалата отхвърлителна част решението е правилно и ще следва да се потвърди.“
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се твърди, че е налице основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, както по чл.280, ал.2 ГПК, като се поставят следните въпроси: 1.По конкретното дело съдът обвързан ли е от решението на административния съд относно възстановяването правото на собственост на ищеца – решение по адм.д.№3041/2002 г. на ВАС ?, 2. Следва ли по конкретното дело, ищецът да индивидуализира съответната част от процесния имот, която твърди, че е била негова собственост ?, 3. Обвързан ли е съдът по настоящото дело от мотивите на решение №49 по гр.д.№3911/2015 г. на ВКС, I г.о. ? Имат ли същите доказателствено значение относно факта, че съответната част от недвижимия имот, предмет на иска, е била собственост на ищеца, и че същата е идентична с отчуждената част на процесния имот ?, 4. Длъжен ли е въззивният съд, когато отменя първоинстанционното решение, с което предявеният иск е отхвърлен, да се произнесе относно направеното с отговора на исковата молба възражение за изтекла погасителна давност(по конкретното дело, евентуално възражение за придобивна давност, извършено в ОИМ, раздел I, т.1.3 от него) ? и 5. Налице ли обедняване на ищеца по делото ? Налице ли е за ищеца друг ред за защита, извън субсидиарния иск по реда на чл.59 ЗЗД и по конкретно, съставлява ли такъв ред за защита упражняването на правото на ищеца по реда на чл.39, ал.2 от Закона за държавната собственост ?
Сочат се и се представят решения на ВКС.
Моли се за допускане на въззивното решение в обжалваната част до касационно обжалване.
Ответникът по касация Й. П. М., посредством процесуалния си представител – адв. М. С., е депозирал отговор по смисъла на чл.287 ГПК.
Върховният касационен съд, състав на ІV г.о., като разгледа касационната жалба, изложението за допускане на въззивното решение до касационното обжалване и отговора на ответника по касация намира, че е налице въззивно решение, което подлежи на касационно обжалване, а касационната жалба е подадена в законния срок, поради което тя е процесуално допустима.
За да се произнесе съдът взе предвид следното:
По първия от поставените въпроси, а именно: „По конкретното дело съдът обвързан ли е от решението на административния съд относно възстановяването правото на собственост на ищеца – решение по адм.д.№3041/2002 г. на ВАС ?“ обжалваното решение не следва да бъде допуснато. Изводите на съда са съобразени в практиката на ВКС по чл.290 ГПК, опредметена в решение №543/01.6.2011 г. по гр.д.№838/2010 г. по описа на I г.о., с което е прието, че „собствеността на възстановените имоти по ЗВСВНОИ по ЗТСУ, ЗПИНМ и др. се придобива от момента на влизане в сила на акта за възстановяването- заповед на кмета на общината или решение на окръжния съд и връщане на паричното обезщетение, както е посочено и в чл.6, ал.2 от същия закон. Така възстановеното право на собственост следва да може да се ползва от вещноправна защита, когато е нарушено от трети лица, поради което поставянето на допълнителни условия за допустимост на ревандикационния иск или на иск за обезщетение за ползването на имота, свързани с приложението на Параграф единствен на Допълнителната разпоредба към ЗВСВНОИ по ЗТСУ, ЗПИНМ и др. и изменение на дворищнорегулационния план влиза в противоречие с абсолютния характер на правото на собственост и би довело до отказ от правосъдие.“
По втория от поставените въпроси, а именно: „Следва ли по конкретното дело, ищецът да индивидуализира съответната част от процесния имот, която твърди, че е била негова собственост ?“, въззивното решение също не следва да бъде допуснато до касационно обжалване, тъй като изводи на съда в посочения смисъл не са налице.
По третия въпрос: Обвързан ли е съдът по настоящото дело от мотивите на решение №49 по гр.д.№3911/2015 г. на ВКС, I г.о. ? Имат ли същите доказателствено значение относно факта, че съответната част от недвижимия имот, предмет на иска, е била собственост на ищеца, и че същата е идентична с отчуждената част на процесния имот ?, въззивното решение също не следва да бъде допуснато до касационно обжалване, тъй като изводи на съда в посочения смисъл не са налице.
По четвъртия въпрос: „Длъжен ли е въззивният съд, когато отменя първоинстанционното решение, с което предявеният иск е отхвърлен, да се произнесе относно направеното с отговора на исковата молба възражение за изтекла погасителна давност(по конкретното дело, евентуално възражение за придобивна давност, извършено в ОИМ, раздел I, т.1.3 от него) ?“, обжалваният съдебен акт също те следва да бъде допуснат до касационно обжалване, тъй като е имплицитно се е произнесъл като е приел, че ищецът е собственик на процесния имот към момента на отчуждаването му от държавата още през 2012 г.
По петия въпрос: „Налице ли обедняване на ищеца по делото ? Налице ли е за ищеца друг ред за защита , извън субсидиарния иск по реда на чл.59 ЗЗД и по конкретно, съставлява ли такъв ред за защита упражняването на правото на ищеца по реда на чл.39, ал.2 от Закона за държавната собственост ?“, въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване. Фактите, обстоятелствата и доказателствата по делото установяват това, а и въпросът е зададен бланкетно, което не предполага допускане на решението на апелативния съд до касационно обжалване.
По втората част от въпроса не са налице изводи на въззивната инстанция, поради което не са налице основания за допускане на обжалваното решение.
По посоченото от касационния жалбоподател основание по чл.280, ал.2 ГПК обжалваното решение също не следва да бъде допуснато до касационно обжалване.
От една страна, основанието е формулирано бланкетно, а от друга, то не е налице.
Очевидната неправилност изисква обосноваването й от страната, а не служебното й установяване от съда. Основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК предпоставя обосноваване на порок на въззивния акт, установим пряко и единствено от съдържанието на последния, без анализ на извършените процесуални действия на съда и страните, както и без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, събраните доказателства и тяхното съдържание. С оглед на така разгледаната и разбирана от състава дефинитивност на основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК, касаторът няма аргументирано изложение за наличие на предпоставките му, тъй като свързва същото основание с твърдения за необоснованост на изводите на въззивния съд, неизлагане на собствени фактически и правни изводи, нарушение по чл. 281, т. 3 ГПК, което не се разглежда в производството по чл. 288 ГПК. Затова следва да се приеме, че и с тази част от изложението не са аргументирани основания за допускане на касационен контрол.
Предвид горното настоящият състав на ВКС приема, че не е обосновано приложно поле на основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК, поради което не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение.
Водим от изложените съображения и на основание чл.288, във връзка с чл.280, ал.1 ГПК, Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение
№651/19.3.2019 г. по гр.д.№5005/2018 г. по описа на Софийския апелативен съд, г.к., 7 състав.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: