О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№107
София, 27.02.2018 год.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесети февруари през две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР ВЛАХОВ
ЧЛЕНОВЕ: КАМЕЛИЯ МАРИНОВА
ВЕСЕЛКА МАРЕВА
като разгледа докладваното от съдия Камелия Маринова гр.д. № 3509 по описа за 2017 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба вх. № 11597 от 24.04.2017 г. на П. З. К. и К. Г. К. чрез пълномощника им адвокат Б. Б. против решение № 205 от 22.02.2017 г., поправено с решение № 1085 от 28.06.2017 г., постановени по гр.д. № 2090 по описа за 2016 г. на Окръжен съд-Варна, с което е потвърдено решение № 112 от 30.06.2015 г. по гр.д. № 154/2014 г. на Районен съд-Девня за отхвърляне на предявения от П. З. К. и К. Г. К. против Й. Д. Ч. установителен иск а собственост на поземлен имот с идентификатор 36868.201.65 с площ от 1574 кв.м., ведно с построената в него жилищна сграда с идентификатор 36868.201.65.1 въз основа на давностно владение, упражнявано от 1984 г. и присъединяване владението на З. К. В..
Й. Д. Ч. е подал чрез пълномощника си адвокат И. В. по реда и в срока по чл.287, ал.1 ГПК писмен отговор, с който оспорват наличието на основание за допускане на касационно обжалване, като претендира възстановяване на направените разноски.
За да се произнесе по наличието на основание за допускане на касационно обжалване съдът съобрази следното:
Въззивното производство е образувано след като с решение № 101/28.10.2016 г., постановено по гр.д.№ 853/16 г. по описа на ВКС, ІІ гр.о., е обезсилено предходно въззивно решение № 1825/05.11.2015 г., постановено по в.гр.д.№2676/15 г. по описа на В., в частта, с която е отменен нотариален акт № 172, т.VІІ, рег.№ 8543, д.№ 1071 от 22.12.2008 г. на нотариус В. М., като в останалата част решението е отменено и делото е върнато за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд с указания за анализ и преценка на доказателствата по делото, включително и нотариален акт № 172, т.VІІ, рег.№ 8543, д.№ 1071 от 22.12.2008 г. на нотариус В. М..
Ищците и настоящи касатори са основали претендираното правото на собственост на давностно владение, установено от техния наследодател З. В. през 1984 г. и продължено от тях след смъртта му през 1997 г., върху имот, собственост на неговия брат Г. В., починал 1984 г. Правния спор възникнал когато част от наследниците на Г. В. – Д. З. К., Е. Л. Й., Ж. Л. Й. и Й. Л. Й. /наследници на сестра му Й. К./ се снабдили с констативен нотариален акт за собственост № 172, т.VІІ, рег.№ 8543, д.№ 1071 от 22.12.2008 г. на нотариус В. М. и през 2010 г. продали имота на ответника. В отговора на исковата молба Й. Ч. е оспорил иска с твърдения, че след смъртта на Г. В. през 1984 г. във владение на имота е влязла племенницата му Д. К. и съпругът й Л. К., а след смъртта на последния през 2004 г. владението е продължило от Д. К. и децата й до датата, когато е закупил имота и имотът никога не е бил във владение на ищцата или нейния праводател.
Въззивният съд е приел за установено, че Г. В., починал на 14.03.1984 г. е бил наследен от своите брат и три сестри, респ. техни наследници. С нотариален № 172, т.VІІ, рег.№ 8543, д.№ 1071 от 22.12.2008 г. на нотариус В. М. Д. З. К., Е. Л. Й., Ж. Л. Й. и Й. Л. Й., наследници на Й. К., починала 1980 г., сестра на Г. В., са признати за собственици на имота по наследство и давност и с нотариален акт № 62, т.І, рег.№725, дело №35/02.03.2010 г. са продали имота на ответника Й. Ч.. Въз основа на представени служебна бележка и квитанции за платен данък сгради и такса смет за имота на Г. В., издадени от кметство [населено място], съдът е приел, че за 1985 г., 1986 г., 1987 г., 1988 г., 1991 г., 1992 г., както и за периода 1999 г. – 2005 г. дължимите суми са заплащани от Л. К. и Д. К.. Обсъдил е свидетелските показания на ангажираните от ищците свидетели Н. Р. и Д. У. /че са виждали ищците да отиват в имота и да го стопанисват от 1997-98 г., след това го отдавали под наем, включително на жена Н., която Р. е виждал да дава пари на ищцата и брат й М., като знае, че имота е на ищците, а У. е посещавал имота в периода 1984 г. – 2009 г. и е виждал в него само З. и Г., макар З. от време на време да бил в имота, а живеел постоянно на друго място/ и на ангажираните от ответника свидетели Д. Т. и С. Х. /че имота е закупен от Г. В., който живял в него до смъртта си през 1984 г., а след това Л. и М. я предоставяли на различни хора, като братът на Г. З. живеел в барака в Циментовия завод и там починал, а единият от свидетелите, живеещ постоянно в имот, намиращ се в непосредствена близост с процесния, не е виждал и не познава присъстващата в залата ищца П. К./.
Въззивният съд е изложил съображения, че в тежест на ищците е да установят наличието на предвидените в закона предпоставки за възникване на правото на собственост върху имота на основание придобивна давност и да опровергаят доказателствената сила на констативния нотариален акт, с който праводателите на ответника са се легитимирали като собственици на имота. Счел е, че от ангажираните от ищците доказателства не може да се направи извод, че същите са владели имота само за себе си – ангажираните от тях свидетели са виждали лицата, които живеели в имота да дават пари на ищцата и брат й М., а и показанията им са общи и въз основа на посоченото не може да се направят категорични и обосновани изводи, че ищците са осъществявали фактическа власт върху имота, отблъснали са владението на останалите съсобственици и са владели имота като свой. Впечатленията, които са изложили свидетелите относно упражняването на фактическата власт върху имота от страна на ищците са противоречиви, откъснати и непоследователни. Свидетелите не посочват конкретно през кой период, как и от кого е била стопанисвана къщата и какви дейности са извършвани в имота от страна на ищците. В тази връзка въз основа на фактите, посочени в показанията на разпитаните свидетели не може да се установи, че ищците са упражнявали фактическа власт върху имота, нито периода, през който същата е осъществявана. От показанията на свидетелите се установява, че прекият наследодател на ищците – З. В. е живял в друго населено място и е посещавал имота на брат си от време на време, като не се установява извършвани от него действия, сочещи на намерение за своене на имота. От друга страна от показанията на свидетелите, ангажирани от ответната страна се установява, че достъп до имота са имал всички наследници на Г. В., а същите показания в частта, в която същите посочват, че праводателите на ответника – М. и Л. са полагали грижи за Г. В., а след неговата смърт са стопанисвали имота, кореспондират с останалите събрани по делото писмени доказателства относно плащане на сметки и данъци за имота.
В обобщение съдът е приел, че не се установява осъществяване на фактическа власт върху процесния имот, поради което не може да се приеме, че е започнал да тече срок за придобивна давност в полза на ищците. Същите не се легитимират като собственици на имота на това основание, а съответно не е опровергана доказателствената сила на констативен нотариален акт №172, т.VІІ, рег.№ 8543, д.1071/22.12.2008 г., относно наличието на материалноправните предпоставки за възникването на правото на собственост върху процесния имот за праводателите на ответника.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, подадено чрез адвокат Д. П., касаторите първо са възпроизвели доводите в касационната жалба, включително и довода за неправилност и необоснованост на решението, поради превратно тълкуване на закона /ТР № 1 от 17.07.2001 г. по гр.д. № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС/, тъй като в отменителното касационно решение ВКС се е произнесъл веднъж, визирайки, че въззивният съд неправилно е отменил констативния нотариален акт на ответната страна, но още повече е превишил правата си, казвайки го без дори ответната страна да е поискала произнасяне относно тази част от въззивното решение в касационната си жалба, а друго съществено превишаване на правата е подмяната на вътрешното убеждение на въззивните съдии, налагайки им това доказателство още веднъж възстановено, да бъде ценено наравно с останалите факти по делото и в този смисъл е накърнен суверенитета на въззивнтаа инстанция за начина, по който може и/или трябва да цени фактите по едно дело.
С оглед този довод касаторите са поискали за уеднаквяване на практиката на българския съд с тази на ЕС да бъде направено преюдициално запитване до съда в Л. относно следния правен въпрос: Дали по така дадените указания от ВКС по конкретния казус до по-ниският по ранг съд – относно цененето на едно конкретно писмено доказателство, не е налице намеса в суверенитета при вземане на решение и при формиране на вътрешното му убеждение, което да резултатира върху изхода на спора. Не се ли нарушава основен принцип на българското право, а именно принципана равнопоставеността на страните в процеса при дирене на обективната истина, което е в противоречие с принципа за независимост на съдебните инстанции, защитен като основен принцип на европейското право.
В случая отправянето на преюдициално запитване е недопустимо, доколкото фактите по делото не попадат в приложното поле на правото на ЕС и не могат да обосноват нито тълкувателно преюдициално запитване, имащо за цел да установи точното значение на определена норма от правото на съюза /включително и неписаните принципи на правото на ЕС, произтичащи от юриспруденцията на Съда/, нито преюдициално запитване относно валидността на акт на институция, орган, служба или агенция на ЕС. От обосновката на направеното искане е видно, че същото е свързано с неточното разбиране за последицата по чл.537, ал.2 ГПК относно констативен нотариален акт, на правомощията на въззивната и касационната инстанция при наличие на недопустимост на част или на цялото решение, спрямо което се осъществява контрол и за значението на указанията в предходното отменително касационно решение при новото разглеждане на делото съдът да обсъди всички доказателства, включително и констативния нотариален акт на праводателите на ответника. Съгласно чл.537, ал.2 ГПК когато охранителен акт засяга права на трети лице, спорът за гражданско право между тях се решава по исков ред и при уважаване на иска охранителния акт за отменя или изменя. Следователно отмяната на констативен нотариален акт е правна последица от уважаване на предявен против лицето, чиито права са удостоверени в него, иск за собственост. Процесуално недопустимо е охранителния акт да се отмени, ако липсва уважен против титуляра му иск /както е в настоящия случай, при който искът е предявен не против титулярите по констативния нотариален акт, а против техен правоприемник по договор за покупко-продажба/. Служебното задължение на съда, пред който е обжалвано съдебно решение, да се произнесе по валидността на обжалвания акт и по допустимостта му в обжалваната част е законодателно уредено в нормата на чл.269 ГПК. Посочената правна уредба, както и приложението й по настоящото дело, по никакъв начин не може да бъде свързана с нарушение на принципа на свобода на вътрешното убеждение по чл.12 ГПК, нито на принципа на равенство на страните в процеса по чл.9 ГПК.
Касаторите поддържат, че е налице основание по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване по поставените от тях въпроси, а именно:
1) може ли въззивният съд да се отклони от съдебната практика и води ли това до нарушаване правата на прокламираният принцип за законност съгласно чл.5 и не следва ли да се постанови решение по реда на чл.292 ГПК за уеднаквяване на практиката о тези въпроси
2) за задължителната сила на дадените от касационната инстанция указания и за правомощията на въззивната инстанция
3) налице ли е нарушение на съществени процесуални правила като не са ценени събраните доказателства в насока точното прилагане на правото и съобразно ТР и задължителните указания на съда – необсъждане на доказателства и неизпълнение на указания.
4) за задължението на съда да тълкува правните действия според действителната воля на страните – т.1, 2 и 3 – в случая се касае за фактически действия, а не за воля на страните
5) имат ли задължителна обвързваща сила дадените в отменителното решение на ВКС указания за въззивния съд при повторното разглеждане на делото.
6) дерогира ли Конституцията на РБ от 1991 г. приложението на разпоредбите на чл.79 и сл.ЗС, уреждащи института на придобивнтата давност и следва ли такова произнасяне по този тип дела
Първият, вторият и четвъртият въпрос са обосновани с довода на касаторите, че въззивният съд се е отклонил от задължителните указания на ВКС в отменителното касационно решение. Довода е обоснован с твърденията, че съдът е обсъдил оспорени документи за платени данъци и изключен от доказателствения материал документ, но не и официални свидетелстващи документи, опровергаващи верността им, както и решение от 14.01.1986 г. по гр.д. № 69/1984 г., в което е посочено, че на Злати не се поставя в дял от семейното жилище, тъй като има имот в [населено място], където живее и това е процесния имот, поради което е кредитирал показанията на свидетелите на ответниците, които са в пълно противоречие с обективната истина, т.е. пренебрегнал е указанията на ВКС да обсъди в съвкупност всички доказателства по делото.
Посочената теза не намира опора в данните по делото. Оспорените квитанции за платени данъци са скрепени с печата на кмество [населено място], а относно авторството на оспорената служебна бележка № 34 от 23.04.1994 г. на кметство [населено място] от показанията на свидетеля Х., кмет на селото до 1993 г., е установено, че същата е издадена от секретаря на кметството З. Н.. Представените от ищците документи – писмо изх. № 5 от 30.05.2011 г. на кметство [населено място] и изх. № 9400-137-(1) от 20.05.2011 г. на [община] установяват само, че в кметството на селото няма архив по местни данъци за имот на [улица] на лицето Д. К., както и че няма подадена декларация за същия имот от наследниците на Г. В. и З.В., т.е. не опровергават удостоверените от оспорените документи обстоятелства, че посочените в тях лица са заплащали данъците по откритата на името на Г. В. данъчна партида. Същевременно по делото липсва определение на съда за изключване от доказателствения материал на основание чл.194 ГПК на прието по делото писмено доказателство, а касаторите некоректно възпроизвеждат и мотивите на решение от 14.01.1986 г. по гр.д. № 69/1984 г. на Районен съд-Девня, постановено в производство по съдебна делба, в които е отразено, че З.В. притежава ид.ч. от друго жилище и тази част му задоволява жилищните нужди, тъй като е сам.
При посочените констатации липсва основание да се приеме, че въззивното решение противоречи на практиката на ВКС, на която се позовават касаторите по първия, втори и четвъртия въпрос.
По същите съображения липсва основание за допускане на касационно обжалване по третия и петия въпрос, обосновани с твърдението на касаторите за необсъждане на доказателства по делото.
Шестият въпрос е изцяло неотносим към предмета на спора /по който и двете страни претендират придобиване на правото на собственост по давност от тях или от техен праводател/, както и към мотивите на въззивния съд при разрешаването на този спор.
В обобщение не е налице основание по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
С оглед изхода на настоящото производство касаторите следва да заплатят на Й. Ч. направените по повод касационната жалба разноски в размер на 500.00 лв., представляващи заплатено възнаграждение на адвокат И. В..
По изложените съображения, Върховният касационен съд, Второ гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 205 от 22.02.2017 г., поправено с решение № 1085 от 28.06.2017 г., постановени по гр.д. № 2090 по описа за 2016 г. на Окръжен съд-Варна.
ОСЪЖДА П. З. К. и К. Г. К., двамата с адрес: [населено място],[жк][жилищен адрес] съдебни адреси: [населено място], [улица], адвокат Б. Б. и [населено място], [улица], вх.В, партер, адвокат Д. П. да заплатят на Й. Д. Ч. [населено място], [улица] разноски по повод касационната жалба в размер на 500.00 лв.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: